Живеех в Ню Орлеанс и вършех разни работи, за да припечелвам малкото пари, които едва ми стигаха да преживея. Там се запознах с Шърууд Андерсън. Разхождахме се из града в следобедните часове и разговаряхме. Вечер се срещахме отново и сядахме да пием една-две бутилки и докато той говореше, аз го слушах. Сутрин не съм го виждал никога. Живееше изолиран и работеше. Това ставаше всеки ден. Помислих си, че ако такъв е живота на писателя и на мен би ми отивала такава професия. Там започнах да пиша първата си книга. Веднага открих, че писането, е много забавно. Забравих дори да се срещам с Андерсън цели три седмици, докато той сам дойде в къщи, това се случи за първи път и ми каза: „Какво става? Да не би нещо да ми се сърдиш?“. Обясних му, че пиша книга. Каза само: „О, господи!“ и си отиде. Когато завърших книгата, т.е. „Войнишката заплата“, срещнах госпожа Андерсън на улицата. Попита ме как върви книгата и аз ѝ отговорих, че съм я завършил. Каза ми: „Шърууд иска да сключи договор с теб. Да не прочете твоя ръкопис, а да каже на издателя си да го приеме“. Разбира се, съгласих се и така станах писател.
С „Войнишката заплата“ открих, че писането е забавление. В последствие разбрах, че не само всяка отделна книга, а и цялото творчество на писателя като съвкупност трябва да има цел. От „Сарторис“ нататък установих, че малката ми родна земя заслужава да се превърне в обект на моето писане и че колкото и да живея няма да ме стигне времето да изчерпя тази тема. Превръщайки реалното в апокриф имах пълната свобода да разгърна своя талант до най-висша степен. Това ми откриваше една златна мина от хора и ми даваше възможността да сътворя един мой свят. Успявах да премествам тези хора като бог, както в пространството, така и във времето. Фактът, не вече можех, успешно според мен, да премествам героите си във времето, потвърждава мойта теория, че времето е в течно състояние и получава същност само в мигновените преобразования на човека. Това, което наричаме „беше“ не съществува: съществува само „е”: Ако това „беше“ съществуваше, нямаше да усещаме така и носталгията. Смятам, че светът, който съм сътворил едно камъче от Космоса, което колкото и да е малко, ако го отделиш от Космоса, той ще рухне. В последната книга, която ще напиша, ще говоря за деня на Страшния съд. Ще е златната Библия на Йокнапатофа. После ще счупя своето перо и ще спра да пиша.
Предпочитам едно работно място, където изолираността и спокойствието няма да ми струват скъпо. По- добре ме избягват другите, отколкото да се опитвам аз да ги избягвам. Единственото зло, което може да ми причини една неприятна среда, е да ми вдигне кръвното. За да се трудя ми е необходимо: хартия, молив, храна и уиски, дори от лошо качество. В крайна сметка ми стигат само хартия и молив. Финансовото състояние на писателя не оказва влияние върху творчеството му. Доста писатели отдават неуспеха си на липсата на време или на пари. Нищо не може да възпре един добър писател – само смъртта.
Лично аз смятам, че идеалната работа за един писател е да държи публичен дом. Става дума за едно печелившо занимание, което ти осигурява абсолютна свобода. Дава ти покрив, а работата е проста: водиш някакви сметки и отиваш веднъж месечно да подкупиш полицията. Утрините са много спокойни и можеш да работиш нормално. Вечер има голямо оживление и прекарваш приятно часовете си, без да скучаеш. Жените на дома и контрабандистите на алкохол те наричат „сър“, а ти можеш да се обръщаш към ченгетата с малките им имена.
Целта на артиста е да изрази чрез артистични средства, което е животът и да го запази непроменяемо, така че дори сто години по-късно, ако го погледне да усети същото вълнение. След като човек е простосмъртен единственото възможно безсмъртие е да остави след себе си нещо безсмъртно. Нещо което ще вълнува винаги.
Няма конкретни рецепти и канони, за да стане някой добър писател. Това, което е нужно е 99% талант, 99%, дисциплина и 99% труд. Писателят не бива никога да е доволен от това, което прави. Никога не е толкова добър, колкото би могъл да бъде. Трябва винаги да мечтае и да се стреми към нещо по-високо от това, което може да постигне. Артистът е едно същество обладано от демони. Не знае защо са избрали точно него и се мъчи да го открие.
Единственото задължение на автора спрямо читателя е да завърши творчеството си – всичко друго е маловажно. Много съм зает, за да имам време да се занимавам с публиката. Често някой ми казва, че не е разбрал някоя моя творба. Въпреки че я е прочел три пъти. Съветвам го да я прочете за четвърти, дори за пети път. Не ме интересува мнението на другите за моето творчество или за творчеството на останалите писатели. Не се занимавам никога с критиките и критиците, нямам време за губене. В моите книги имам една цел: като ги чета да се чувствам сякаш, че чета Стария завет и „Изкушението на свети Антоний“ от Флобер. Тези текстове ме карат да изпитвам еуфория, както когато гледам една птица. Ако има прераждане, в другия си живот бих желал да съм ястреб. Никой не го мрази»нито го ненавижда. Никой Не го обича, нито; се нуждае от него. Той не се притеснява и не е заплашен от нищо. Може да се храни с каквото и да е.
Литературното писане не се подчинява на техники и теории. Ако техниката интересува чак толкова някой писател, тогава бих го посъветвал да стане хирург или строител. Един млад писател, който педантично следва дадена теория сигурно е глупак. Хората се учат само от собствените си грешки. Добрият артист трябва да е обладан от неудържима суета, така че да не смята, че има някой достоен да му дава съвети. Колкото и да се възхищава от някой добър писател,трябва винаги да се стреми да го надмине.
Случва се понякога техниката да се наложи в едно творчество и да подчини мечтата, преди дори самият писател да я е усетил. Тогава става дума за подвиг. Трудът на писателя прилича на просто сглобяване. В този случай писателят знае предварително коя ще бъде последната фраза на книгата му, преди още да е започнал да я пише. Това ми се случи в „Издъхвайки“. Въпреки това във всяка моя книга от един момент нататък самите герои поемат инициативата и завършват творбата.
Главната добродетел на всеки артист е това да преценява творчеството си с обективност, честност, смелост и без илюзии. Тъй като нито една моя творба не ме задоволява напълно, предпочитам повече онази, която предизвиква у мен най-голямото напрежение и тъга – „Врява и безумство“. Обичам я, както една майка повече обича детето си, станало убиец или крадец, пред другото – станало поп.
Не чета моите съвременници. Предпочитам писателите, които обикнах като млад. Връщам се към тях, както някои се връщат при стари приятели. Препрочитам всяка година Стария завет, Сервантес, Дикенс, Конрад.
В нашата епоха двама са големите европейски писатели: Томас Ман и Джеймс Джойс. „Одисей“ може да бъде докосната, както един набожен докосва Библията: с вяра. Често чета Сименон, защото ми напомня Чехов. Напоследък се вдига голям шум около Фройд, но не съм чел нищо от него.