Бързам да похваля глупостта, макар и закъснял, тъй като това е вече направено – ала първият път се похвали самата тя, като се яви да произнесе реч и да посвети всички глупци в своите тайнства, а сега дължимото ще и отдам аз – глупецът и най-ревностен неин почитател. Не крия – въодушевен съм, макар и недостоен, защото и в глупостта едни блестят повече от други, а значи и аз не мога да претендирам да представя глупостта в цялото и многообразие и неизмеримост, като съм чужд на самохвалството да се смятам най-глупав сред глупците. И дали тогава да не спомена защо при всичко това се считам достоен и понечвам да похваля без да ми тежи дързостта? Не е ли това част от моето оглупяване? Ала нека кажа в свое оправдание и преди да поясня, че моментът, който избирам да похваля, намирам подходящ, защото несъмнено глупостта е в упадък и защото нея, освен това, всячески се опитват да скрият!
Глупостта очевидно принадлежи към най-старателно скриваното, а значи и най-съкровеното. И как ли да я изтръгнем оттам, за да я възхвалим?
Веднъж успели, имаме пред себе си великолепната гледка на неочакваното разкритие – глупостта и само тя, смея да твърдя, се разкрива с издънваща и пронизителна внезапност, несравнима с нищо друго и тъкмо затова подтикваща ни да я сравним с много неща, без да са грижим за връзката. И като е непредугадима във внезапността на проявленията си, глупостта изисква с присъщата и непридирчивост, когато разказваме за тях, не да съблюдаваме тържественост и да ги уголемяваме в преувеличението, а само да наподобим изненадливостта, която ги съпровожда. Ала колко трудно се удава това подобие, за да не кажем, че изобщо не се удава. Така чуваме обикновено да казват, че някой изтърсил голяма глупост, с което искат да наподобят ненадейността на издънването, избушната сила и стрясък на произнесената глупост. И само каква лекомисленост прозира иззад тази дребна, но не невинна фалшификация, едно не премерено изхвърляне на невникналия в глупостта и в нейните неизмерими дълбочини, спрямо които умността се представя само като плиткоумие и скудоумство. Ако не можем да наподобим, то поне да предупредим – и през ум да не ви минава да говорите така лекомислено за глупостта – на глупостта такива не и минават. Прочее, призовавам ви към оглупяване за предпазване от подобна лекомисленост и самоувереност в отсъждането…
И отхвръкналата сред искри запушалка на бутилка шампанско и гледката на раздираща се със съсък тъкан, нишките на която пращят и се късат, оголвайки под себе си празнината или по-скоро мрежата на друга, невидима тъкан, уловеният момент на шумно сгромолясване на разтърсила се из основи сграда, най-сетне счупването на стъкло, чиято прежна гладкост изненадливо се сменя с разполовяващата следа на непоправимата счупеност и какви ли не още внезапности трябва да привлека, за да наподобя стрясъка на глупостта, внезапливата и издънваща сила на нейната проява! И дори, о, неизбежност и устрашливост на заниманието, което повлича и увлича и ни кара да ги вършим едни такива, не следва ли сега, за да съм наподобителен, да разкъсам неистово листа, на който въздавайки хвала на глупостта, редя една след друга изящните глупости, които съм измъдрил, да ви напръскам с мастило, или пък за да не го пилея, да нарисувам между редовете мръсна рисунчица, с която съвсем, ама съвсем да ви възмутя! И като си загубите ума, няма да си загубите, знам аз глупостта – защото тя не се губи, не минава, не отминава, ами се вдълбочава в нови и нови оглупявания и глупавини.
И ето, напомням ви и соча – глупостта е пред вас, а най-вече във вас, о, глупомъдри, глупейте и дерзайте в нова и все по-втрещяваща глупавина!
Но аз се отклоних от сериозността на заниманието си и се увлякох в празни приказки, поддал се на чувството си на възторг и окаменение пред чудните проявления на глупостта. И как ли е възможно инак да обърна внимание на нея – несравнимата, на чудотворствата и палавостта ѝ. Продължавам двойно одързостен и достатъчно глупав, за да го направя…
Колкото внезапна и ненадейна е в проявата си глупостта, съответно толкова големи са и усилията тя да бъде скрита като нещо много срамно и неприлично – за жалост някои успяват и по този начин в скритото пропада цялата прелест на девствената глупавина. О, неизмеримост на загубата и коварство на опиталия се да се скрие! В скритото се продънват и изфирясват заедно с глупостта куп невинно – прелестни неща, които аз ще изброя и в изброяването ще им се насладя повторно. Най-първо изчезва едно особено спокойствие на погледа, което можем да отдадем на много причини, додето внезапно установим, че в него ни се усмихва кристално чистата глупост. Тя ни поздравява ликуващо е невъобразима и немислима искреност, която по-сетнешни умъдрявания и стеснения за наличието и помътняват. Тогава подобно на платно, под чиито горни слоеве се крие картина на знаменит художник и – която след почистването блясва в цялото си великолепие, така и глупостта ни подканва към разчистване за нейното несмущавано от какъвто и да било примес умно проявление.
Ала, всъщност, за да не бъдем така крайни в изискването си, още повече пък в отхвърлянето на умността, трябва да признаем, че и последната има някаква привлекателност, толкова по-голяма, колкото по-безспорно почива на глупостта, послужила и за основа. В тези свои избраници, пожелали щото умността им да бъде само разрастване на присъщата им глупост, тази, която избрахме да похвалим, суетно се самооглежда и на вълни и с прозвънтяване отпраща безброй възклицания. Сякаш я чуваме да казва – „Ай, колко съм глупава – нищо не може да бъде по-глупаво от мен!“ и се чувстваме осияни от нейното неосуетимо и всепроникващо разрастване.
На тези вълнуващи моменти на отпадане и възвръщане на умността към началата на първозданната глупост, не са отказани снизходително и на най-правоверните умници. Едно запъване или пък незначително забъркване и прекъсване на мисълта и ето, умникът има време само да се опули, усетил, че е вече извън умността, да се сепне в изненадата на новото си положение и само толкоз. Бързо се изнизват всичките му мисли, една след друга изфирясват всичките му умнотии – бърз и чудодеен втвърдител, след чието оттегляне чертите се отпускат в приятна мекота и пухкавост. И както в очакване на удар детската буза се стяга и втвърдява и след като заплахата е отминала, мигом се отпуска, закръглява и дори увисва като набъбнало, втасало тесто, така и след като умността е напъдена, глупостта набъбва, разширява се, превръща се сякаш в огромен пухен дюшек, връз който скача, премята се и се киска пискливо негова умност бившия умник. И както отскача и наново прилепва, губи все повече привичната си форма, сплесква се, закръглява се, превръща се в непристойно, хихикащо топче, кънтяща кратуна, хвърковато овално дупе, избягнало тупаника и запиляло се нежно в ефира. О, пърхавост на мекото и отпуснало се в нехайността!
И ето що опитват се да скрият, срамувайки се от глупостта!
А случва се със стаената глупавина да се подведат и станат неявни куп жестове на сладостна отпуснатост и ведрина. Кой умен човек, смразен и допълнително затвърден в поддържането на своята умност, свободно и без стеснение би бръкнал в носа си и в непосредствеността на човъркането би ни зачудил с придобивка, която след като оформи с пръстите си, ще отпрати с лек и ефирен полет, та да ни зарадва като го следим? А с каква прелест ни зарадва едно дребно почесване, или пък гризене на ноктите, което за съжаление и потиснатост на ценителя е вече почти на изчезване, защото не смогва да не отстъпи пред настъпателния ход и поправителна сила на възпитанието и въобще на стесняването на глупостта. За щастие благовъзпитанието не успява да се разпростре напълно само върху децата и възрастните, където така желаната естественост е съхранена и пред очи във . вече посочените и застрашени от изчезване жестове. Само малко глупаво момиченце, както си стои на улицата, може да повдигне полите на рокличката си и без намек от стеснение. Само, повтарям, възрастна жена може да извади от устата си изкуствена челюст, без да се замисля и съобразява с гнусливостта на наблюдаващите. Само старецът промлясква, хранейки се, а щом го надмогне следобедна съненост, се унася със зинала уста, хрипти, сумти и просвирва с нос, тъй че цялото му тяло за разлика от бодърствуващия разсъдливец и далеч от сериозността заприличва на свирка, пискун, с който глупостта прогласява, или по-добре проглупява своята глупавина. А как, питам, да се примирим с намаляването броя на глупчовците, които се зазяпват и спират по пътя си, когато стане кавга, или пък, ако продължат, толкова невъздържано се обръщат, че накрая се блъсват в някого и така още повече увеличават олелията. Ами тези, които като видят, че носите хляб ви питат едва ли не обезпокоени от възможността за отрицателен отговор, дали е топъл и дори държат да го пипнат, за да се уверят?
Многобройни и безкрайно любопитни проявления на глупостта, които услаждат всекидневието ни, са на изчезване. Тъгувам за тях и като искам да ги опиша и похваля максимално подробно, желая възвръщането и възстановяването им. Когато ги припомням, за да ви развеселя и разглупя, виждам съединени и прилепнали две неща, двустранна отпечатка на глупостта – оттам, където ненадейно се е появила и отсам, където очакват и ценят появата и с взискателността на познавач. Та от едната страна виждам именно удоволствието на пълната отпуснатост и вглупяване, руменината на разглезеността и похотливия гъдел, а от другата, вече досегната и засегната от вълната на лекомислието и несмислеността – истеричното желание за час по-скорошно оглупяване и вдаване в лудориите на безмерната глупавина. И защо ли за нагледност да не приведа още една неблагообразна, ала усладително – глуповата сцена, която в глупостта си съм съхранил, та да наподобя и увлека във волята за оглупяване. Случвало се е, о, безмерно щастие, да видя зряла и достолепна жена да върви по улицата и да съзре хвърлено на нея въженце за скачане. Съзряла туй, що дава радост в детските игри, жената е обзета от радост да ги продължи и в съвсем недетските години, обръща се да види дали някой не е станал свидетел на нейното оглупяване и посяга с трепереща ръка към желания предмет. И взела го, ай, как скача ли, скача!Капки пот хвърчат наляво и надясно, стигат и до мен, който съм се скрил, за да видя, запечатам и съхраня това вълнуващо свидетелство за прелестите на глупостта.
Ах, глупостта е най-взаимна взаимност. Тези, които са забравили как да я постигнат, нека си спомнят дългото пътуване с влак в жарък ден. В равномерното поклащане на купето, в равномерното подрусване на седалката, с което на облекчителни тласъци изхвръкват всички мисли и умнотии, тъй че почти се загубва чувството, че имате горна половина на тялото, увенчана с мислеща глава, се извършва внезапно сближение. Сближение на два задника, вашия и на съседа ви, еднакво предали се на подрусванията, еднакво залепнали на нагорещената запарваща седалка, и най-сетне еднакво полюшващи се и побутващи се един друг. Така нарастващото празноглавие и и съпътстващото го усядане и засядане в седалищната част ни открива радостите на взаимността.
И всичко това се пренебрегва, та да се скрие срамотията на глупостта!
Никой не търпи да го наричат глупак, а всеки, чул за глупостта въобще или за нечия глупост, се счита далеч и предпазен от нея. Затова, когато се съберат, говорят за чуждата, глупост, без да се досещат за своята, която е край тях и в тях – радостно и въодушевено приплясква тя, развеселена от чучелото, с което са я заменили. Ала колкото и да я крият и отпращат другаде, идва моментът на изпускане, на издънване и избушване, на пропукване на прикритието, в което умността в защитно гладък и обмазващ слой е стегнала и приплеснала незастиващата глупавина.
Лъсва тя нестеснена и несмутена като внезапно открила се изпод перуката плешивина. Ей я на – самата несмисленост, дупка в чорапа, косъмче, стърчащо от носа, издупване и голодупство. Ай колко неприлична, непристойна, очевидна, трогателно и разнежващо искрена е тя в появата си. И като така насладително се разкрива, как да не ѝ се възхитим и възглупим.
И ето, че идва ред, вече похвалил и без позволение, да поясня защо с похваляването и възглупяването се наех аз, без да съм сигурен, че трудността на похваляването съответствува на размера на моята глупост. Защото каква ли глупозамайваща глупост се изисква за извършването му.
Не зная дали я притежавам в изисквания размер, ала знам, че това. на което се основава претенцията ми, е в своята скромност достатъчно. Винаги, когато край мен е прозвучавало опозорителното наричане „глупак“, съм смятал, че се отнася до мене и предназначението му не ме е обиждало. А как ме е разсмивало да чуя разговор за глупостта като безкрайно далечна и неприсъща на разговарящите. Ами нечие оплакване, че се страхува от старостта, заради оглупяването, което я съпровожда. Не ми се налага дори да я чакам, защото глупостта ме разглупява още сега.
Ей ме на – възглупав и глупозанесен, залисвам се в похваляването, глупословя и залитам ха натам, ха насам – чувствувам главата си празна и като глухарче, което ще се разлети и в клатушкането мисълта ми се пилее и разносва, та ме кара да се обърквам и сбърквам в нея, в многобройните и разглупения и глупавини.
Похвалявам, прогласявам, оглупявам, онемявам в нови и нови глупавини…