С илюзията, че правиш най-значителното нещо на света

Джон Стайнбек

Как някой започва да пише

Когато някой пише, за да публикува, най-често усеща същото стъписване, както когато позира пред фотоапарат. Най-простият начин да го преодолее е, пишейки, да се обръща към някого – както правя аз, т.е. да пише, сякаш става дума за писмо, адресирано към някого. Така отстранява неопределения страх да се обърне към една голяма и безлична публика, а освен това ще открие как това го дарява с едно чувство на свобода и го прави по-малко предпазлив.

Сега позволете ми да споделя с вас ползата от моя опит за това, как трябва да се справям с четиристотинте бели страници – ужасен обем, който трябва да се запълни. Всъщност знам, че едва ли някой се нуждае от есенцията на нечий чужд опит, което може би обяснява толкова свободното му предлагане. Въпреки това, по-долу следващото е едно от нещата, които би трябвало да направя, за да не полудея.

1/ Отхвърлете идеята, че някога ще свършите. Забравете маратона от четиристотин страници и пишете само по една на ден – помага. Така че, когато свършите, няма как да не останете изненадан.

2/ Пишете свободно, колкото се може по-бързо и нахвърляйте всяка ваша мисъл върху хартията. Никога не поправяйте и не преписвайте написаното, преди да довършите. Писането и преписването най-често с-а едно оправдание, за да не продължите. Нещо такова е вредно и за протичането на действието, и за ритъма – те могат да произтичат само от една подсъзнателна връзка с материала.

3/ Забравете вашата публика. Първо, тази анонимна и безлична публика ще ви уплаши до смърт и тя обратно на тази в не съществува, пишете, цялата ви е един единствен Стигнал съм до че да избереш едно реално, познато или едно въображаемо лицеи да пишеш за него, понякога помага.

4/ Ако сцена или откъс не ви задоволяват, но продължавате да ги смятате за нужни, прескочете ги и продължете писането. Когато завършите, можете пак да се върнете на тях и тогава навярно ще откриете причината, поради която са ви притеснявали в това, че са били излишни.

5/ Обърнете внимание на сцените, станали ви особено любими, по-любими от останалите. Най-често ще откриете, че та са излезли направо от някаква картина.

6/ Ако използувате диалог, прочетете го на глас, докато го пишете. Само тогава ще звучи като разговор.

За навиците на занаята

Марк Твен е обичал да пише в леглото, както е правил и нашият най-голям поет. И все пак се питам дали наистина са го правили често или се е случило два-три пъти, които са били достатъчни, за да тръгне легендата. Случват се и такива работи. Освен това, бих искал да знам кои неща са писани в леглото и кои седнали. Всичко това е свързано с удобството при писане, оттам и с неговата стойност. Мисля, че едно тяло в удобно положение позволява на мисълта да лети свободно.

Днес е един ленив ден. Изглежда дните се редуват. Едно цяло денонощие работя, а през следващото, блестейки от триумф, блуждая. Смешното е, че въпреки това слагам върху хартията същия брой думи. Днес е такъв ден. Тази сутрин съм стиснал молива си, а това не е на хубаво. Значи още не съм се отпуснал. Навярно това е причината, поради която блуждая. Бих желал спокойствието да ме обгърне с нежността на кашмирен халат.

Беше един добър работен ден – нямаше нищо, което да ми върви накриво. Прекарах дълги часове в кабинета си, а допирът до молива оставаше сладък. Навън слънцето е блестящо и топло, а пъпките, набъбнали, са готови да избухнат. Струва ми се много хубаво това, че станах писател. Може би съм много мързелив, за ,да върша каквото и да е друго.

Върху третия пръст на дясната си ръка имам един голям мазол, тъй като часове наред всеки ден използувам молива. Има размери на голям тумор и никога не се смалява. Понякога е много твърд, а понякога, както днес, е лъскав като стъкло. Странна е чувствителността на писателя към дребните неща (понякога). Моливите трябва да са кръгли. Шестоъгълният молив срязва пръстите ни след един дълъг ден. Това може да ви се види и любопитно, но е истина. Аз съм едно опитомено животно, с една опитомена ръка.

Днес действително блуждая, тъй като това, което искам да напиша е в ума ми. Говори се, че много писатели бъбрят за нещата, които искат да напишат и за това не ги пишат никога. Струва ми се, не да известна степен и аз допускам същата грешка. Действително, много говоря за работата си и то на всеки, който е готов да ме слуша. Ако ограничавах разговорите си само до теми, свързани с научни открития и държах устата си затворена за моята работа, може би щях да съм завършил много повече неща.

Мазолът върху ръката, с която пиша, е много възбуден. Може би трябва да го изтъркам с шкурка. Много е пораснал.

Жестоката истина е, че мога да се справям с работата, колкото и тежка да е тя. Но не мога да да понасям и над-малкото притеснение.

За стиха

Някои събития като любовта, национална катастрофа, месец май, упражняват определен натиск върху човека и ако той е много силен, сигурно би родил нещо в стихотворна форма. Не съм преживял много национални катастрофи и любови в моя живот, а и не се поддавам често на май.

Първият ми диамант, макар и да го смятах за твърде актуален в онази епоха, предизвика доста отрицателни критики. Публикуван е в едно томче с книжна подвързия и е написан с бял стих. Беше някак си така:

Герти обича Том и

Том обича Герти.

Това е единственото от мойте духовни чада, което привлече вниманието, внимание, което ме беше накарало да не искам да публикувам никое от по-късно написаните.

За разказа

Въпреки че сигурно са минали повече от хиляда години, откакто посещавах твоите семинари в Стандфорския университет на тема „Разказ“, още си спомням добре това мое преживяване. Стоях нащрек, с широко отворени очи, готов всеки миг да отмъкна от теб тайната рецепта за писането на добри, дори и на велики разкази.

Ти много бързо разсея тази моя илюзия. Единственият начин някой да напише един добър разказ – каза – е да напише един добър разказ. Само след като е вече написан, може да се анализира и да се види как е направен. Това е един много труден жанр, ни каза, и доказателство за това е, че има много малко добри разкази в света.

Основното правило, което ни даде, беше просто и сърцераздирателно. За да бъде един разказ ефектен, трябва да предава нещо от автора към читателя и силата на този дар е критерия за неговото съвършенство. Извън това – каза – няма правила. Един разказ може да говори за каквото и да е, да използува каквито и да са средства и техника, стига само тези неща да са ефектни.

Твърдеше, че ефектът от това правило е писателят да знае какво иска да каже, с две думи – за какво точно говори. Като упражнение трябваше да се опитваме да сгъстим същността на някоя история в едно изречение, защото само тогава добре, че да можем три, шест или десет хиляди думи.

В крайна сметка, това се оказа магическата рецепта, магическата съставна част. Само чрез нея ни поведе по самотната пътека на писателя. Но, като че се отклонихме към неописуемо лоша история. Въпреки че се надявах да бъда открит в пълния цъфтеж на моето съвършенство, оценките, с които бях надарен от теб за моите опити, бързо ме приземиха. Въпреки че тогава това ми се струваше несправедливо, много години по-късно мнението на издателите оправда теб, а не мен.

Изглежда имаше някаква несправедливост. Благодарение на твоите уроци, можех прочитайки една добра история, да разбера как е направена. Защо да не можех и аз самия да направя нещо подобно? Да, не можех. И то, защото е невъзможно две истории да си приличат. Въпреки че в следващите години написах още много разкази, още не знам какво трябва да направя – и все пак, рискувам.

Ако съществува някаква магия в писането на разкази, а съм сигурен, че съществува, никой никога не ще успее да я включи в една рецепта, която да може да се предава. Изглежда, че рецептата е онова болезнено желание на писателя да предаде на читателя нещо, което смята за значително. Само ако писателят има това пламенно желание, може, и то не винаги, а само понякога да успее. Не е много трудно да бъде оценен от някого един разказ, ,след като вече е написан, но дори и след толкова години се плаша до смърт, когато трябва да започна една история. Осмелявам се да кажа, че онзи писател, който не изпитва страх, се намира в едно състояние на илюзорна блаженост, защото не му е минавало през ум далечното и мъчително величие на неговия обект.

Питам се, дали си спомняш последния съвет, който ми даде. Беше по времето, когато в жизнерадостта на богатото и пъстро десетилетие на двадесетте години, аз си проправях път в света, опитвайки се да стана писател.

Ти каза: „Ще ти отнеме много време, а нямаш пари. Може би е по-добре да заминеш за Европа.“

„Защо?“ – попитах аз.

„Защото в Европа бедността значи лош късмет, а в Америка – срам. Питам се, дали ще можеш да издържиш срама де си беден.“ Не мина много време и дойде икономическият крах. Тогава всички станаха бедни и нямаше причина да се срамувам. Така и не успях да науча никога дали бих могъл да издържа на бедността. Въпреки това, в едно нещо беше прав, Едит. Нужно беше дълго време, прекалено дълго време, докато стана писател. И усърдието ми продължава още, и досега не стана по-лесно. Ти ми го беше казал.

Много пъти е казвано, че една голяма по обем книга е по-значителна и по-престижна от една малка. Разбира се, има и изключения, но нещата почти винаги са точно така. Опитах се да намеря логично обяснение за това и накрая стигнах до следния извод: Човешкият ум, особено в нашата епоха, е много зает, объркан и измъчен от хилядите малки подробности, от данъците – до войната и цената на месото. Всичко това се трупа и в крайна сметка се ражда конфликтът между мъжа и жената като най-простия начин за спадане на вътрешното напрежение.

Сега нека помислим за книгата като за жило в личния живот на човека. В случая, отнасящ се- до малката книга, то може да влезе и излезе много бързо. Възможно е едно такова жило да отвори мозъка и да свърши работата си, преди да се е оттеглило, оставяйки зад себе си опънати нерви и разрушени клетки. Обратно, жилото на една голяма по обем книга, влиза много бавно и остава в мисълта за дълго време. Вместо да влезе излезе безболезнено, позволява на мисълта да свикне с него и да го прегърне. Нека сега разширим тази аналогия. Когато жилото се оттегли бързо, раната в мисълта се стреми да зарасне и да се върне в предишното си състояние. В случая с голямата книга, жилото е това, което ще определи хода и естеството на лечението, така че когато то се оттегли и книгата се затвори, мисълта не може вече да е същата, както преди. Това е моята теория и тя може би обяснява смисъла на една голяма книга. Силата на книгата зависи от времето, което някой прекарва с нея. Ако една наистина голяма книга, дори когато не е много добра, тя ще е по-ефектна от един съвършен малък разказ.

За характерите

Трудно е да вникнеш в една личност. Съществува даже определена сдържаност що се отнася до нарушаване неприкосновеността на личността, но писателите и детективите не могат да си позволят лукса на тази деликатност. В тази книга („На изток от рая“) съм нарушил неприкосновеността на много хора и някои от тях сигурно малко ще ми се сърдят. Но не мога да си представя нещо друго, което да изисква толкова изострено внимание, колкото един голям роман. Понякога си представям човешкия характер като мръсна гора, пълна с чудовища, демони и премигващи светлинки, което ми се вижда много опасно място за този, който иска да ги опознае, нещо като онези тунели на ужасите в Соnеу Islands, където разни чудовища, крещейки, скачат внезапно върху теб. Много често са ме обвинявали, че моите герои не са нормални същества.

Би се получил голям фарс с героите на моята книга, ако ги бях оставил висящи, в очакване на появяването ми. Ако се бяха опитали да ме тормозят за свое удоволствие, да си правят кефа, много щяха да съжаляват. Не могат да направят нито крачка, без да хвана молива си. Остават неподвижни, замръзнали с единия крак във въздуха и със същата онази спазма върху лицето, която имаха и вчера, когато спрях да пиша.

За намеренията

Способността и изкуството да пишеш са един грозен стремеж да откриваш символи за неизразимото. В абсолютна самота, писателят“ се опитва да обясни необяснимото и понякога, ако се окаже голям късметлия и ако епохата е подходяща се случва малко, много малко от това, което се опитва да направи, да излезе на повърхността. А ако един писател е толкова трезвомислещ, че знае за непостижимостта на своите стремежи, то тогава не е писател. Един добър писател винаги възнамерява да постигне невъзможното. Има и друг род писатели, онези, които ограничават хоризонтите си, снижават своята, мисъл, както някой снижава оръжието си. и отказвайки се от невъзможното, се отказват и от писането. За съжаление или за щастие на мен това. не ми се е случвало. Все същата сляпа настойчивост, .все същото, задъхване продължават да съществуват и винаги съм се надявал, че все нещо, поне малко, ще излезе на повърхността. Тази страст угасва трудно.

В най-добрия случай писането е един глупав стремеж. Това да се опитваш да запечаташ някаква картина от живота, до известна степен е проява на идиотизъм. Нека да направя вица малко по-ясен: нужно е от време на време писателят да се отдръпва от живота, за да успее да запечата тази картина. Също така е необходимо да промени собствения си живот, за да успее да създаде едно състояние на равновесие, което характеризира други начини на живот. Тъй като е изтърпял всичките тези глупости, това което накрая излиза върху хартията, може да представлява най-мижавото отражение на живота. А най-голямата глупост се съдържа във факта, че писателят, за да има успех в творчеството си, трябва да вярва, че това, което прави е най-значителното нещо на света. И трябва да вярва в тази илюзия, дори когато знае, че е само илюзия. Ако не го прави, творчеството му няма да струва, колкото и да е повярвал той в него.

Всичко това представлява увод към страха и несигурността, които обграждат един човек, чувствуващ още от момента, в който започва тази глупава, работа, че е луд. Защото е толкова сам. Ако това, което прави – струва, тогава защо не го правят повече хора? Това е един въпрос. Писането, обаче, изглежда едно безнадеждно и празно занимание, много комично, за да има последователи. Умните хора се опитват да живеят живота си уравновесено, опитват се да бъдат добри, базират се на аргументи, които са успокоителни за тях и отхвърлят всички останали. А на старини умират без ужасната болка на неуспеха, защото нищо не са рискували, за да имат неуспех. Тези хора са много по-умни от лудите, които за разни глупости се разкъсват на части.

Напоследък е модно писателите в своите романи да представят героите си победени и разрушени. Не вярвам, че всичките хора биват победени. Мога да ви посоча няколко десетки, които не бяха победени и върху които се гради светът. За духа важи това, което важи за една битка – победените се забравят, само победителите стигат до края. У съвременните писатели, и у мен включително, има една тенденция – да възхваляват унищожаването на духа, нещо което, по дяволите, се случва често. Но насърчаващо е, че не винаги става така. Много от невротичните и страдащи от запек писатели на Юга ще побързат да ми се присмеят. Но аз вярвам, че големите личности като Платон, Лао Дзъ, Буда, Христос, Павел и големите еврейски пророци не останаха в историята, заради своя нихилизъм. Не че посмъртната слава е необходима, но в писането има една цел, нещо повече от това да предизвикваш интерес. Дългът на писателя е да издига, да разширява, да насърчава. Ако писмената реч е помогнала с нещо на развиващия се човешки род, това е: значителните текстове представляват една опора, една майка, готова да те успокои, една мъдрост, която възпира заблудата, една сила в безсилието и една смелост, която отхвърля болезнената плахост. Как е възможно едно отрицателно или безнадеждно писане да се представя за литература? Не знам. Истина е, че сме слаби, болни, грозни и агресивни, но ако бяхме само това, щяхме преди хиляди години да сме изчезнали от лицето на земята. Единствените следи, които биха свидетелствували за нашето съществуване, щяха да са някаква вкаменелост, разхвърляни кости или зъби.

Жалко е, че не гледаме на този въпрос с малко повече хумор. В крайна сметка говорим само за една книга, която не е в състояние да създаде или разруши нито един свят, но която приобщава някаква свръхстойност. Предполагам, че така трябва. Нужно е бръмбарът да бъде убеден, че действията му имат някакъв смисъл, а играчът на голф, че няма да напредне в спорта, ако не повярва, че най-същественото нещо на света е да удряш една малка топка.

И така, трябва да съм убеден, че тази книга е едно доста рядко събитие и че ще е необходимо да застана пред нея с малко повече хумор. Иначе не става. Историята трябва да тръгне и да продължи да върви. Сега тя е като машина,– нагласена да върши едни неща докрай.

Наистина, след момента на завършването, една книга не ме интересува. Парите или славата, които може да ми донесе не оказват никакво влияние върху чувствата ми към нея. За мен книгата издъхва окончателно, когато сложа и последната точка. В началото усещам някаква тъга, но се захващам бързо с нова книга, която да е жива. Книгите ми на рафта за мен са красиви препарирани тела. Не са нито живи, нито мои. Не усещам никаква тъга по тях, защото действително съм ги забравил.

За изкуството на писането

Дойде време да се захвана отново с писането. Много се бях отпуснал, макар това да ми се отрази добре. Още не зная какъв ще бъде ритъмът Зависи от много неща. Но вярвам, че трябва да произвеждам думи постоянно. Почти приключвам с тези дълги заобикалки. С истински страх се обръщам към книгата. Освен това трябва да забравя, че ми се иска тя да стане добра. Подобни мисли принадлежат на подготвителния етап. От момента, в който започвам, нямам друга цел, освен тази да я напиша. Всичко е притаено сега. Всичко е спокойно. И малкото красиви неща, които съществуват – всичките са около мен. Състоянието и поведението са много важни, и тъй като са продължителни, необходимо е да се превърнат в начин на живот и умът да свикне с мисълта за тяхната трайност. Така че никой да не може да каже „загубих, защото се изгубих“. Това е последния подскок върху трамплина, последния поглед към басейна. Мигът на гмуркането настъпва. Действително мигът настъпва. Както винаги страхът от първия ред ме измъчва. Изненадващо е, че някой се обижда от толкова много страхове, заклинания и срамове. Сякаш думите не са дадени веднъж завинаги, а се разтварят като боя във водата и оцветяват всичко наоколо. Странно и мистериозно дело е писането. Откакто е измислено, не е претърпяло почти никакво развитие. „Книгата на мъртвите“ е толкова добра и толкова съвършено построена, колкото и всичко написано през двадесети век, дори в редица отношения много по-добра. Въпреки това, че липсва някакъв забележим прогрес, дори сега стотици хиляди хора се намират в моето състояние – молят се трескаво да се спасят от напрежението на думите. От доста време съм разбрал, че когато започваш книга, не можеш да предвидиш края ѝ. Току-що хвърлих поглед на ето тази страница. Виж текста в началото – натрошен и остър – писан с моливи, чиито върхове се чупят на всеки ред, нервен и уплашен като пленена в лаборатория мишка. А после, едва половин час по-късно се успокоява и звучи по-добре.

Сега би било хубаво да преминем към работата през деня. Тя е пълна със странни и тайнствени неща, неща, които нахлуват дълбоко в подсъзнанието като например тези експериментални истории, които пиша от известно време. Те също подготвиха моята книга, както и уроците, които усвоих от всичките си останали писания.

Много пъти съм мислил, че може би това ще е последната ми книга, разбира се, не го вярвам наистина, защото ще пиша книги докато умра. Въпреки това искам да напиша тази, сякаш че ми е последна. Може би смятам, че всяка книга трябва да се пише по такъв начин.

Надявам се, не ще успея да удържа юздите в ръцете си и същевременно ще я направя да изглежда като почти случайно написана. Това е жестоко, но е необходимо. И още, трябва да въведа читателя в същността на историята така постепенно, не да не разбере какво му се случва, докато накрая се предаде. Това е причината да искам книгата ми да създава впечатление на повърхностно написана. Както един човек, който слага капани за лисици и същевременно се преструва, че не знае за съществуването на лисиците и капаните.

Разделен съм на трима души, които знам, че си приличат. Единият мисли, другият критикува, третият се стреми да съчетае едното с другото. Това най-често се превръща в битка, чрез която, обаче, се осъществява цялата работа през седмицата. Пренася се в ума ми под формата на диалог. Подобна ситуация би могла да бъде оприличена със шизофреничен симптом, но като метод на работа смятам, че не е толкова зле.

Наистина, сякаш усещам творчески сокове се втурват през един изход, така както спермата се събира, за да се влее в утробата. Надявам се да излезе нещо красиво и истинско, като разбира се, приликата със съвокуплението продължава да важи.

Дори да знаех, че нищо няма да излезе от тази книга, пак щях да я напиша. Смятам, че всеки отделен организъм трябва да има свой собствен начин, звук или жест, за да изрази творческата радост – разцъфването. И ако това нещо важи, то и хората би трябвало да имат своите начини – едни смеейки се, а други строейки, едни разрушавайки, а други, дори и творчески, саморазрушавайки се. Няма обяснение за това. Радостта за мен има два изхода: първият е любовта ми към невъобразимо желаното тяло, а другият – хартията и молива или писалката. Интересно е да се замислиш какво представляват хартията, моливът и трептящите думи. Не са нищо друго, освен началото на радостта – вика на красотата – химна на чистото блаженство от творението. А думите често не успяват да изразят яркостта на чувството, освен в редки случаи. Така един човек, изпълнен с избухлива радост, може със сила и устрем да пише за една тъжна картина, за смъртта на красотата, за разрушението на един хубав град и в крайна сметка да е налице единствено резултатът като доказателство за това колко голямо и колко прекрасно е било чувството.

Моята работа не се втвърдява и не може да бъде уловена, подобно на сурово яйце, счупено на пода в кухнята. Подлудява ме. Готов съм вече да започна, а се страхувам, че яркостта на опита ми ще изсмуче целия живот на творбата. Не знам откъде пък сега дойде и тази беля, но съм сигурен, че не ми е последната.

Работим много, в собствения си мрак, знаейки малко за това, което вършим. Мисля, че успявам да контролирам повече от другите писатели това, което правя, но то не стига. Тръпки ме побиват, когато завършвайки една книга, трябва да напиша думата „край“, тъй като се страхувам, че с това и аз самия ще свърша.

Изведнъж се усещам сам по един много особен начин. Мисля, че се страхувам. Това се случва винаги, когато книгата наближава края си – страхът, че не си завършил това, което си имал намерение да направиш. То е толкова естествено, колкото и фактът, че дишаш.

Но след малко и това ще стане, и книгата вече няма да е моя. Други хора ще я вземат и присвоят. Ще скита далеч от мен, сякаш никога не съм бил част от нея. Потръпвам от този миг, защото никой не е в състояние да го предотврати – сякаш да викаш сбогом на някой, който влиза в автобуса и никой да не чуе гласа ти, заглушен от рева на мотора.

За конкуренцията

Зная, че се родих без никакво чувство за конкуренция. Става дума за една инвалидност, изразена по много начини. Не рискувам, защото в това няма никакъв смисъл. Някога хвърлях копието надалеч, но не се интересувах дали действително го изпращах по-далече от другите. За кратко време бях маниакален боксьор, но не за да побеждавам – правех го, за да свърша и да се махна час по-скоро. И никога нямаше да го правя, ако други хора не ме бяха тласнали към ринга. Участвувах само в тези битки, които не можех да избегна. Ето защо, въобще не съм се питал за сравнителната стойност на писателите. Това не го разбирам.

Писането за мен е нещо дълбоко лично, но когато продуктът на труда ми излезе от мен, откъсвайки се от ръцете ми, вече не го чувствувам мой. Ето защо критиката не означава нищо за мен. Идва много късно за да е дисциплиниран умствен труд.

За заглавията

Никога не съм бил човек на заглавията. Не давам пукната пара за това какво заглавие ще има дадена книга. Бих я нарекъл („На изток от рая“). „Долина край морето“ – един израз без произход, който въпреки това съдържа две значителни думи и показва една посока. Какво е вашето мнение за това? Аз вече няма да му мисля.

За критиците

Днес сутринта погледнах „Saturday Review“, прочетох няколко бележки за последните издания, не моите, и излязох с привичното чувство на ужас. Как може някой да е критик?! – странна пиявица, която живее като щастлив паразит от труда на други хора – и да осъжда по скучен начин това, което го храни. Не искам да кажа, че писателите не трябва да бъдат контролирани, но бих желал хората, които го правят, самоназначавайки се, да не са чак толкова умствено и телесно плоски и предопределени.

Винаги изпробвах материала си най-напред върху моите кучета. Знаете ли, Ейнджъл сяда ей там и слуша. Имам впечатлението, че разбира всичко. Марли пък дава вид, сякаш чака с нетърпение да схруска написаните думи. Преди години, когато този червен сетер предъвка ръкописа на „За мишките и хората“ си помислих, че това куче би могло да бъде един изключителен литературен критик.

Времето е единственият критик без амбиции.

Коментари