(Драма с музика)
Действащи лица: Един Мъж, Една Жена, Един Господин, Шест Жени, Шестима Мъже.
I картина
Сцената е съвсем тъмна. Отпред лежи Мъжът, с лице към земята. На раменете му седи някакво митично хищно животно (хиена с големи крила на прилеп), което изглежда е захапало Мъжа за тила. Те са разположени в малко обло петно на сцената, направо върху пода. Отзад сцената е оградена от тъмновиолетов плюш. В него има малко дупки, през които се подават осветените в зелено лица на Шестте жени и Шестимата мъже. Осветлението е съвсем слабо. От лицата им единствено очите се виждат ясно. Всичко останало е покрито с нежни червени воали, които изглеждат малко изсветлени от зелената светлина.
Шестте жени и Шестимата мъже (говорят много тихо, с дълбоко съчувствие): Тихо, мълчи, о, ти човеко без покой! Нали ти знаеш, нали ти знаеше, и въпреки това си заслепен! При това толкова много! И все отново и отново! Ти знаеш – винаги е все едно и също. Винаги все същият край. Всеки път ли трябва да се сгромолясваш? Не искаш ли най-после да повярваш? Вярвай в действителността! Тя е .такава, такава е тя и никаква друга. Все още вярваш в мечти, копнежите ти все са неосъществими; неосъществими. Винаги се поддаваш на примамките на разума си, които обгръщат целия свят, които са непреходни, но са устремени към преходното земно щастие. Земно щастие! Ех, бедни! – Земно щастие! – Ти, който притежаваш свръхземното, се стремиш към тленното. И не можеш да издържиш! Ех, бедни!
Те изчезват (дупките остават тъмни); и хищното животно изчезва. За миг всичко остава тихо и неподвижно. Върху Мъжа бавно се спускат черни сенки (воали). Изведнъж иззад сцената зазвънява весела музика. Заедно с последния акорд на музиката се чува писклив, подигравателен смях на група хора. В същият момент Мъжът се изправя бързо. Задните тъмни стени на сцената от плюш се разкъсват. Мъжът стои изправен в цял ръст. Облечен е в кафеникаво-жълто мръсно сако от дебел, груб плат. Левият крачол на черните му панталони стига едва до подколяното, а оттам надолу висят дрипи. Ризата е на половина разкопчана, така че се виждат гърдите му. Нозете му без чорапи, са обути в много разпарцалени обувки. Едната обувка е толкова разкъсана, че от нея се вижда кракът на Мъжа, с голяма открита рана – драскотина от пирон. Лицето и гърдите на Мъжа са нашарени с драскотини (кървящи) и със стари зараснали белези. Косата на Мъжа е много къса. След като се е изправил, той остава за миг с наведена глава и казва с дълбока покъртеност:
Мъж (напевно): Да, о, да!
Преображение
В същия този момент сцената става много светла и разкрива следната картина.
II картина
По-голяма част от сцената – по-дълбока и по-широка от първоначалното петно. Отзад – нежно, синьо, приличащо на небе, ленено платно. Долу, вляво, съвсем близо до светлокафявия под, петно, с диаметър 1,5 м., осветявано отгоре от ярка жълта светлина (слънчева светлина). Никакво друго осветление, освен това, но то трябва да бъде извънредно силно. Страничните страни на сцената се образуват от нагънати, висящи, жълто-зеленикави платна.
Мъж (пее): Цъфтежът, о, стремежът!
Зад него, вляво, от една от гънките на страничното платно излиза млада, красива Жена. Облечена е в нежна, светловиолетова, набрана рокля; има жълти и червени рози в косата си; стройна Фигура. Мъжът втренчва поглед пред себе си (без да се оглежда). Жената, след като прави няколко крачки (ситни) се озовава на четвъртината от широчината на сцената; гледа Мъжа с дълбоко състрадание.
Мъж: О, ти! Ти, добра! Колко хубава си ти! Колко ми е драго да те гледам, да си говоря с теб и да те слушам! О, как се усмихваш ти! Как се смеят очите ти! Душата ти красива!
Жената протяга дясната си ръка, в която носи чаша към Мъжа (ръкава на роклята открива ръката ѝ до лакътя). Върху чашата отгоре пада виолетова светлина. Пауза – възторг. Изведнъж чашата се озовава в ръцете на Мъжа, без никой от двамата да се е помръднал от мястото си, без Мъжът да е поглеждал към нея. (Мъжът не трябва да поглежда нито веднъж към нея, той гледа напред, тя стои винаги зад него.) Мъжът държи чашата в дясната си ръка, протягайки я, разглежда чашата с възхищение. Изведнъж обаче става отново много сериозен, натъжава се, замисля се, после лицето му просветлява и воден от радостното си решение, той долепва чашата до устните си и бавно я пресушава. Докато той пие Жената го наблюдава с отслабващ интерес, изражението на лицето ѝ става студено. С грозен жест тя сграбчва полите на роклята си и избягва към другия край на сцената. Спира се близо до дясното странично платно (все така отзад). В това време Мъжът е излязъл няколко крачки напред и наляво, така че стои почти в центъра на сцената. В момента, в който той отпуска ръката си с празната чаша, лицето на Жената изразява пълно безразличие, а от време на време се промъква дори враждебност. Той стои погълнат от мислите си, дълбоко трогнат, покъртен.
Мъж: Колко си хубава! Толкова съм щастлив, че си при мен! Отново живея! – Протяга напред и двете си ръце, сякаш тя се намира пред него.
Мъж: О, ти, хубавице!
Междувременно тя се е обърнала, така че гледа изцяло към дясното странично платно. Лицето ѝ е просветлено. В същия миг в левия край на сцената се появява един Господин в тъмносиньо пардесю, бастунче в ръка, елегантно, модерно облечен, приятна фигура. Той протяга ръка. Тя усмихната се приближава към него, спокойна, като към някой стар познат. Той бързо я взима на ръце и изчезва с нея зад дясната странична стена. Докато тя се усмихва, на Господина, Мъжът става неспокоен. Той обръща глава, сякаш надушва нещо (на тласъци). Леко прегърбен. Когато Господинът ѝ протяга ръка , лявата половина на Мъжа се сгърчва в конвулсии, а когато Жената, бързайки, се отправя към обятията на Господина, Мъжът стене.
Мъж: О – – – –
Бягайки, той прави няколко крачки наляво и напред, където замръзва в някаква поза. След няколко секунди Жената лази на колене от лявата странична завеса; забързано; спира пред него в краката му. Той я усеща, но без да я поглежда (той гледа нагоре). Веднага лицето му се разведрява. Лицето ѝ изразява смирение; моли за прошка.
Мъж: Ти, сладка, ти, красива!
Тя полека се надига, търси лявата му ръка, за да я целуне. Той пада на колене хваща ръцете ѝ без обаче да я докосва. Тя се изправя, а той коленичи. Играта на мимиките се променя и добива леко иронични черти. Той я гледа блажен, вдига ръката си и нежно погалва нейната. Докато той, отправил поглед върху ръцете ѝ (с вдигната глава), коленичи, честит и трогнат, тя бързо избягва зад лявото странично платно. Мъжът не забелязва. че нея вече я няма. Той продължава да я държи за ръката, която втренчено гледа. След няколко мига той става, много енергично, протяга ръцете си нагоре във въздуха и се изправя на пръсти.
Мъж: Сега вече те притежавам завинаги!
Преображение
Става много тъмно и веднага след това отново светло.
Сега вече е използувана цялата дълбочина и широчина на сцената, на която се разкрива следната картина:
III картина
Див скалист пейзаж, черно-сивкави, обрасли тук-там помежду си с иглолистни дървета (които имат сребърно-сивкави клони), скали. Точно по средата на сцената, в дълбочината на скалите, са струпани отломъци, така че образуват малко плато. То е обградено от високи отвесни скали (които отляво и отдясно стигат чак отпред до рампата). Платото е наклонено малко напред. Отдясно, по средата на дълбочината на сцената» скалите са наклонени косо надолу и образуват малка теснина, разположена между две скални отломки. Пред теснината има ниско плато, което отпред се свързва с голямото. Пред теснината стои изправен и един скален блок, с човешки ръст. Зад платото (но по-високо от него) има две пещери, които са замаскирани с тъмновиолетови воали. Цялото това не трябва да изглежда като подражание на природна картина, а е просто свободна комбинация на цветове и форми. Сцената трябва да бъде осветявана само отзад и отгоре, така че скалите да хвърлят сенки върху нея. В началото върху сцената пада (но само отзад) сивкаво-зелена светлина. По-късно, когато бъдат осветявани и пещерите, отпред върху скалите ще струи жълто- зеленикава светлина, а върху теснината – тъмносиньо-виолетова. Щом сцената бъде осветена, се вижда Мъжът, който се катери в теснината. Той се покатерва без никакво усилие, макар че пътят му изглежда доста труден. Той е облечен както в първата картина, но през кръста му е омотано въже, вместо колан, на което висят две турски глави; държи в ръката си оголен кървав меч. Точно преди Мъжът да се покачи най-горе бива осветена една от двете пещери (лявата). Тъмновиолетовата светлина бързо се превръща в кафява, червена, синя, зелена и стига до светло, прозрачно, жълто-лимонено жълто, (но не много светло!) В пещерата, която представлява нещо средно между златарска и машинна работилница, се виждат неколцина занаятчии в работни дрехи, които работят. (Един пили, друг седи зад машината, трети чука и т.н.). Светлината в работилницата трябва да изглежда така, сякаш идва от няколко лампи, висящи над тезгяха. По средата на работилницата има наковалня, а до нея лежи тежък стоманен чук. Когато Мъжът се изкачва горе, заобикаля скалния блок и застава пред пещерата, наблюдавайки замислено работниците. Нещо му хрумва, той диша тежко. После става приветлив и ведър и казва спокойно и простичко на работниците:
Мъж: Това може да стане и по-просто!
Той отива към наковалнята, захвърля сабята си и взема тежкия чук в дясната си ръка. В момента в който Мъжът вдига чука, работниците скачат от местата си и застават така, сякаш искат да се нахвърлят върху него. В това време той, като че ли не забелязва заплахата, наблюдава издигнатата си лява ръка, чиито пръсти са осветявани отгоре от светлосиня светлина. Той гледа ръката си с дълбоко вълнение, сияещо, изпълнен със сили. Движенията на работниците не трябва да достигат до онази крайна точка, в която те наистина ще връхлетят върху него, но трябва да бъде ясно, че те имат точно това намерение. Мъжът удря с чука по наковалнята и отново го вдига. Когато чукът повторно пада, лицата на работниците застиват в учудване. Наковалнята е изпъкнала по средата, така че златото потъва в образуваната пролука. Мъжът се навежда и вдига златото с лявата си ръка. Вдига го бавно нагоре. То се е превърнало в диадема, украсена богато със скъпоценни камъни.
Мъжът (простичко, без вълнение): Така се правят скъпоценности!
Физиономиите на работниците стават отново заплашителни, после презрителни. Те разговарят помежду си и изглежда, че отново готвят някакъв заговор срещу Мъжа. Мъжът, смеейки се, им подхвърля украшението. Те отново се опитват да се нахвърлят върху Мъжа, но той се е обърнал с гръб към тях и не ги вижда. Той се навежда. за да вдигне меча си. В момента, в който той го докосва с лявата си ръка, пещерата отново става тъмна. Тъмните воали скриват и последната следа от работилницата. Щом става тъмно, започва да духа вятър. От началото леко, а след това бушуващо. Фучащо. Кресчендото на вятъра е съпътствувано от кресчендото на осветлението. То започва със страхлива червена светлина (отгоре), която преминавайки през кафявото, се превръща в мръсно зелено,след него се появява сиво-синьо, след което следва виолетово. През него се промъква тъмно червено, което става все по-светло и крещящо, превръща се в кармин, който изсветлявайки достига оранжево и светло жълто. Остава крещящата жълта светлина, струяща от всички страни на сцената към пещерата. В началото на играта на светлината пещерата вече е отворена и във вътрешността ѝ се разиграват същите преливания, макар и по-бледо от останалата част на сцената. Сега пещерата също свети в ярко жълта светлина. Мъжът стои така, сякаш той е създал крешчендото на вятъра и на светлината. Той поглежда първо към ръката си (при червената светлина), която се отпуска очевидно съвсем отпаднала, бавно; очите му поглеждат развълнувано (мръсна зелена светлина). Вълнението му нараства, крайниците му треперят конвулсивно, той разперва ръце (кармин), откъсва очи от ръцете си и отваря уста. Когато се стигне до жълтата светлина, главата му трябва да изглежда така, сякаш всеки момент ще се пръсне. Мъжът не се обръща към пещерата, той гледа все напред. Когато стане съвсем светло, бурята утихва, жълтото се превръща в млечносиня светлина. При това осветление пещерата остава за няколко минути празна. После Жената влиза със ситни крачки от левия ѝ край. Тя е облечена както във втората картина, но липсва лявата горна половина на роклята ѝ, затова лявата горна половина на тялото ѝ е гола до кръста. Когато Жената се озовава в центъра на пещерата, тя започва да се оглежда търсещо. Тя протяга ръце към господина, който в същото време се е появил в дясната страна на пещерата. Той държи липсващото парче от роклята ѝ в ръката си и маха с него. Отчаянието на Мъжа нараства. Той сгърчва ръцете си в лапи, подгъва колене напред и подгъва тялото си назад. Когато Господинът маха с парчето от роклята. Мъжът започва с мощни скокове да се върти насам-натам, пада на колене, опира се на ръце и се опитва да се вмъкне в пещерата, но не може.
Мъж: Ти – – – – ти! Ти си моя! – – !– Ти беше моя – – ! Тя беше моя – – !
Той се изправя на крака и отново прави отчаяни усилия да проникне в пещерата, катерейки се по стените ѝ. Но и това не му се отдава, тъй като стените са мраморно гладки. Когато Мъжът запява. Господинът го забелязва, но дава да се разбере само от това, че премества погледа си върху него. Когато Мъжът започва да се катери, Господинът му подхвърля дрипата и с израз на пълно безразличие си отива. Веднага след това сцената става тъмна и след това отново светла. Полусветла: избледняла зеленикаво-сива светлина. Пещерата отново е тъмна, както в началото. Жената изскача от пещерата върху платото, за да търси дрипата от роклята си; тя я вижда да лежи близо до Мъжа, забързва натам, вдига я и я прикрепва на мястото ѝ. Мъжът е опрял глава на стената и е обърнал гръб на Жената..Щом тя прикрепи парчето на роклята си, той се извръща, пада на колене и пее (умолително):
Мъж: Ти хубавице – – остани при мен – –!
Влачейки се на колене, той се опитва да се добере до нея, но тя му се изплъзва и избягва към поставения отпред скален отломък. Той скача след нея и продължава да пълзи на колене. Тя отново се покачва горе и бърза към скалата до теснината, в момента, в който тя стъпва на платото, то започва да свети в крещящо зелена светлина (отвътре), цялата скала изглежда така, сякаш е митичното хищно животно от първата картина – изправено. Мъжът в това време се намира долу, точно срещу скалата, така че Жената с едно леко бутване в основата ѝ я блъсва върху Мъжа.
Преображение
В момента, в който камъкът пада върху Мъжа, става тъмно и отново отеква музиката и подигравателният смях (както в първата картина).
IV картина
Веднага след това става светло. Шестте жени и Шестимата мъже. Лицата им са оцветени в сиво-синьо; митичното хищно животно е захапало тила на Мъжа, който лежи на същото място, където в предишната картина го е затиснал камъкът, чрез което се създава алюзията, че камъкът е митично животно.
Шестте жени и Шестимата мъже (обвинително, сурово): Трябва ли пак да преживяваш онова, което толкова често си преживявал? Трябва, ли? Не можеш ли да повярваш? най-после да се решиш? Няма ли мир в тебе? Все още не! – Опитваш се да задържиш онова, което ти се изплъзва щом го докоснеш. Това, което носиш в себе си, го има и около теб, там където си! Не се ли усещаш? Не се ли чуваш? Схващаш само онова, което хванеш! Сещаш само онова, което докоснеш ли? Раните в месото ти, болките в главата ти?
И въпреки това ти дириш!
И се терзаеш!
И си без покой!
В сиво-синьото върху лицата на Шестте жени и Шестимата мъже пада и се размесва малко червено.
Шестте жени и Шестимата мъже: Ти, бедни!
Бавно става съвсем тъмно и завесата пада.
Преведе от немски език: Росица Тодорова