Мария Каро: Прадядо ми, Родриго Каро, е бил археолог и поет, роден в град Утрера. Учил е богословски и правни науки. Книгата му „Песен за развалините на Италика“, която майка ми казва, че е чела, не е запазена. Това е била дълга поема за един несъществуващ вече град, за неговите улици и история, записана като монолози-писма до въображаемия приятел Фабио. Самата аз вярвам в съществуването на тази книга и съдбата на прадядо ми на неуспял поет, която семейството ми е запазило като мит, винаги много ме е привличала.
Родена съм 1961 г. и първата ми публикация беше в един студентски вестник, 1983, на стихотворението „Къде отиват обувките“. Без да зная, в този вестник имало обявен конкурс за най-добро стихотворение и моето беше подбрано за окончателния тур; победителят щеше да бъде определен по броя на получените за неговото стихотворение писма на почитателите му. Помолих всичките си приятели да пишат до вестника и стана така, че спечелих конкурса.
Но там никой не ми повярва и така живея, като Мария Каро.
Бел. гл. ред.: Достатъчно е и само Мария, за да я публикуваме. Защо за първи път (1999)? Очаквайте отговора в следващия брой! Очакваме „Карта“, „Лик“, С., 1998. Дами и господа:
Мария Каро
метличини
и когато нейното тяло ставаше залез тя слизаше по една долина до глезените в кал и треви тялото ѝ натежаваше викаше после застанала до мивката в кухнята чувстваше това уголемяване на тялото под кожата си то искаше да говори и го гледаше с учудване и пускаше водата да тече този залез така го наричаше сякаш искаше да го види отдалеч нямаше цвят
има неща които изобщо не могат да се опишат забулени като в облак в който нещо просветва и ако те питат не виждаш ли нещо би казал че виждаш но нещо толкова неопределено както би нарекъл приказката на изток от слънцето и на север от луната наистина там всичко отново би се случило но от твоята нерешителност да си признаеш нещата лесно се разтварят обратно в тънките въздушни нишки описвани от полета на птицата от същата приказка доведен до този облак обаче ти търсиш постоянно неговото симетрично отражение и групираш лесно думите и извивките на лентите от въздушни ходове нагласяш леко оцветените от краищата на очите завършени действия и ги повдигаш в дума подобно на зашеметеност падаш и пренасяш балансираш въздуха в тялото си тихото устройство кабриолета на гледките понякога се вкаменяваш и звуците от устата ти остават нарисувани като в цветове вземаш например от тези научни методи за разделяне на фантазията на птичия говор и се опитваш да отнасяш собствените си думи към цветовете обратното движение нали ти е ясно че няма какво да се опише защото тези неща не съществуват
все пак някаква разходка
чукане под прозореца кой е тя няма никой освен това леко трополене по-глухо от човешкото по-съкратено от самото действие има вървене без действие има мислене без следа и как се измъчвам да ви водя без да бъдете присъстващи и да изписвам думите без те да умеят да се поклащат във въздуха на тази приказка на изток на север…………………..
направо си представете кабриолет карета в небето никъде другаде: там има някакъв пети човек защото героите са винаги повече от двама този е по природа неопределен би могъл да е кочияш но вижте не би могъл да е един на сърф парашут или пейка някаква омагьосаност изисква вероятно този човек да е пети
така че пропускаме всички герои преди него защото е трудно да се пише за нещо несъществуващо и така леко фантастично прокудено от твърдината на всички разбираеми мислими отекващи някъде повече от глухото трептене но това даже не са думи и вие ме разбирате четейки ред по ред дали не сме заедно на тази карета
мога да ѝ дам и по-подходящо име но засега това е най-сходно на този текст кабриолет-карета е чеховско звучене на текст без гънки и шумолене върви карета и виждаш в небето край нея се носят дрехи костюми от дантели от остри шипове на фрак и връх на обувка но само загатнат в жеста на роклята във вълнистото и отпускане над теб
тук има и нещо английско
но навярно сдържаността изисква да настаня повече хора в тази уж лека отнесена към облака на североизток наречена от мен карета
ще поставя там един господин това не би могло да смути сложното устройство на облачната машинария ще го оставя да стои леко изпънат в неудобна поза като той съвсем няма да е толкова лек колкото може да издържи кабриолетът на гледките в този североизток в това време на годината с тази неистова скорост
това ще бъде дълго мълчаливо пътуване
трябва да го запозная с някого този приятен на външен вид несъществуващ (освен петия) и каква дума да вложа в отварянето на устата и лекото усилие на езика му между сиво-белите даже малко отиващи в топла охра на пясъчност несъществуващи зъби с несъществуващите вени на езика впиващи се топли минерални потоци към морския бряг и рисуващи краищата на устните пак несъществуващи леки стъпки на гларуси по отворената към морето гладка палмова стройност отдаденост на въздуха върху устата му какво да му дам
първо да го запозная
най-съвършеното което мога да видя е една жена застанала в гръб
ако сега ми се иска да си представя нещо то е една сълза която е отделена от тялото и вече не така топла но без все още да се усеща леко соления и вкус защото не е достигнала доникъде а е отделена в момента на нейното изискване да съществува
тя тежи и в същото време никога не би могла да бъде сълза дълго време става улей става цветна губи се обратно или изсъхва
но ето че една жена в гръб е тази сълза
това е жена с която всеки би могъл да се запознае
има дълга светла коса навита и леко отпусната на тила има и мъх съвсем незабележим който я обвива като да я запази сякаш тази жена няма дреха
тя не говори или всичко което казва е несъществено нали разбирате някаква ненужност която самата съзнава и отстранява от себе си говорейки ах какви интарзии сякаш първо ги рисува в разговора си с въображаем събеседник и после ги поръчва на оторизираните облачни пространства е да има малко вид на отстранена на незапозната и отвътре навън непознаваема и това е защото нито аз нито който и да е друг може да каже какво общо има между тази жена споменатия господин и изброения пети поред от несъществуващите с влиятелност в каретата пространство което току що населихме
* * *
„После, една нощ, заговорва.
Тя пита дали допринася за това Вашето тяло да е по-малко самотно. Вие казвате, че Ви е трудно да разберете тази дума, ако трябва да се определи състоянието Ви. Не сте знаели дали става дума за самота, или усамотяване. И Вие допълвате: Например чрез Вас.
И после тя Ви пита отново, насред нощта: Кой сезон сме?
Вие казвате: Ранна зима, късна есен.
Тя пита още: Какво се чува там?
Вие казвате: Морето.
Тя пита: Къде е то?
Вие казвате: Там, зад стената на стаята.
Тя отново заспива.“
* * *
тяло на залез който се бави
носът му беше малко дълъг и падаше плавно към тънките устни скулите му бяха неизбродни ако тръгнеш от носа към скулите ти се струва че гледаш в равнина и само светлината на кожата му прозираше през храстите когато се смееше и забравеше географията на лицето си можеше да се учудиш на разнообразния топъл цвят на зъбите имаше врат като ствол който даваше характер на цялото тяло сякаш адамовата ябълка беше видимият му език който тук нарочно показваше силата си сякаш ушите му малко щръкнали като на пес тук засилваха значението си като неми гласни струни
светлите почти сини очи рядко можеха да се видят понякога ръцете му се разтваряха в една обхватност отвеждаща отвъд видимото но това ставаше рядко само когато забравеше географията си
Когато я гледаше, той я гледаше така, както щеше да е, ако я беше забравил.
Понякога я забравяше, понякога си я спомняше, и си спомняше забравянето и забравяше всичко за този спомен.
„Може би ние сме разделени само чрез присъствието си. В забравата – какво може да ни раздели?“ – Нищо, само забравата, която ни свързва. – „Но ако сега е наистина забрава, самата тя?“ Би ли могла някога в него, в нея той, да узнае способността да бъде забравен в същата степен, която постигаше очакването?
* * *
отдавна искам да ти кажа че те няма
в пространството около къщата ти някакво усещане че няма следи които да оставиш само между хълмчетата на одраната земя между кварталите задуха вятър потърсих за небето но беше сложено беше сложено като добре изпълнен пъзел само вятърът ми каза да ти кажа
а-а политаш ръката ти се свива в лакътя устата леко се отваря полуусмивка с думите това е сън който се повтаря
когато искам го повтарям
но аз си спомням друго
плуваше в очите само се докоснаха контурите
едната се напусна тръгна в другата контурът на разтворената лодка
„зрението е вятърът на мекотата“
„двете очи са ръчката на полярното съзвездие“
„силата на не-назоваването е преодоляване на очите: косо през полето & без следа“
* * *
гледам нагоре в светлия край на облака и той се разнася светлината се разнася назад вместо напред после и тя се загубва и поглеждам много мили напред-назад в друго светло пространство
изведнъж преминава някаква птица и после заглеждам облаците осветени отзад носят се сякаш бели едри птици с отворени човки и вдигнати крака
бели катафалки
* * *
тихо и тъмно
вече е нощ но господинът е все така неотпуснат върху седалката с кафяв кадифен гръб доколкото погледът ми се плъзга в триъгълника между нея и позата му а тя е толкова отпусната в гръб който говори и този петият (мълчанието между тях?) е заспал някъде
някакви амонити светли навътре а навън неизвестни и то толкова неизвестни че е почти трудно да ги търсиш в разлистване на справочници за птици или за камъни не знаеш звучи като че се движат като че са били в някаква ера но сега има пространство в което думите за тях не са без значение
„Най-напред бях същество което гледа, докато не се оказа недостатъчно. Разбули се като естествена граница, път, който не води през някакво положение на слънцето, на времето и т.н.“
там има някакъв пети човек – нищото иска да диша
* (б. а.) – цитатите в „метличини“ са от дюрас, бланшо и ганглбауер.