Сънувам книгата, която няма да напиша

Итало Калвино

Пиша, защото никога не съм напълно доволен от това, което вече съм написал; и се стремя по един или друг начин да го поправя, да го допълня, да намеря различни решения за него. Потребността от писането винаги съвпада с друга моя потребност, да изтрия, да заменя написаното с онова, което следва да напиша. Четейки някой писател – по-стар или съвременен, много често си мисля: „А, как бих желал да пиша като него. Жалко, че това е над моите възможности.“ Тогава започвам да си представям тази невероятна възможност, да сънувам книгата, която никога няма да успея да напиша, но която бих искал да прочета и да сложа после на рафта до другите ми любими книги. Вече няколко думи, няколко фрази се въртят в ума ми. Малко след това забравям съвсем писателят, който ме възхищава и всеки друг прототип. Мисля само за онази книга – книгата, която не е написана от никой до сега, а би могла да бъде моята книга.

Пиша, за да науча неща, които не познавам. Не става дума за онова, което има нещо общо с изкуството и процеса на писане, а за всичко останало: за всяко отделно знание – практично или специализирано, и най-вече за това по-общо значение, което наричаме „Опит от преживяното“. Това, което ме тласка към писането е не толкова желанието да предам на другите онова, което вярвам, че съм научил, колкото чувството ми за незнание, за липса на собствен опит. Да не би тогава първоначалната движеща причина за писане да е стремежът ми да се правя на откривател. Но и за това дори са ми нужни някакви знания, някаква информация и наблюдение. Необходимо е поне с въображението се да създам някакъв натрупан опит. И това не мога да реализирам никъде другаде освен в пространството на белия лист – в този капан, в който се надявам да уловя малко от късовете на знанието и мъдростта, които в реалния си живот успявам да докосна само с крайчеца на своите пръсти.

Коментари