Амелия Личева: Никога не съм приемала писането на стихове като професия, затова и се занимавам с други неща – преподавам теория на литературата в СУ „Св. Кл. Охридски“, редактор съм в „Литературен вестник“… Даже и първата ми публикация (1983, в. „Средношколско знаме“) не беше стихотворение, а нещо като театрална рецензия… Другото – родена съм в София през 1968 г. Издала съм две стихосбирки: „Око втренчено в ухо“, „Свободно поетическо общество“, С., 1992. и „Втората вавилонска библиотека“, „Свободно поетическо общество“, С., 1997.
Бел. гл. ред.: Публикува за първи път в „Ах, Мария“ (1999).
Амелия Личева
УСВОЯВАНЕ НА АЗБУКАТА
Не е от очилата,
от туй, че недовижда.
Късогледството
не е причина
да изостава
и да бъде толкова различна
от другите в класа.
Не е и защото мрази
нахаканото си самодоволство,
опиянението,
че вече
да сричат могат
и дори това-онова да попрочетат.
Не я интересуват те!
Причината
в самите звуци е –
в строежа им,
във произнасянето,
във отликите между тях…
Да бяха съгласните само,
с тях проблеми няма –
и ги разпознава,
и да ги пише може,
и имената им харесва,
шума от учленяването също…
защото всички те
хем до тишината близо са,
хем не я взривяват,
а само лекичко я нюансират,
държейки я далече от смъртта…
Да, те не са нахални,
устати, бъбриви, лекомислени,
затуй така обича тя
смълчаните им пози.
Но другите,
онези тъй наречените гласни,
неистово ги мрази –
буквите им не ще да помни,
лицата им да глътне иска,
за да ги скрие в себе си завинаги,
за да ги няма, няма, няма…
Гадни, кръгли, оперени
гласа явяват непрестанно те,
крещят,
злобно, злобно разрязват тишината,
сразяват я…
и мислят си,
че смисълът е техен,
че щом се появят
и хоп –
донасят го
и всичко
става им подвластно.
Не, не ще се примири
и пише, и говори
само със съгласните,
ще си ги струпва както ѝ харесва
и тъй необятността ще бъде нейна –
защото думите са стиснати,
докато
бвг, джз, клм, мкл, здж, гбв…
толкоз много обещават.
Чети каквото щеш!
И тя чете.
А че не ще я разберат
нехае.
КЛАСИЧЕСКО ОБРАЗОВАНИЕ
Мама! Баба! Тати!
Ма-ма! Ба-ба! Та-ти!
Ма, ба, ти…
ма…
аааааа…
а…
Расте детето
отвъд езика,
след смисъла…
Не е въпрос на глухота
или пък на спомени някакви
от първите мигове,
когато тялото крещяло
и липсата отсъствала…
Афазия! –
отвсякъде отсичат.
Не се лекува!
Не е и доброволен избор.
До мозъка е…
той отказва
в език да се положи…
Раста…
отвъд говоренето,
след смисъла съм.
Структурите обследвам,
законите постигам,
уча се на справяне с езиците,
но не със живите,
със мъртвите.
Погребани във текстове,
те спят –
идиоми на паметта
(или амнезията?),
граматика на мълчанието,
речници на смъртта,
палимпсести,
които обаче –
подобно на пирамиди –
следите трият,
думите обелват
и до началата стигат…
живот-в-смъртта,
звук-във-тишината
предлагат те,
обратно връщат времето,
спасяват,
възкресяват…