Йордан Симеонов Ефтимов: Е роден на 23 януари 1971 г.
Първата му литературна публикация, ако, разбира се, не бърка заради близката дистанция, е била през 1991 г. в университетския алманах „Монолози“, чийто първи брой така си и остана последен. Втората обаче при всички случаи е била в „Литературен вестник“ – вероятно за да покаже, че първият любовен акт може и да е винаги фал, но оттам нататък вече стопроцентово си личи дали си способен изобщо да бъдеш истински с някой друг освен със себе си.
Досега е издал книгите „Метафизика на метафизиките“ в „Свободно поетическо общество“ и „Лице“, С., 1993 и „Българска христоматия“, заедно с Бойко Пенчев, Георги Господинов и Пламен Дойнов – пак в „Свободно поетическо общество“, С., 1995. През ноември 97-ма бе отпечатана втората му самостоятелна книга – „единадесет индиански приказки“.
Известен е сред приятелите си като хипохондрик, което се обяснява с професията на родителите му – лекари.
Разказва, че когато прочел Фройд, започнал да сънува майка си гола, а когато му попаднало томчето „Bausteine zur Psychoanalyse“ на Шандор Ференци – разкрил откъде идва удоволствието му от облекчаването при малките и големи естествени нужди.
„Трябва да си давате сметка, че аз си давам сметка за тези, които са живели преди мен и техните свинства“, казва често пред непознатите, които му споменават, че са чели негови текстове.
Бел. гл. ред.: Публикувал в „Ах, Мария & приятели“ бр.1/1996 като голям балкански писател.
йордан евтимов
СОН, ВОЗЪПЕВШИЙ ПЛАЧ О БЕДНОЙ МОЕЙ МАТИ БОЛГАРIИ
Ти добре знаеш, чи тоя свят е кат’ цвете
Варти ся и играе като малко дете…
Кат’ колело! Скоро ся варти, обраща!
Внезапно! горнее доле и долнее горе завраща!
Неофит Бозвели
Любопитнопростий разговор
Не искам нищо да чувам,
защото и бездруго го знам.
Майка
на всички българи склонността
към цинизъм, липсата на възгледи, май-
муната на лицемерието, на страха
за кожата,
заради които, знам го като собствените
си фъшкии,
не става и не става
(а и де ти в тая киша)
гражданска война по нашите места
дори на сън („гражданство не е възможно!
– викаше един у мен,–
доблест липсва, няма полис!“ – отвръщаше му
вторият у мен,
а после трети четвърти пети
без ред се блъскат по полето
на бедната но блажна мисъл).
По нашите места, напуснати отдавна
от младите лайна и скотовете.
Така скърбеши чувек един
и ощи окайваши ся:
Нищичко не ни остана:
Каквоту нямахми – загубихми го,
Каквото знаехми – лъжа излези,
Каквото очаквахми – и то! Три пъти!
Защото Господ Бог…
Защоту Господ Бог е в небесата,
Той е безобразен и читав е от светлина!
А нам ни е писану да са вартим
Като шугави буби, да са съпикясвами,
Нам ни е писану да са вартим!
Не, не, не! не ни остава нищо
Нищо не можи да са направи
Не ритай срещу облаците
А виж се само колко си келяв
Облаците са като жени
А ти си от кал и от Божиите пръсти,
От хумус си и скоро ща умреш, чувече!
Така говореши един чувек,
Но даже сам не можеши да чуе
Думите си: защото те са от Бога,
А ний сме само мимезис, жалко негово подобие!
О еманацiи болгарской теледушiи
Опиянен от своето нещастие,
поел пелин и жлъчка повече, отколкото може да носи,
този балканец с огромните си, въображаеми страсти
надава (както винаги – в най-решителния момент)
прочувственото си исо
и така, опъвайки се, неусетно
се връща назад по въжето,
върви по тънкото въже на историята,
повтаря своите ходове,
връща се, за да повтори точно
в същия ред своите ходове.
Не искам нищо да чувам,
защото и бездруго го знам.
Не ща да бъда нито топъл, ни ладен.
Всичко е еднакво –
вика той и се превръща в хала.
После продължава –
и думите му вече нямат край:
Каквото и да кажа, ще е малко, майко,
каквото и да кажа – ще е нищо,
защото (квото и да струвам) няма да
разнищя нищо,
в гняздото варварско не ща открия риба
и заяк никакъв не ща искочи;
гнездо от гнила слама, кал и храчки
с наврени в него телеса, чiято сома,
субстанцiята тънка на езика им,
не помни нищо – сякаш чей вода:
на нея няма надпис, белег,
трайно знанiе, инскрипцiя,
по нея не остават знаци
и тя е винаги свободна
за нови писмена, татуировки,
които да забравя;
по таз стена не виждам нито стръкче,
коет’ да дава изгледи ч’ ш’ щръкне от кирпича.
Във словника му клетвите са свили гнездо до
поговорките
не е верен на нищо освен на своето
нищенстване
той кълне привързан о нищото сляп като
Оркус
калемът хваща и израства до небето
стеблото се откъсва и полита ето
катери се все по-навътре все по-надълбоко
в облаците:
Каквото и да кажа, ще е жално
и няма място тук за нищо жалко
и разказът ми трябва да е малък
и трябва даже да е кратък
и да се сбира в четиристишiе
и ощи – кротък като стиче:
Живота ни залагаше на карта,
макар че младостта си харчи
без мярка във игра на табла
някъде във Говедарци.
Спрял по средата
(на преждата под краката си)
не се движи залита
като сграбчен с магнит е
орел му сянка хвърля от висините
змия го умно в уста поглежда
той продължава да се дере, да се свива и
да нарежда:
Каквото и да кажа, ще е малко,
и всеки символ ще е мижав
за туй как той без капка жалост
постигна пълен съвпадеж, нелепа калка
на родната калпавина – в езика:
на отражението изразител,
ефект далечен на позива за равенство.
Катарите
са неслучайно тласък,
част от гнусната диаспора
на днес наричаните левичари,
превитите от своя ишиас,
снишилите гръбнак и шия,
прекарали живота си във дребни кражби,
отказали се от метафизична дажба
[от бъдеще],
отдали се на пиене катъри,
които всъщност са леваци,
а по название са българи.
И като пиша…
И като пиша тез думи
Аз не се глумя,
А на оня свят мисля сега
И ви казвам: Спрете. Спрете са!
Защото казано е:
Откри се скритото
И тоз, когито се направяше приятел,
Излези и той предател, и ако
Видити изстината посмееш,
С какъв язик щя на думи играеш,
Щя ли са веч дотолкос смееш,
Да умреш няма ли да пожелаеш?
Каква радост да те навести като пишеш,
Как с дивно иждивение цветето да миришеш,
Как на открито спокойно да дишеш,
Разсудок здрав да запазиш!
И после:
Разтури се пак света
И пак се подреди
Тартарски вид придоби
Не отразява нищо
Като сущо мътно блатнокисло угледало
(обратното на крестално –
съвсем окадено и за образ гладно)…
Той продължава да приказва себе си не мож’ озапти
върви и си говори хванат в крачка
не спира да кълне не мож’ да не отрича
мени регистрите: ту срича, ту преплита думи,
ту ги бърка
пелтечи, плаче, удължава, взима на гезме,
заваля, после рипва пак
не може да не срича не спира да кълне
хванат в крачка върви и си говори
себе си не мож’ озапти той продължава
да приказва
Тая невообразована мечтателно-погрекоманна прасяла
Отчаян дискант пробива небесните порти
разлетяват се (кучешки) глави, паспорти
и ноти
няма време за нищо идентичността е
прекъсната
несигурността на инфантилния гений лъсва
етосът съвсем му убягва разпръснат
непълната алегореза като дъскорезница
пуска без остатък тлъсти трупи по водата
а стопанинът гледа след тях и завижда
тръгнали са да видят света да се учат
на опит
закривяването е архитипно като вежда
траекторията блести като мрежа
трябва да се мре
Тъй реди си той, не млъква,
помислил се е вече сигурно за влъхва…
Намаляване на съня
Но ето че сънят застива
в някаква картина тиха:
Човекът не е риба
устата му е пълна с мръсни срички
кожата му тъпан
смърди на дъно
цъфти нелеп, прилича
на орхидея или боб
студена птица
дори в съня бъбрив е
не знае де да спре да мели
измисля речи мазни думи
повтаря си ги дълго наум
не ги казва
но те остават някъде в хастара
защото нищо не се губи
не се губи дори нищото
И в този кръговратен ломот
оплел се във кълбото на живота
разперил перки
парцалена топка
ошмулен млитав и петимен
плюещ към отвъд дувара
казва че романът е локва
що не отразява подницата горня
че в релефа на Балканите
открил е пиленца и квачка
децата пеят сладкогласно а майка им се радва
и Господу благодари че я е направил
от кал и плюнка
Въртящ врат
той казва това
написано върху вода
неразчетимо като българска душа
плъст трина пистил ошаф
горящи есенни листа
което като разчетем
като просветнат нотите на неговия трем
ще получим Кодата която
по-глупавите знаят наизуст
защото тяхно е Небесното