Езра Паунд наред с У. Уитман, Т. С. Елиът, Дж. Джойс е едно от най-интересните имена в литературната история на модерната епоха.
Роден в гр. Хейли, Айдахо, Паунд напуска САЩ през 1908 г. като се разделя завинаги с научната си кариера (през 1907 г. става професор по романски езици). Посещава Италия, Франция. За дълго време се установява в Лондон, където в периода 1912 – 1914 г. се налага като лидер на школата на имажинистите. Елементите на новата поетика – обективирането на поетичния език чрез образа като най-важно и първостепенно художествено средство, твърд и ясен изказ, напомнящ прозаическо повествование – утвърждават една нова поетическа визия, която се противопоставя на „фалшивите структури – продукти на волята и интелекта, – създадени от реториката на конвенционалната литература.“
Критиците на Запад отбелязват две особено важни и показателни за развитието на поета книги от този период: „Quia Paper Amani“ (1919), и „Hugh Selwyn Momberley“ (1920).
Втората от тях, поемата „Hugh Selwyn Momberley“, с част от която имате възможност да се запознаете тук, представлява „фино изваян портрет“ на британската литературна действителност от 1919 г. и е „една от най-високо ценените поеми на XX век“. От друга страна, тя има автобиографична стойност. Съставена от осемнадесет относително автономни стихотворни къса в две части, поемата отразява драматичната връзка между условния, обединяващ отделните откъси лирически персонаж (времето на избухването на Първата световна война).
Автор на повече от 70 книги и над 1500 статии, Паунд е известен на европейския читател преди всичко със своите „Саntos“. Те представляват сегменти на грандиозно замислена поема, която поетът пише през целия си живот. Първите тридесет „Саntos“ се появяват в отделна книга през 1903 г. в Италия. По-нататък, по време на Втората световна война, в тези амбициозни поетически късове отражение намира отношението на Паунд към историческата действителност и Мусолини. Профашистката му ориентация и откритите нападки срещу САЩ по време на войната, излъчвани по радио „Рим“, са причина за неговия арест през 1945 г. от американски военни части.
След 12-годишен затвор в болницата за душевноболни престъпници „St. Elizabeth“, Уошингтън, през 1958 г. Паунд е освободен и се завръща отново в Италия, където остава до края на живота си.
Езра Паунд е непознат за българската публика. Представените откъси от поемата „Hugh Selwyn Momberley“ са неамбициозен опит за запознанство.
СИЕМА МЕ РОДИ, МАРЕМА МЕ ПОГУБИ
Сред спиртосани ембриони и бутилирани кости,
зает с довършването на един каталог,
открих последната издънка на
сенатските семейства в Страсбург: мосю Верог.
Два часа ми говори той за Галифе,
за Даусън; за Клуба на стихотворците;
разказа ми как Джонсън (Лайнъл) умрял,
като паднал от висок стол в локал.
Но не показал и следа от алкохол
на аутопсията, извършена потайно;
тъканта съхранена – разсъдъкът кристален
към Нюман се въздигнал с уискито загряващо.
За Даусън проститутките по-евтини били, околкото хотелите;
Хедлам заради вдъхновения, Имидж без остатък обладан
от възторзи към Бакхус, Терпсихора и Църквата.
Така говореше създателят на „Дорийският стил“
мосю Верог, изостанал от десетилетието,
откъснат от съвременниците си,
пренебрегнат от по-младите,
заради своята унесеност.
МИСТЪР НИКСЪН
В златистомлечната каюта на парната си яхта
мистър Никсън приятелски ме караше да напредвам
по възможност без рисковете на застоя. „Бъди
внимателен с критика.
Бях беден като теб;
когато се захванах, бях, естествено,
на хонорар, петдесет в началото, започна мистър Никсън,
от мене се учи, вземи си рубрика,
дори ако ще трябва да работиш даром.
Ласкай критиците. От петдесет на триста
за осемнадесет месеца качих;
най-костеливия орех, който трябваше да строша,
бе д-р Дъндас.
Не споменавах никого, освен ако не станеше въпрос
да вземат мои работи.
Светът е добър, колкото до литературата –
не осигурява на никого синекура.
И никой не може от пръв поглед да разпознае шедьовър.
А стиховете остави, момчето ми,
това е празна работа.“
* * *
По подобен начин един приятел на Блауграм ме съветваше:
не ритай срещу ръжена,
приемай мнения, „деветдесетте години“ пробваха играта ти
и умряха, това е празна работа.
ПРАТЕНИЦА (1919)
Върви, нямородена книга.
кажи на тази, която песента на Лоус веднъж ми пя:
тази песен я познаваш
като предметите,
тогава имаше ли ти причина, заради която
дори най-тежките ми грехове да опростиш
и да сътвориш за славата ѝ дълговечност.
Кажи на таз, която пръска
съкровища във въздуха неизразими
нехаеща за друго, освен че със изяществото свое
живот дарява на мига; и ще го помоля да живее така,
както розите навярно живеят, затворени в кехлибар вълшебен,
червен, с втъкан оранж, и всичкото това в една материя,
в един цвят, незнаещ страх от времето.
Кажи на таз, която с песен
върху устните върви,
ала не я запява, а също
и твореца ѝ не знае – нечия друга уста,
може би красива, колкото нейната –
навярно в нови времена нейните поклонници ще има,
когато ще е положен праха на двама ни с Уолър
в пресяващите вълни на забравата,
докато промяната не разруши
всичко освен Красотата.
КАНТО XVII
Така, както лозите покарват от пръстите ми
И пчелите, натежали от прашеца
Се въртят бавно върху лозовите пръчки:
Цир-цир-цир-рик – жуженето им,
А птиците стоят сънливи по клоните
ЗАГРЕЙ! О,ЗАГРЕЙ!
С първото нежно небесно зазоряване
Градовете да се сгушват в своите хълмове,
А богинята с красивите колена
Да се разхожда там, а зад нея дъбравата,
Зеленият склон и белите хрътки
Да подскачат наоколо ѝ;
А от там да слиза до устието на реката, до залеза
Тихи да са водите пред мен,
И дърветата да растат във водата.
Мраморни стволове да нарушават спокойствието,
i palazzi
в спокойствието.
Светлината не е от слънцето сега.
Златистозелено,
И водата е светлозелена, и светлосиня;
Там, в големите кехлибарени пропасти.
Между тях –
Свърталище на Нереиди,
а тя като голяма гъвкава раковина
Да тегли лодката
И нито дъх на пот от усилието
И нито крясъци на птица, нито плисък.
Нито гмуркане на делфин, нито плисък
В нейното свърталище, свърталището на Нереидите,
Тя като голяма обла раковина.
В уюта на скалата,сивозелена бездна нататък,
По-насам – кехлибарените стени на портите
И вълната
светлозелена и светлосиня
И свърталището бяло като солта и пурпурноблестящо,
свежо, лъскав порфирит,
скалата разядена от морето.
Нито крясък на чайка, нито плисък на делфин,
Плясък, сякаш от малахит и студ не съществува там,
светлината не е от слънцето.
О, Загрей, храни своите пантери,
тревата е чиста както по хълмовете, когато е светло.
И под бадемите – богове
с тях choros nympharum. Богове –
Хермес и Атина,
като стрелка на компас.
Между тях, трепереха –
Наляво е мястото на Фавните,
sylvia nympharum;
Ниската гора, суха земя с мащерка,
сърната, петнистото сърне,
стряскат се в храстите
както жадният лист в жълтото.
А едно ждрело между хълмовете –
голямата пътека на Мемнон.
Морето – далече, вълни, които се виждат отгоре, от дюната.
Нощно море, което белее по камъните,
А вляво пътеката с кипарисите.
Дойде една лодка.
Един мъж държеше платното ѝ.
Направляваше я с греблото, говореше:
„Там, в мраморната гора,
каменните дървета излизат от водата –
каменните алеи –
мраморни, листо върху листо,
сребро, стомана върху стомана,
сребърни клюнове, които се издигат
корабен нос, о, корабен нос,
камъкът – целият в ръбове,
позлатените лъчи, отблясъкът на залеза.“
Борсо, Карманьола, лукавите, i vitrei
Натам, някога, много пъти,
И водите – по-богати от стъклото.
Блясъкът върху стъклото, медно-златист,
Пъстри амфори на светлината на факлите.
Искрите на вълната под носовете на корабите,
И сребърните клюнове, които се издигат.
Каменни дървета, бели и розови в мрака.
Кипариси, там край кулите,
всяка вечер се влачат под корабите.
„В мрака златото
събира светлината около себе си…“
Сега по гърба на пещерата, арки от малинови храсти,
Едно око към морето, през този отвор.
Сива светлина с Атина. Зотар със своите слонове,
Зотар със своите слонове.
Със златен пояс около кръста
И свитата на танцьорите ѝ
Да бият, да бият дайретата
И Алита,там на завоя на сушата,
с очи обърнати към морето,
а в ръцете ѝ водорасли
Да блестят с пяната на вълните.
Коре от блестящото поле
със сивозелен прашец в тревата:
„За този час, брате на Цирцея.“
Ръка облегната на рамото ми.
Видях слънцето за три дни, слънцето – сиво и жълто,
Като лъв, който се надига от дюна; и онзи ден
И за още три дни, и за никой ден после,
Блясък, като блясъкът на Хермес,
И тръгна оттам
към каменното място.
Бяла и бледа, върху водата,
в познатата вода,
И в бялата мраморна вода, наведени – клон върху клон –
В каменната сплетена сянка.
Натам отпътува и Борсо, когато го пронизаха със зъбчата стрела,
И Караманьола, между двете колони,
Зигмунд след онова корабокрушение в Далматея.
Залез като подскок на скакалец.
Свободни от Пизистрат.
БЕЛЕЖКИ КЪМ КАНТО ХVII
- ЗАГРЕЙ – върховният бог на Орфистите.
- palazzi (ит.) – дворци, палати.
- НЕРЕИДИ – морски, женски божества, дъщери на Нерей и Дорида.
- choros nympharum – танц на нимфи.
- siva nympharum – гората на нимфите.
- МЕМНОН – син на Ио и Титонос.
- БОРСО Д`ЕСТЕ (1413-1471) – син на Николо Д`Есте, Дюк на Ферада.
- КАРМАНИОЛА, ФРАНЦИСКО БУСОНЕ (1380 – 1432) – ръководител на наемническата армия на Дюкът на Милано – Висконти, по-късно е ръководил армията на Флоренция и Венеция срещу Висконти. Странното му държание принудило венецианците да го осъдят за предателство и екзекутират.
- i vitrei – стъклените.
- ЗОТАР – възможно е да е въображаем образ.
- АЛИТА – възможно е да е въображаем образ.
- КОРЕ – Персефона.
- БРАТЕ НА ЦИРЦЕЯ, Еитис – цар на Колхида, баща на Медея.
- ЗИГМУНД – Сигмонд Пандолфо Малатеста (1417 – 1468), военен гений и покровител на изкуствата. Украсил Римини с Теmpio Malatestiano (Храм на Малатеста), посветен повече на любимата му Изолда Делий Атти (1430?-1470), по-късно негова съпруга, отколкото на св. Франциск. Атакувал е папа Пий II, бил е победен и афоресан. Загубил всичките си владения освен Римини.
Превод от английски и бележки: Мария ГЮРОВА