Прокълната литература
Библиотеката на Мария има рафт с книги, подредени така, не да подсказват особеното внимание към себе си. Едни от тях са с проядена от времето кожена подвързия, други са просто увити с вестник, а трети кокетират с лъскавото старание на своя издател. Но всички до една „вшиват“ собствената си вечност във времето по особен начин – чрез „тишината“ на своя кадър, която ни напряга.
Поколения от рода на Мария ревностно са пазили тази „колекция“ от забранените плодове на Литературния рай. От патинираното върху табелата над рафта време се чете „Прокълната литература“. Тук са събрани не творенията, които различни социални и политически условности са чели по различен начин, превръщайки ги в „бели полета“ от световния литературен текст. Такава, забранена за нас книга, за дълги години (с-помени ги, Мария) бе дори Библията.
Събраните тук книги са „черните овци“ на всяко време и на всяка благоприлична догма. Всякога захвърляни в дълбокия брод на Лета, те винаги са оставали човешката α-λήθεια. Дори само този рафт от библиотеката на Мария доказва безсилието на „вечната“ законност пред силата на вечната истина.
Като публикуваме части от тази „прокълната литература“, изразяваме отрицанието си към всяка типологизация (висока-ниска, възпитаваща-покваряваща) цензурно отнесена към изкуството Литература.
„ах, Мария“
ЧЕРНИЯТ СВЕТЕЦ – МАРКИЗ ДЬО САД
Иконоборческото творчество на маркиз дьо Сад насила смъкна от главата на обществото фалшивите ореоли, гръмогласно назовани: морал, добри нрави, почтеност, дълбаейки в човешката душа до най-черното ѝ дъно, той извади от нея онези тъмни, противоречиви и
взаимоизключващи се моменти на подсъзнанието, които облече в „порнографски“ одежди, и ни ги сервира, разтърсвайки устоите на всички режими след Великата френска революция. С малкия си брой книги, поставили бомби със закъснител във всички социални институции – от семейството до властта, разклати дори и самата вяра в доброто начало на човека. Със сарказма на един обезумял Пан, със строгите и „логични експерименти на един философ, роден и творил в царството на Хадес, с жарта на един обърнат с вътрешностите навън проповедник или поет, свещеният маркиз в своята книга „философията в будоар“ ни кани на този страшен симпозиум, различен (дали различен?) от „Пир“ на Платон. Пируващите тук са: рицарят дьо Мирвел, госпожа дьо Сент-Анж, Августин (не светецът естествено). Йожени – млада представителка на френската аристокрация, току що излязла от Девическо училище, а в ролята на Диотима виждаме страшния, хаотичен и ненаситен, в пълния смисъл на тази дума, философ Долманше.
Забранен, но не и забравен, за цели десетилетия; неговият дух намери полагащото му се водещо място в средите на френските сюрреалисти, името му се превърна в „черен“ термин от Фройдистката психоанализа, самият той се преподава в повечето университети по света, а Пиер Паоло Пазолини е посветил последния си филм („120 дни в Содом“) на творчеството му; жив е и е сред нас.
Госпожи и госпожици, повдигнете малко фустите си, за да не ги изцапате в калта. Господа, свалете вашите цилиндри. Вземайки за екскурзовод затворника от Бастилията, маркиз дьо Сад, навлизаме в ада.
Панос СТАТОЯНИС
Маркиз дьо Сад
КЪМ ОСВОБОДЕНИТЕ
Хедонисти на всички възрасти, на вас и само на вас предавам тази творба; Хранете се с нейните принципи; те усилват вашите страсти – страсти, заради които сте заплашвани от простите морализатори; страсти, които Природата използва, за да отведе човека до целите, отредени от нея. Надайте ухо само за тези сладки инстинкти, защото само техният глас може да ви отведе до щастието.
Сладострастни жени, превърнете в свой прототип хедоничната СЕНТ-АНЖ; следвайки нейния пример, бъдете безразлични към всяко нещо, което се съпротивлява на свещените закони на насладата, с които тя е била обвързана през целия си живот.
Вие, млади девици, които толкова време бяхте манипулирани от абсурдните и опасни вериги на една въображаема добродетел и на една гнусна религия – последвайте пламенната Йожени. Побързайте да скъсате смешните рецепти, с които са ви напоили родители-кретени.
И вие, мили развратници, които от млада възраст не опознахте други ограничения, освен тези, които ви налагаха самите ваши желания; вие, които имате за предводител единствено собствените си наклонности: изучете циника Долманше, правете това, което прави той. ако искате да стигнете до края на обсипания с цветя път. който отваря вашата сладострастност; учете в академията на Долманше, че само когато търси и разширява сферите на наклонностите си, и жертвува всичко пред насладата на сетивата, това жалко същество, наречено човек, това жалко същество, което не по своя вина е било хвърлено в този свят на болката ще успее да обсее с рози трънливата пътека на живота.
Из „Философията в будоар“
ДИАЛОГ ПЪРВИ
Госпожа дьо СЕНТ-АНЖ, рицарят дьо МИРВЕЛ
г-жа дьо СЕНТ-АНЖ: Добър ден, приятелю мой. Къде е господин Долманше?
РИЦАРЯТ: Ще дойде точно в седем часа; Дотогава няма да вечеряме; както виждаш имаме много време, за да беседваме.
г-жа дьо СЕНТ-АНЖ: Знаеш ли, мили мой братко, че започвам да съжалявам за моето любопитство и за тазвечерната ни мръсна програма? Рицарю, много ме глезиш. Тъкмо се опитвам да се вразумя и веднага проклетият ми ум се възбужда, мислейки( за разврат; колкото повече неща ми предлагаш, толкова повече ме разваляш… На моите 26 години би трябвало да съм станала по-сериозна, а всъщност продължавам да съм най-разюзданата… Не можеш да си представиш какво ми минава през ума, приятелю мой, какво бих искала да правя. Мислех си, че ако бях се ограничила само с жени, щях да бъда по-разумна… Че ако бях ограничила желанията си до моя пол, нямаше да жадувам за вашия: химери, мили мой; радостите от които исках да се лиша още повече разпалват въображението ми; Виждам, че когато някой е роден за наслади, като мен, безполезно е да се опитва да си сложи юзди – бурята на страстите веднага ги разкъсва. С две думи, приятелю мои, аз съм амфибия; обичам всичко, забавлявам се с всичко, бих искала да съчетая всичко; но признай, братко мой, не съм ли стигнала до крайна странност, желаейки да се запозная с този любопитен Долманше, който както ти твърдиш, през целия си живот не е погледнал нито една жена като всички, който бидейки по убеждение содомист, не просто боготвори собствения си пол, а и никога не се отдава на моя, освен ако му предлага същите съкровища, които му предлагат мъжете? Чуй, рицарю, за какво мечтая! да бъда Ганимед за този млад Зевс, да се радвам на вкусовете му, на насладите му, да стана жертва на неговите грехове; досега, приятелю мой, ти отлично знаеш, че така само на теб съм се отдала, от симпатия, а и на някои от прислугата, които се съгласиха на това, само защото бяха парично възнаградени. Но днес ме тласка не желанието да обслужа някого, нито пък капризът, а само страстта. Убедена съм, че има огромна разлика, между старите ми преживявания и това което ми се случи днес и искам да я усетя. Опиши ми твоя Долманше, моля те, за да нося образа му в съзнанието си, преди да го видя да идва; знаеш, че цялото ми запознанство с него, е само вчерашната краткотрайна среща.
РИЦАРЯТ: Долманше, сестричке моя, навърши 36; висок е, изключително красив, с очи много жизнени и умни, но в чертите му прозира някаква жестокост, някаква злост; има най-красивите зъби на света, някаква доза нежност в осанката му, защото се отдава на женски маниери, без съмнение; извънредно изтънчен е, има хубав глас, над всичко – неговата изключителната философска нагласа.
г-жа дьо СЕНТ-АНЖ: Надявам се, че не вярва в Бога!
РИЦАРЯТ: Какво говориш? Той е най-прословутия безбожник, най-аморалния човек… нещо повече – той е абсолютния разврат, най-лошия, най-големия изверг на света.
г-жа дьо СЕНТ-АНЖ: Ах, как ме сгряваш! Мисля, че с него ще .загубя разсъдъка си. А неговите предпочитания, братко мой?
РИЦАРЯТ: Знаеш ги. Обожава радостите на Содом и в пасивния, и в активния вариант. За своите наслади иска само мъже и ако от време на време търпи някоя жена да го използува е при условие, че тя ще му направи тази отстъпка да раменят половете си. Говорих му за теб, предупредих го за намеренията ти; съгласен е, но ти припомня правилата на играта. Предупреждавам те, сестричке моя, ще се откажа категорично от всеки твой опит да го включиш в нещо различно: „Това, което съм съгласен да върша с вашата сестра – каза – е една странност, една деликатност, с която се омърсявам много рядко и допускам да бъда омърсен само след като взема безбройни предпазни мерки“.
г-жа дьо СЕНТ-АНЖ: Омърсява се! Предпазни мерки! О, колко обожавам езика, който използуват тези достойни за любов хора! И ние жените използуваме изключителни думи – както казаните преди малко – които подсказват дълбокия страх, с който ни препълват еретичните наклонности… Кажи, мили мой, имал ли те е? Предполагам, че твоите 20 години и красивото ти лице са поробили един такъв човек!
РИЦАРЯТ: Няма да крия, от теб нашите лудости, предостатъчно си одухотворена, за да не ги осъдиш. В действителност, аз обичам жените и се отдавам на тези чудновати перверзии, само ако към тях ме тласкат любими мъже. Тогава нищо не може да ме възпре. Никак не ми е присъща тази смешна грубост, която кара младите офицери да вярват, че трябва да отговарят на подобни предложения с бастуна си. Възможно ли е някой да овладее собствените си наклонности? Можеш да съжаляваш особените хора, но никога не ги обиждай: грешката им е грешка на природата. Те са се появили на света с различни предпочитания и не са виновни за това повече, отколкото някой роден с криви крака или красиви форми. Обидно ли е някой да изразява желанието си да ви се радва? Разбира се, че не; той дори ви прави комплимент; нужно ли е тогава да му отговаряте с ругатни и обиди? Само глупаците мислят така; няма умен човек, който да не гледа на този въпрос по друг начин. Но за съжаление светът е обитаван от глупаци, които възприемат като липса на уважение да ги смяташ достойни за твоите страсти; от хора, провалени от жени, които ненавиждат всяко нещо, запълващо правата им; от хора, които се правят на Донкихотовци на тези права и се държат грубо с всеки, който не приема абсолютната им валидност.
г-жа дьо СЕНТ-АНЖ: Целуни ме, мили мой! Нямаше да бъдеш мой брат, ако мислеше иначе. Но много те моля, разкажи ми подробно за вашите радости!
РИЦАРЯТ: Един от моите приятели осведоми господин Долманше за прекрасния член, с който както знаеш съм надарен. Долманше го накара да ни покани и двамата на вечеря. Понеже отидох бях длъжен да демонстрирам моя инструмент: в началото единственият ми стимул изглежда беше любопитството; но когато ми обърна един съвършен задник и ме помоли да му се радвам, оказа се, че желанието и само желанието беше причина за тази демонстрация. Предупредих Долманше за трудностите на този опит, но нищо не го възпря. „Опитвал съм тарана – каза – и бъдете сигурен, че няма имате славата на най-страшният от мъжете, които са надупчили задника, който Ви предлагам“. Маркизът беше отзивчив помощник: галеше, опипваше, целуваше каквото му изваждахме на бял свят. Заех позиция… предложих масла. „Внимавайте – каза маркизът – ще лишите Долманше от половината от усещанията, които очаква от вас; иска да го режете на две… иска да го разкъсате.“ „Много добре – казах и нахлух неудържимо в ямата – ще бъде задоволен“. Може би ще помислиш, мила моя сестро, че се уморих много… не, изобщо. Въпреки моите страхове, огромния ми член изчезна, стигна до вътрешностите му и хомосексуалистът не показа, че усеща нещо. Обработих го добре; крайният му екстаз, стисканията и тръпките, удивителните му викове бързо направиха щастлив и мен, и го напълних. Преди да успея да се оттегля, Долманше с разрошена коса и лице – алено като Бакх промълви: „Виж до какво състояние ме доведе, мили мой приятелю – каза и ми показа един палав и твърд член, предълъг, и поне 15 сантиметра дебел – заклевам те, любов моя, позволи на моя любовник да ме обслужи сега като жена, за да мога да кажа, че в твоите обятия съм се насладил на всички радостни на перверзията, които слагам над всичко“. С по-малко затруднение от преди се приготвих; маркизът, сваляйки панталоните си пред очите ми, помоли още малко да съм мъж с него, когато в същото време ще съм жена за неговия приятел; обработих го както преди това Долманше, а той пък ми върна стократно всичките пъхания, които направих на нашия трети партньор; бързо надари дъното на моя задник с онова свещено питие, с което почти в същия миг аз напръсках задника на В…
г-жа дьо СЕНТ-АНЖ: Сигурно си опознал крайната наслада между двамата; говорят, че е прекрасно.
РИЦАРЯТ: Ангел мой, сигурно е, че това е най-доброто състояние, но каквото и да говориш, всичко това е чудатост и не може да бъде сравнено с насладата от жената.
Г-жа дьо СЕНТ-АНЖ: А , аз, скъпа моя любов, за да възнаградя благородния ти финес, ще предам на твоя жар една млада девица, по-красива дори от самия Амур.
РИЦАРЯТ: Как! А Долманше… възнамеряваш да доведеш тук жена?
Г-жа дьо СЕНТ-АНЖ: Става дума за възпитателна работа; тя е девойка, с която се запознах в манастира миналата есен, където мъжът ми правеше лечебни бани. Там, пред чуждите погледи, не се осмелихме да направим нищо, но си обещахме да се срещнем колкото се може по-скоро. Отдадена изцяло на това мое единствено желание, с цел да го задоволя, се запознах с нейното семейство. Баща ѝ е освободен… и го превзех. И така, нашата красавица идва, чака ме; ще прекараме заедно два дена… пресладки; ще използувам по-голямата им част за образоване на малката. Долманше и аз ще пъхнем в главицата ѝ принципите на най-необузданото сладострастие, ще я обвием с нашия пламък. ще я нахраним с нашата философия, ще ѝ вдъхнем нашите желания и тъй като искам да обединя теорията с практиката, да слея обучението с демонстрацията, отредила съм ти, братко мой, да жънеш миртата на Китера, а Долманше да откъсне розите на Содом? – Ще имам двойна радост; ще се насладя на престъпно сладострастие и ще дам уроци, ще вдъхна идеи на нашата невинна девица, която оплетох в мрежите ни. Какво ще кажеш. Рицарю, нали това е план, достоен за моето въображение?
РИЦАРЯТ: Коя друга би могла да го измисли така добре? Свещен е, обещавам да изиграя съвършено прекрасната роля, която ми отреждаш. Изрод, каква наслада ще познаеш, образовайки това дете! Каква радост да я развратиш! Да задушиш в. младото ѝ сърце всичките семена на добродетелта и на религията, които са посели нейните учители! Каква перверзия!
г-жа дьо СЕНТ-АНЖ: Бъди сигурен, че няма да пропусна да я развратя, да я унижа, да разруша всичките погрешни морални принципи, които са омаяли главата ѝ; нужни са само два урока, за да я превърна в изрод, подобен на мен… еднакво безбожна. необуздана. Осведоми Долманше, кажи му всичко като дойде: така че отровата на аморалността му, циркулирайки в този млад дух, заедно с тази, която аз ще разпръсна, ще изкорени по най-добър начин всяко семе на добродетел, което би могло да пусне корени там.
РИЦАРЯТ: Невъзможно е да се намери по-добър: липсата на религиозност, неуважението, безчовечността, освободеността преливат у Долманше, както някога причастието от устните на известния епископ на Камбре. Той е най-бездънният прелъстител, най-развратният човек, най-опасният… А! Приятелко моя, стига ученичката да слуша и ти обещавам, че ще се погуби завинаги.
г-жа дьо СЕНТ-АНЖ: Сигурно няма да му е нужно много време, ако съдя по намеренията, които има…
РИЦАРЯТ: Кажи ми, сестричке, няма ли опасност от родителите ѝ? Ами ако малката се разприказва като се върне в къщи?
г-жа дьо СЕНТ-АНЖ: Не се страхувай! Прелъстих бащата… той е мой… Ще ти призная нещо. Аз му се отдадох, за да му затворя устата. Не подозира за нашите планове, а и няма да се осмели да рови. Държа го в ръцете си.
РИЦАРЯТ: Имаш страхотни методи.
г-жа дьо СЕНТ-АНЖ: Така трябва, иначе никога не е сигурно с тези душици.
РИЦАРЯТ: Кажи ми, моля те, коя е девойката?
г-жа дьо СЕНТ-АНЖ: Казва се Йожени, дъщеря на някой си Мистивал, един от най-богатите търговци в столицата, около 36 годишен; майка ѝ е най-много на 32, а тя самата – 15 годишна. Сладострастността на Мистивал е равна на благоприличието на жена му. Що се отнася до Йожени, мили мой, излишно е да се опитвам да ти я обрисувам; боите ми не са достойни; задоволи се с уверението ми, че никога не сме виждали такава красота.
РИЦАРЯТ: Поне я скицирай, ако не можеш да ми я нарисуваш. Понеже знам с кого си имам работа ще мога да изпълня въображението си с идола, на който правя жертвоприношение.
г-жа дьо СЕНТ-АНЖ: Много добре, приятелю мой; буйната ѝ, кестенява коса (ръката ти не стига да я побере; е по-дълга от едната страна; белотата ѝ е блестяща, носът ѝ е леко извит, очите ѝ – съвсем черни и жарки! А! Приятелю мой, не можеш да се съпротивляваш на такива очи… Не можеш да си представиш до какви безобразия ме доведоха. А да видиш веждите, които ги увенчават, миглите, които ги окръжават! Много малка уста, съвършени зъби и каква свежест! Една от дарбите ѝ е финесът, с който красивата ѝ глава се накланя към раменете, благородството, когато я завърти… Висока е за възрастта си: би я помислил за 17 годишна. Осанката ѝ е пример за грациозност и изтънченост, шията, бюстът… пресладки… две гърдички прекалено красиви! Едва пълнят една длан, но са толкова сладки, толкова свежи, толкова бели. Двайсет пъти полудях, целувах ги; а да видиш само как се оживяваше от ласките ми… как големите ѝ очи издаваха вълнението ѝ… приятелю мой, не мога да ти опиша останалото. Но ако съдя по това, което знам – никога Олимп не е бил достоен за такова същество… Но чувам, че идва… Остави ни, излез в градината, за да не се видите и гледай да си точен за нашата среща.
РИЦАРЯТ: Картината, която ми обрисува, гарантира точността ми… Небеса… Как да изляза… Как да те оставя в състоянието, в което се намирам… Довиждане… Една целувка… една единствена целувка… да ме задоволи поне дотогава.
(Целува го, докосва възбудения му член над панталона, младежът тръгва бързо.)
ДИАЛОГ СЕДМИ И ПОСЛЕДЕН
г-жа дьо СЕНТ-АНЖ, ЙОЖЕНИ, РИЦАРЯТ,
АВГУСТИН, ДОЛМАНШЕ, г-жа дьо МИСТИВАЛ
г-жа дьо МИСТИВАЛ (към г-жа дьо СЕНТ-АНЖ): Моля, госпожо, да ми простите неочакваното появяване във вашия дом. Но разбрах, че дъщеря ми е тук и тъй като малкото ѝ години не ѝ позволяват да излиза сама, бъдете така добра да ми я върнете, и да не осъждате поведението ми.
г-жа дьо СЕНТ-АНЖ: Вашето поведение е извънредно неприлично, госпожо; ако ви чуе някой, би предположил, че дъщеря ви е попаднала в лоши ръце.
Г-жа дьо МИСТИВАЛ: Действително! Ако съдя по състоянието ѝ, а и по вашето госпожо (да не говорим за вашата компания) няма да е голяма грешката ми, ако предположа, че няма да е добра съдбата ѝ тук.
ДОЛМАНШЕ: Започвате да се държите нахално, госпожо, и въпреки че не знам колко са близки отношенията ви с г-жа дьо СЕНТ-АНЖ не мога да скрия, че ако бях на нейно място бих ви изхвърлил през прозореца.
Г-жа дьо МИСТИВАЛ: Не разбирам какво точно имате предвид като казвате, че „ще ме изхвърлите през прозореца“; нямам представа кой сте, но езикът ви и състоянието, в което ви намирам ми позволява да правя заключения относно вашия манталитет. Йожени! Последвай ме!
ЙОЖЕНИ: Извинете ме, госпожо, но не мога да имам тази чест.
Г-жа дьо МИСТИВАЛ: Как! Дъщеря ми не се подчинява!
ДОЛМАНШЕ: Нещо повече! И сама виждате, госпожо, че става дума за истинско непокорство. Повярвайте ми, не трябва да го приемате. Искате ли да заповядам да донесат бичове, за да накажете това лошо дете?
ЙОЖЕНИ: Страхувам се,че ако донесат бичовете, то те ще бъдат използувани за госпожата, а не за мен.
г-жа дьо МИСТИВАЛ: Нахално същество!
ДОЛМАНШЕ (приближавайки се до г-жа МИСТИВАЛ): Спокойно, сладка моя, тук не позволяваме да се ругае; всички тук сме настойници на Йожени и може би ще съжалявате за вашата грубост.
г-жа дьо МИСТИВАЛ: Как! Моята дъщеря ще демонстрира непокорство, а аз няма да мога да упражня правата си над нея?
ДОЛМАНШЕ: Кои са тези права, госпожо? Ласкае ли ви това да ги смятате за законни? Когато г-н дьо Мистивал или не знам кой друг е хвърлял във във вашето влагалище капките, които са дали живот на Йожени, вие за нея ли сте мислили? Е, осмелявам се да кажа, че не. Трябва ли да изисквате днес тя да се чувствува задължена, само защото преди години сте достигнали до оргазъм, когато някой е ебял мръсната ви путка? Внимавайте, госпожо: няма по-илюзорно нещо от чувствата на майката и на бащата към децата им, а и на децата към родителите. Нищо не оправдава подобни чувства, които важат тук, а другаде се презират, щом като има страни, където родители убиват децата си и други, където последните прерязват гърлото на тези, които са им дарили живот. Ако взаимната любов има някакво природно основание, тогава силата на кръвното родство нямаше да е химерична и без да виждат, без взаимно знание, родителите щяха да могат да опознаят синовете си, а те на свой ред щяха да познаят неизвестните си бащи, щяха да се хвърлят в обятията им, и да покажат дължимото уважение. Но какво виждаме ние? Ражда се взаимна омраза; деца, които дори преди да стигнат до възрастта на логиката, не търпят бащите си; бащи, които изгонват децата си, защото не ги понасят до себе си, т.е. тези мними инстинкти са въображаеми, абсурдни; само егоизмът ги измисля, само навикът ги налага и подхранва без никога Природата да ги е вдълбавала в сърцето ни. Кажете ни, познават ли животните подобни чувства? Разбира се, че не, а именно с тях трябва да се посъветва някой, ако иска да опознае Природата. О, бащи! не хранете никакво угризение на съвестта за тъй наречените несправедливости, които страстите или интересът ви карат да налагате на тези същества, не съществуващи за вас, на които са дали живот няколко капки от вашата сперма; не им дължите нищо, вие се намирате в този свят, само заради самите себе си; ще постъпите глупаво, ако се занимавате с нещо друго, а не със себе си! И вие, мили мои деца, които вече сте освободени от навика на тази нежност, в основата на която няма нищо друго, освен една чиста химера. Бъдете сигурни, че не дължите нищо на индивидите, чиято кръв ви е изтласкала от мрака. Нежност, признателност, любов – нищо не им дължите. И тези, които ви дариха с живот, нямат право да изискват нищо от вас; те се грижат изключително за себе си; ще бъде голяма грешка ако им окажете помощта или грижата, за които никое сродство не ви задължава; не ви го налага никой закон и ако случайно усетите да ви говори някакъв вътрешен глас то той ще е предизвикан от навика. Безскрупулно удушете тези абсурдни чувства, чувства местни, плодове на географска случайност на климат, чувства, които Природата отблъсква, и логиката вечно отхвърля.
Г-жа дьо МИСТИВАЛ: А грижите ми, образованието, което ѝ дадох!
ДОЛМАНШЕ: Що се отнася до грижовността, тя е резултат на условността или на суетата; Йожени не ви дължи нищо, не сте направили за нея нищо повече от това, което ви налагат нравите на страната, в която живеете. Що се отнася до нейното образование, оказа се, че беше извънредно оскъдно, щом като бяхме принудени да премахнем всички принципи, с които сте напълнили главата ѝ; нито един от тях не помага на нейното щастие. Няма нито един от тях, който да не е абсурден или илюзорен. Говорили сте ѝ за Бога, сякаш че съществува такова нещо; за добродетелта – сякаш е нещо необходимо: за религията – сякаш религиите са нещо повече от дебелашки заблуди и очевидни глупости; за Исус Христос – сякаш този изрод е бил нещо повече от крадец и мошеник. Казвали сте ѝ, че е грях да се ебе, когато ебането е най-сладката дейност; пожелали сте да ѝ дадете добри маниери, като че ли щастието на едно момиче е нещо различно от разврата и аморалността, сякаш не е най-щастлива от жените тази, която се въргаля в мръсотията и в разгула, тази, която се подиграва най-ефектно на скрупулите, тази, която осмива доброто име. Госпожо, трябва да накажете себе си: нищо не сте направили за вашата дъщеря – като вземем предвид това, че не сте задоволили нито едно от задълженията, които налага Природата. Йожени ви дължи само омраза.
г-жа дьо МИСТИВАЛ: Милостиви небеса!, моята Йожени е осъдена, ясно е… Йожени, мила моя Йожени, за последен път чуй молбите на онази, която те дари с живот; вече не заповядвам, аз се моля; за съжаление, ясно е, че се намираш сред чудовища. Прекрати това катастрофално общуване и ме последвай; на колене те моля! (пада на колене)
ДОЛМАНШЕ: Много мило! Сълзлива сцена!… Хайде, Йожени. Покажете вашата нежност!
ЙОЖЕНИ (полугола, както си спомня читателят): Ела, майко моя, давам ти бузите на моя задник… ето ги, близо до твоите устни; целуни ги, мила моя, смучи ги, само това може да ти предложи Йожени… Помни, Долманше, аз ще бъда винаги твоя достойна ученичка.
г-жа дьо МИСТИВАЛ (бута ужасена Йожени): Чудовище, отказвам се от теб завинаги, вече не си мое дете!
ЙОЖЕНИ: Допълнете няколко проклятия, мила моя мамо, за да бъдат нещата по-вълнуващи. Ще бъда еднакво хладнокръвна.
ДОЛМАНШЕ: По-спокойно, госпожо,по-спокойно; чувам ругатни, а и мисля че бутнахте Йожени много грубо; Предупредих ви, че тя се намира под нашата закрила; трябва да ви накажем за това престъпление; Бъдете така добра да се съблечете, махнете своите дрехи, за да усетите неприличието си.
г-жа дьо МИСТИВАЛ: Да се съблека!…
ДОЛМАНШЕ: Августин, щом като се съпротивлява – стани нейна камериерка. (Августин влиза в ролята си грубо; г-жа дьо Мистивал се опитва да се защити)
г-жа дьо МИСТИВАЛ (към г-жа дьо Сент-Анж): Господи, къде се намирам? Разбирате ли, госпожо, какво позволявате да се извършва във вашия дом? Мислите ли, че няма да се оплача?
г-жа дьо СЕНТ-АНЖ: Никак не е сигурно, че ще имате тази възможност.
г-жа дьо МИСТИВАЛ: Всемогъщи боже! Ще ме убият!
ДОЛМАНШЕ: Защо пък не?
Г-жа дьо СЕНТ-АНЖ: Чакайте малко, госпожо. Преди да се покаже пред очите ни тялото на тази красавица, би било правилно да ви уведомя за състоянието му. Йожени току-що ми разказа нещо на ухото: вчера съпругът ѝ я е обработил с бич. Още малко и щял да счупи ръката си, докато я биел за някаква домакинска нередност… и Йожени ме уверява, че задникът ѝ приличал на черна тафта.
ДОЛМАНШЕ (след като г-жа дьо Мистивал е вече с голо тяло): Господи, това е чиста истина! Никога не съм виждал толкова смазано тяло… Исусе, отпред има още толкова рани… Въпреки
това… мисля, че виждам един прекрасен задник, (целува го и го гали)
г-жа дьо МИСТИВАЛ: Оставете ме, ще извикам за помощ.
г-жа дьо СЕНТ-АНЖ (приближава се до нея и я грабва за ръката): Чуй ме, курво! всичко ще ти разкажа!… Ти си жертва, пратена от своя съпруг; трябва да се оставиш на съдбата си, нищо не може да те спаси… Какво ще ти направим ли? Още нямам никаква идея; Може би ще те обесим, ще те изгорим жива, ще те побием на кол, ще те разкъсаме на четири парчета – изборът принадлежи на дъщеря ти; тя ще реши какъв да бъде края ти, – но ще пострадаш, курво… няма да те довършим преди да изпиташ безброй предварителни мъки. Що се отнася до твоите викове, осведомявам те, че няма да имат никакъв резултат: дори и теле да
заколим в тази стая, никой няма да чуе мученето му. Конете и прислугата ти са си отишли; пак ти повтарям, красавице моя, вършим всичко с разрешението на твоя съпруг, твоето пристигане беше капан, където те захвърли тъпотията ти – нямаше как да ни паднеш по-добре.
ДОЛМАНШЕ: Надявам се, госпожо, че вече се успокоихте.
ЙОЖЕНИ: С това, че ви уведомихме, показваме колко се грижим за вас.
ДОЛМАНШЕ (който продължава да ѝ пуска ръка и да удря ребрата ѝ): Явно е, госпожо, че в лицето на г-жа дьо Сент-Анж имате една пламенна приятелка… Къде може да намери човек такава откровеност в наши дни? Йожени, приближете се и сложете дупето си до това на вашата майка… Харесва ми да сравнявам задници. (Йожени се подчинява). Наистина, вашият е прекрасен, мила моя…. но и на майка ви никак не отстъпва – заклевам се… не още… след една минута ще ви чукам и двете… Августин, дръж госпожата.
г-жа дьо МИСТИВАЛ: Справедливи небеса, какъв срам!
ДОЛМАНШЕ (продължава да осъществява плановете си и го пъха на майката): Никаква трудност! Нищо по-просто… вижте, дори не го усетихте… Ясно е, че мъжът ви често е поемал по тази пътека… Ха! сега е редът на Йожени… каква разлика!… ето, достатъчно… Исках, просто да поиграя малко… да се стопля… а сега трябва да внесем малко ред. Най-напред, мои госпожи, вие – Сент-Анж и вие – Йожени, бъдете така добри да се въоръжите с изкуствени членове и да обслужите тази уважаема дама, всяка от вас на свой ред, най-напред в путката, а после в задника… Нанасяйте ѝ най-жестоки удари. От време на време ще ви заместваме аз, рицарят и Августин с нормалните си членове. Ще започна пръв и както разбирате ще се поклоня още веднъж на задника ѝ. По време на играта всеки ще има правото да я осъди на каквото мъчение пожелае, но като се погрижи за някакво степенуване, за да не умре внезапно… Августин, момчето ми, като ме чукаш отзад, успокой ме за дълга, който поемам – да содомирам тази прастара крава. Йожени, когато го пъхам на вашата майка, предложете вашето прекрасно дупе на моите целувки и вие, госпожо, приближете вашето, за да поиграя с него. Когато някой ебе задник, трябва да бъде заобиколен от задници.
ЙОЖЕНИ: Какво ще правиш, приятелю мой, на тази кучка? На какво ще я осъдиш в мига, когато ще изпразваш своето семе?
ДОЛМАНШЕ (който през цялото това време я обработва с бич): Ще я осъдя на най-естественото нещо на света: ще ѝ скубя космите и ще ѝ разкъсвам бедрата с клещи.
г-жа дьо МИСТИВАЛ (когато той я мъчи): Чудовище! Престъпник!… Разкъсва ме – на парчета!… Всемогъщи боже!
ДОЛМАНШЕ: Спри да търсиш помощта му, гълъбице моя,– той ще си остане глух за крясъците ти, както и за всичко друго, никога всесилният не се е забърквал в дупешки дела.
г-жа дьо МИСТИВАЛ: Колко ме боли!
ДОЛМАНШЕ: Невероятни са ефектите на странния човешки дух!… Ти страдаш и плачеш мила моя, а аз се изпразвам!… А! двойна курво! Щях да те удуша ако исках да лиша приятелите си от това удоволствие. Твоя е Сент-Анж. (Г-жа дьо Сент-Анж ѝ го пъха отпред и отзад, удря ѝ няколко юмрука; следва рицарят; ползва и двата ѝ входа и в мига на изпразването си ѝ бие шамари. След това идва ред на Августин: имитира другите и свършва като същевременно я бие, щипе гърдите ѝ, пъха пръстите си навсякъде. По време на тези атаки Долманше мушка уреда си във всички задници и насърчава останалите със своите забележки.): Хайде, красива моя Йожени, ебете майка си! Започнете отпред!
ЙОЖЕНИ: Ела, прекрасна моя майко, ела, ще се държа с теб като мъж. Малко е по-дебел от този на съпруга ти, нали, мила моя? Няма страшно – ще се побере… Какво? плачеш ли, ревеш, когато те ебе твоята дъщеричка!… А ти, Долманше, ми го слагай отзад!… Вижте ме: кръвосмесителка, прелюбодейка, содомистка – всичко това от едно момиче, което преди малко загуби девствеността си!… Какъв прогрес, приятели мои! С каква скорост вървя по тръните на разврата!… А, направо съм осъдена!… Майчице, мисля, че стигаш до оргазъм… Долманше, вижте очите ѝ! Свършва, нали? А! Курво, ще те науча на свооода… Е, кучко. как ти се вижда? (мачка и разкъсва гърдите на майка си) А! еби ме, Долманше, еби ме приятелю мои, свършвам. (Като свършва стоварва десет-дванадесет страшни юмрука върху бюста и ребрата на г-жа дьо Мистивал).
г-жа дьо МИСТИВАЛ (която още малко и ще припадне): Съжали ме… моля те… не се чувствам добре… угасвам… (г-жа дьо Сент-Анж бърза да ѝ помогне, но Долманше ѝ попречва).
ДОЛМАНШЕ: Не. Оставете я, няма нищо по- сластно от припаднала жена: ще я бичуваме: това ще я накара да се съвземе… Йожени, легнете върху тялото на жертвата… сега ще проверим вашата твърдост. Рицарю, ебете я върху припадналата ѝ майка; тя ще онанира мен и Августин. Вие, Сент-Анж, галете нейния клитор, докато рицарят я чука.
РИЦАРЯТ: Наистина. Долманше, това, което ни карате да вършим е ужасно. Обижда Природата, небесата и най-свещените закони на човечеството.
ДОЛМАНШЕ: Нищо не ме забавлява повече от тези добродетелни избухвания на рицаря; но дявол да го вземе, как това, което вършим обижда Природата, небето и човечеството? Приятелю мой, самата Природа дава на сладострастните принципите, които те изпълняват. Сто пъти съм ти казвал, че Природата се нуждае ту от перверзии, ту от добродетели, за да постигне съвършеното функциониране на законите на равновесието и вдъхва ту едно, ту друго желание, съгласно потребностите си; и така, когато се подчиняваме на което и да е наше желание, не постъпваме нито добре, нито зле. Що се отнася до небето, моля те, рицарю, нека да не се страхуваме от него: само една движеща сила съществува в космоса – Природата. Чудесата или по-точно естествените прояви на тази майка на човешкия род често са били обяснявани по различен начин от хората, по хиляди начини и всеки един от тях е все по-смешен; мошениците и мистификаторите разпространиха своите смешни мечти като експлоатираха доверието на себеподобните си; Ето какво рицарят нарича небе, ето какво се страхува да не обиди!… Твърди, че се нарушават човешките закони вземайки за пример дреболиите, които ни забавляват този следобед. Набий го веднъж завинаги в главата си, мой прост и малодушен приятелю: това, което глупаците наричат хуманизъм е просто една слабост, родена от страха и егоизма; онези, които смело изградиха характера си с помощта на стоицизма и философията, не познават този химеричен принцип, който поробва само слабите. Действувай, рицарю, от нищо не се страхувай: даже да я превърнем в прах тази курва, няма да сме извършили престъпление ни най-малко; вършенето на престъпление е нещо невъзможно за човека; когато Природата му е вдъхнала неудържимото желание да извърши престъпление, много мъдро е уредила да са невъзможни онези действия, които биха могли да попречат на нейното функциониране или да се противопоставят на нейната воля. О! приятелю мой, бъди сигурен, че всички действия са абсолютно позволени, и че Природата не е глупава да ни даде силата си, за да я поставяме под съмнение. Щом като сме слепи оръдия на нейните вдъхновения, единственото ни престъпление би било да се противопоставим на тях, дори когато те не са нищо друго освен средства, с които осъществява своите хрумвания… Хайде, Йожени, заемете своето място… Но какво виждам?… Пребледнявате!
ЙОЖЕНИ (ляга върху тялото на майка си): Аз да пребледнявам? Никога! Много скоро ще разберете точно обратното! (Сцената се осъществява; г-жа дьо Мистивал е още в безсъзнание. Когато рицарят се изпразва, групата се разделя.)
ДОЛМАНШЕ: Какво! Кучката не иска да се съвземе? Бича! Донесете ми бича!… Августин, побързай да донесеш малко тръни от градината, (докато го чака да се върне ѝ удря шамари) Страхувам се, че е умряла. Като че ли нищо не може да я свести.
ЙОЖЕНИ (нервна): Умряла? Какво означава това? Ще бъда принудена да се облека в черно през лятото, когато имам толкова хубави дрехи!
г-жа дьо СЕНТ-АНЖ: Малко чудовище! (избухва в смях)
ДОЛМАНШЕ (взема тръните от Августин, който се е върнал): Ще видим! Това последно лечение може да се окаже ефикасно. Йожени, искам да ми го смучеш, докато се мъча да съживя майка ти, а ти, Августин, ми връщай ударите, които госпожата ще получава. Няма да е лошо, рицарю, да те видим как го пъхаш в задника на сестра си! Заеми такава позиция, която да ми позволява да целувам краката ти.
РИЦАРЯТ: Нека се съобразим и с това – този изрод не може да се убеди, че всичко това е ужасно.
ДОЛМАНШЕ: Ха, виждате ли какво извърши лечението; Нали ви казах, че е ефикасно!
г-жа дьо МИСТИВАЛ (отваря очи): Небеса,
защо ме изтръгнахте от мрака на гроба?, защо ме хвърляте пак в жестокостта на живота?
ДОЛМАНШЕ (продължавайки да я бие): Защото, мила моя майчице, трябва да поприказваме още. Нали трябва да чуете своята присъда? Нали трябва да я изпълним?… Съберете се всички около жертвата; тя ще падне на колене и ще чуе трепереща нашите решения. Г-жа дьо Сент-Анж, започнете, моля ви. (Последните думи се изговарят без да се прекъсне дейността на актьорите.)
г-жа дьо СЕНТ-АНЖ: Осъждам я да бъде обесена.
РИЦАРЯТ: Да бъде нарязана на осемдесет хиляди парчета, както правят китайците.
АВГУСТИН: Да ѝ строшим костите.
ЙОЖЕНИ: Да ѝ пъхнем Фитили със сяра и аз да ги паля един по един.
ДОЛМАНШЕ (хладнокръвно) Приятели мои, аз, като ръководител и като ваш предводител ще смекча присъдата; докато вашите изхождат от едно садистично желание, моята е изпълнима. Отвън ме чака едно вале, надарено с един от най-достойните за любов членове, които съществуват в Природата: но носи зараза, изяжда го една от най-ужасните форми на сифилис, които съм срещал в живота си. Ще я яхне; ще капне отровата си и в двата естествени пътя, които украсяват тази мила жена. Ефектът ли: докато носи отпечатъците на тази жестока болест, проститутката ще се сеща, че не бива да пречи на дъщеря си, докато тя се чука. (Всички ръкопляскат; Влиза валето. Долманше се обръща към него): Лапиер, наебете тази жена; тя е необичайно здрава, може би тази наслада ще ви излекува; и друг път се е случвало.
ЛАПИЕР: Пред всички, господине?
ДОЛМАНШЕ: Страхуваш се да ни покажеш своя член?
ЛАПИЕР: Господи, не. Прекрасен е… Хайде, мадам, заемете позиция.
г-жа дьо МИСТИВАЛ: Боже мой! Каква ужасна присъда!
ЙОЖЕНИ: По-добра е от смъртта, мамо, поне ще мога да си нося дрешките през лятото.
ДОЛМАНШЕ: Едновременно. Нека се забавляваме и ние. Нека се бичуваме един друг: г- жа дьо Сент-Анж ще удря Лапиер, за да го пъхне по-добре в г-жа дьо Мистивал; аз ще се занимавам с г-жа дьо Сент-Анж, Августин с мен, Йожени с Августин, а нея ще бичува рицарят. (Заемат позиции и започват. Когато Лапиер свършва отпред, господарят му заповядва да ебе и задника на г-жа дьо Мистивал. Когато всичко приключва, Долманше продължава): Прекрасно! Лапиер, вън! Чакай, ето ти пет луидора. Ха! Дори Троншен* (Тюдор Троншен, 1709-1781, един от най-известните лекари на 18 век) не е провеждал по-успешно лечение.
г-жа дьо СЕНТ-АНЖ: Мисля, че е много важно да се погрижим да не избяга отровата, която циркулира във вените на госпожата. Затова Йожени ще зашие внимателно путката и ануса ѝ; така отровната течност ще е по-сгъстена, по-малко изложена на опасността да се изпари и без да има път, по който да излезе, ще стопи по-добре костите ѝ.
ЙОЖЕНИ: Прекрасно! Бързо, бързо, донесете ми игла и конец!… Отворете си краката, мамо, за да ви зашия по-добре. Така няма да имам и братче (г-жа дьо Сент-Анж дава на Йожени една голяма игла, през която е прекаран един дебел, червен, намазан с восък конец; Йожени шие.)
г-жа дьо МИСТИВАЛ: Господи, каква болка!
ДОЛМАНШЕ (смее се като луд): Действително, прекрасна идея! Мила моя, прави ти чест. Никога не би ми хрумнала!
ЙОЖЕНИ (ту боцва устните на вагината, ту забива иглата във вътрешността ѝ, ту работи върху корема и венериния хълм на своята майка): Не ми обръщай внимание, майчице. Пробвам иглата.
РИЦАРЯТ: Малката курва ще я умори от кръвоизлив!
ДОЛМАНШЕ (кара г-жа дьо Сент-Анж да го онанира и наблюдава сцената): Господи, как ме възбужда тази странност! Йожени, правете повече бодове, за да стане силен шевът.
ЙОЖЕНИ: Ако е нужно, ще направя и двеста. Рицарю, галете ме докато работя.
РИЦАРЯТ (подчинява се): Досега не съм виждал толкова развратено момиче.
ЙОЖЕНИ (пламнала): Никакви епитети, рицарю, иначе ще ви набоцкам! Ограничете се само да ме възбудите добре. Малко и дупето, ангел мой, моля те; нямаш ли друга ръка? О! вече не виждам, шия, където искам… Вижте как ми избягва иглата… по бедрата…по гърдите ѝ… По дяволите! Каква наслада!…
ДОЛМАНШЕ (надига се възбуден от ръцете на г-жа дьо Сент-Анж): Йожени, дайте ми задника ѝ, той ми принадлежи.
г-жа дьо СЕНТ-АНЖ: Много си възбуден, Долманше, ще пострада.
ДОЛМАНШЕ: Какво значение има! Нали имаме писмено разрешение? (Обръща г-жа дьо Мистивал по корем, хваща иглата и започва да ѝ шие ануса).
г-жа дьо МИСТИВАЛ (вие като дявол): Ай, ай, ай! О-о-о!…
ДОЛМАНШЕ (пъха дълбоко иглата в нейната плът’): Млък, курво! Ще ти направя задника на дрипа!… Йожени, играй си с него.
ЙОЖЕНИ: С удоволствие, но при условие, че ще я забождаш по-силно. Трябва да признаеш, че проявяваш съжаление.
г-жа дьо СЕНТ-АНЖ: Заемете се с огромните ми полукълба!
ДОЛМАНШЕ: Търпение. След малко ще я зашия като наденица. Йожени, забравяш уроците си и ми пречиш да виждам.
ЙОЖЕНИ: Болката на тази кучка така разпалва въображението ми. че вече не знам какво върша.
ДОЛМАНШЕ: Ебани боже! Ще се побъркам! Сент-Анж, накарай Августин да ти го пъхне отзад, а брат ти отпред. Госпожи, задниците ви да са около мен! Образът им ще ме довърши. (Щом заемат местата си, той пробожда хълбоците на г-жа дьо Мистивал). Ела, майчице, на ти това и това… (Забива иглата поне на двадесет места).
г-жа дьо МИСТИВАЛ: Простете ми, господине, моля ви… Убивате ме…
ДОЛМАНШЕ (побъркан): Бих искал да… Години не бях се възбуждал така; не смятах, че е възможно след толкова изпразвания.
Г-жа дьо СЕНТ-АНЖ (изпълнява нареждането): Добре ли сме така?
ДОЛМАНШЕ: Августин, малко по-надясно. Не виждам достатъчно добре задника. Наведи се малко, за да се вижда и дупката.
ЙОЖЕНИ: По дяволите! Вижте колко много кръв!
ДОЛМАНШЕ: Достатъчно, нали? Готови ли сте? Аз лично след минута ще пръсна балсама на живота върху раните, които отворих.
г-жа дьо СЕНТ-АНЖ: Да, сърчице мое, да… свършвам… свършваме заедно!
ДОЛМАНШЕ (свършва работата си и пробожда по-силно хълбоците на жертвата, изпразвайки се): О, боже! трижди ебани! Спермата ми тече… изчезва, Исусе… Йожени, обърни го към плътта, която измъчих… по дяволите! стана! стана… край… не мога повече… а! защо слабостта следва живите страсти!
г-жа дьо СЕНТ-АНЖ: Еби ме, братко, свършвам!… (към Августин): Движи се, онанист! Не знаеш ли, че когато се празня трябва да пъхаш по-дълбоко твоето оръдие в моя задник?… Свещени господи! колко сладко… да те чукат двама мъже.
(Групата се разпада).
ДОЛМАНШЕ: Край. (към г-жа дьо Мистивал) Сега се обличай и си отивай, когато поискаш. Знай, че за всичко това имахме разрешението на твоя съпруг. Казахме ти го, но ти не ни повярва, (показва ѝ писмото) Надявам се, че това ще ти напомня, че дъщеря ти е в такава възраст, че може да върши каквото си иска; че ѝ харесва да се ебе, полудява да се ебе, че е родена, за да се ебе и че дори на тебе да не ти харесва, най-доброто, което можеш да направиш е да я оставиш на мира. Вън! Рицарят ще те съпроводи. Сбогувай се с компанията, мръснице! На колене, наведи се пред дъщеря си и ѝ поискай прошка за ужасното си държание към нея… Вие, Йожени, ударете два силни шамара на госпожата – вашата майка и след като стигне до прага, помогнете ѝ да го прескочи с два хубави ритника по задника. (Изпълняват) Рицарю, довиждане, не чукай госпожата по пътя. Спомни си, че е зашита и има сифилис. (след заминаването на рицаря и на г-жа дьо Мистивал): А сега, добри мои приятели, нека да вечеряме, а после да си легнем… върху същото легло. Прекрасен ден и много напрегнат. Винаги се храня с по-голям апетит и заспивам по-мирно, когато съм потъвал доволно в това, което идиотите наричат престъпление.
Превод от френски: Франсоаз Кьонинг, Румен Баросов