Орлин Орошаков: художник, беглец. 1952 – раждане; 1995 – първа публикация – „Квадратна приказка от Сан Франциско“, в. „Литературен вестник“; 1980 – диплома от Художествената академия „Николай Павлович“; 1983 – раздяла с България; 1990 – американски гражданин; Изложби в Сан Франциско, Ню Йорк, Париж, София. Картини в частни колекции в Ню Йорк, Чикаго, Лос Анжелес, Палм Спрингс, Лондон, Париж.
Бел. гл. ред.: 1999 за първи път публикува в „Ах, Мария“, congratulations!
Орлин Орошаков
ЕГИПЕТСКА КОТКА НА БЕЗПОКРИВ
Тази история нямаше да я има, ако не бях нарисувал една картина. Тя е причина за следващите обстоятелства, разпънати като новопостлани чаршафи в очакващо легло. Събитията щяха да се развият в различна посока, ако въпросното платно споделяше съдбата на сестрите си в купищата картини, притиснати една в друга в ъглите на конюшнята, където живеех тогава.
Картината е странен предмет с още по-странна съдба. Онази вечер някакво внимание я беше обърнало с лице към нас. Облегната беше на грубите прашни греди в строга симетрия, там тя посрещаше настоятелните погледи, приемайки гравитацията стоически върху по-късата си страна. Беше изправена на грубия под, разголена под суровата светлина на обикновена електрическа крушка, за да упражни своята недосегаемост и монументалност в облаци цигарен дим.
Картината е предмет с условни размери. Има големи картини, които изглеждат малки, и обратното… Картините са толкова големи, колкото изглеждат. Но са само предмет за гледане. И толкоз. Тази истина е причинител за последствията в мига, в който я перфорира едно човешко око.
Гласовете и димът в конюшнята противоречат на студената безмълвна мъгла отвън, която океанът сипе над Сан Франциско в последните 1000 години. Може да са и повече. Градът броди из вятъра и мъглата в дрейф на кораб, закотвен в Дикенсов пристан, окъпан от Средиземноморска светлина на погрешен меридиан…
Един глас, съвършено адаптиран към акустиката на конюшнята и мъглата отвън, пилее мислите и вниманието ми. Идва от хамак, окачен между две греди. Собственичката му се люлее и явно е очарована от това занимание. . Тялото ѝ, което пълни хамака, заслужава няколко думи, бих му посветил и няколкостотин… Виждам я почти в профил, от нисък хоризонт. Седнал съм на пода, облегнат на уморена стена, до чаша евтино уиски. Седем-осем фута разстояние ме делят от това тържество на плът. Описанието на едно тяло може да започне от безброй много гледни точки. Но описанието на това тяло ще направя от гледна точка на хоризонта, който имам в този момент. Той съвпада с линията на гърдите ѝ. Защо в този хоризонт, защо тя е избрала хамака, за да разпилее изобилие от плът, защо останалите присъстващи са сгънали други хоризонти на виждане… На всички тези защо-та или въпроси ще отговорят чичо Фройд, дядо Юнг или техните противници. Разстоянието, което ни дели, е нищо, сравнено с неоспоримата истина, че очите ми са най-близо до гърдите ѝ. По-точно до лявата ѝ гърда. Докато написвам„гърди“, разбирам колко безцветна и еднозначна е думата. Но за тези гърди трябва да упражня тотална диктатура на описанието, за да задоволя бедно и частично своето опиянение. Тяхната сферичност, закръгленост, тежест, изобилие, изпъва, обтяга, насилва тюркоазено-зелената копринена рокля, в която те правят скромен опит да прикрият своето празненство. Дрехата, покриваща едрото стройно тяло, не е в никакъв случай тясна. Като наблюдавам играта – гънки и копринена материя и гънки-плът, решавам че никоя рокля на този свят не би могла да достави достатъчна широта и спокойствие за тези еротични планети. Начинът, по който тяхната сферичност се свързва с торса, ме кара да изпитвам гладна празнота под небцето. Зеленината на коприната шепне и прозрачно разкрива великите завои на това амазонско тяло, създадено за любов и желание, короновано с лице, което издава възраст, разочарования и несбъднати мечти на персона с богат опит в житейската игра. Чувство за наситена тежест скърца от носещите въжета на хамака… опитвам от парещата течност. Гласовете се опитват да запълнят въздуха между гредите на конюшнята, моя коптор. Две женски и един мъжки. Женските гласове печатат пространството и разполовяват прашната акустика на две реалности. Водещият женски глас е млад и нетърпелив, и с едва доловим френски акцент. Скоростта, с която ражда думите, говори за бърз ум, хиперактивен интелект с вродена неспокойност. Ритъмът на този млад глас синкопира неочаквани кратки паузи. Това е гласът на момичето от моя коптор. Половин французойка, половин американка. Френската половина е доминираща. Добре сложена, дълги пропорции. Хубава. Единственото общо, което имаме, е стръвта да оставим отпечатък в изкуството, на което робуваме. Идеята е толкова безумна, колкото идеалистична. Идея, разголваща нашата идиотска природа и нежелание да живеем в света на порасналите.
Кикотене. Идва от хамака. Толкова е игриво и заразително, че усещам начални конвулсии и порив да се изсмея, въпреки че съм забравил как се прави. За втори път се чува тази вечер, русата амазонка е в настроение, жените се забавляват. Прашният интериор споделя още една личност, сгъната в стол близо до хамака от дясната страна на застаряващата богиня – индус между петдесет и шейсет години в сив костюм. Вяла риза със закопчано горно копче, без вратовръзка. Може и да я е загубил по пътя за насам, в компанията на русата амазонка всичко е възможно. Успял бизнесмен. Собственик на верига от офиси в Сан Франциско. Явно алкохолните упражнения с едрогърдата богиня дават отражения. Го е хванало. Леко объркан от необичайната обстановка, индусът седи на ръба на стола, смутено вторачен в онази картина от началото на историята. Липсата на храна, изобилието на алкохол, цигарен дим, езиковият коктейл от европейски акценти плюс присъствието на три чифта великолепни женски гърди, го инжектират с доста противоположни настроения. Не споменах, че третият чифт гърди бяха нарисувани. Двуизмерността на картината, триизмерната илюзия на образа, плюс цветовете, правеха платното мълчалив център на вниманието. Изобразената пирамида до жената с едър бюст контрира полето на зрение на последната. Диалогът между плът и камък, противоречието между реалност и измислица, са добре дошли за воайористичните апетити на тази смесица от типажи. Типажи… Музика… През отворения прозорец цигареният дим се впръсква в мъглата и я прави по-синя. Но не и обратното. Мъглата не обича затворени помещения. Мъглата е вода. Димът – огън. Мъглата е родена от жена. Димът – от мъж. Мъжът последва жената. Но това е така само на някои езици.
Сан Франциско е обсаден от тромбоните на мъглата – подокеански устройства за ориентация на корабите. Всеки може да чуе риданията, отделили се от майчината гръд на океана. Летящата вода, загубила майка си, е потопила конюшнята в гъста белота. Вечер, в часа на мъглата, дървената постройка потъва на дъното на един ефимерен, бял, измислен океан. Там долу, на дъното, върху дървения под, сме ние четиримата. Двама мъже, две жени и една картина. Четирима обречени на живот. Захвърлени в място и час от инерцията на природни закони, поставящи под съмнение всичко, което е било, и всичко, което ще бъде.
Да… От тези четирима простосмъртни всеки има свой екзистенциален план на игра. И всеки един от нас се е вкопчил прилежно, удивително плътно в настоящия момент, формулиран с думата„сега“. Настояще. Този момент се корени в една поточност – безмилостна в своята повтаряемост, равнодушен барометър на върховното усилие за щастие. Щастието е курва. Курвата е монумент в диалектиката на любовта. Щастието няма род в българския език. То е неопределено. Мъдростта на езика е доста илюстративна. Фактът е достатъчен, за да му измисля качества, които То заслужава, тоест да го произведа в ранг на женственост… където отдавна е обезсмъртена сестра му – Радостта.
Кикот.
Кискане като пишеща машина. Атрибутът на човешка реакция, точно толкова архаичен, колкото и споменатия уред за писане, ме връща там, където четиримата сме закотвили тела и чаши. Кикотенето, което русата плът вади от пищни гърди, изпълва конюшнята и гъделичка гениталиите ми. Подкарва ме в квадратно мислене. Бавният ѝ разглезен глас композира монотонен монолог, посветен на Майлс и моята картина. И двете теми са поносими за вестибуларния ми апарат…
Русата плът упорито нарича картината ми „Египтянката“, а Майлс – човекът с тръбата. Начинът, по който тя композира мисълта си, изрича думите и слива различните истории, ме кара да мисля, че има някакво образование и по-важното – чувствителност. След всяка новоизпита чаша огромната руса котка става все по-истинска и вярна на себе си. Бивше момиче на повикване, любовница на Майлс, сменила безброй покриви, още повече мъже, достатъчно години тя беше убила в компанията на няколко сладки татенца. В последния половин час индусът беше заприличал на уволнен факир, загубил кобрата си на стадион за бейзбол. Добре платената му метреса настоява да притежава картината – отражение на нейния божествен бюст. Възбуденото ѝ въображение сипе водопад от думи, многократно нарича образа от платното „Египтянката“. Вкусният ѝ сексуален глас, прекъсван от безумен кикот, се цели в картината и в момичето с френския акцент. Кратките, добре изчислени изстрели намират ступорирания ѝ любовник, потънал под нивото на раменете си в пробития стол, да му напомнят какво евтино куче е той… Натрапчива дефиниция галопира в замаяната ми глава, докато слушат очите ми – метафората е мигновен досег на два образа… за съжаление.
Сладострастно желание закапа от тавана…
Да я закарам в банята и да я напълня със сперма.
Определено старият вълнуващ вик на кипнала сперма.
Тестостеронното отравяне бавно превзема съзнанието ми. Хамакът пищи от изобилие. Пълен с женска плът, точка, не, многоточие… Прелива от жена.
Винаги съм обичал изобилието. Изобилие от храна, алкохол, плът, боя, черно и бяло… Всяко нейно движение е щедър подарък за гладните ми очи, всеки грам, опакован в тъмнозелена коприна, с впити въжени ромбове, отпечатващи видими следи по млечната ѝ кожа.
Сирена, омотана, хваната, залюляна на педя от дървения под, захвърлена в тъмния кладенец на мъжки сексуални фантазии. Конфликтът между гравитацията и завършената закръгленост на нейната задница, завиваща в сладострастен контур и залюляна на няколко инча от пода, ме изпълва със завладяващото желание да изпълзя под нея и там, под кръглия контур, да усетя перпендикулярно теглото на този разлюлян космос.
Оттам искам да започна експедицията по неземното ѝ тяло.
Не трябва да правя това. Не искам да спрат месечната ѝ издръжка. Сладкото татенце няма да е доволен от такъв развой на нещата. Има мъже, които се домогват до любовта на жената, за да я забравят, за да престанат да мислят за нея.
Трябва да си легна. Да избягам в съня – този каруцар на неосъществени мечти. Знам, че ако не го направя веднага, по-късно ще е наистина късно. Казвам „лека нощ“ – адмирация на моите твърдост и мъдрост, и се премествам в другата част на конюшнята. В една от трите клетки има два дюшека, проснати на земята. Моето легло, в което засега потя френско тяло, дресирано от американска психика.
Оставям тримата оттатък в нечетната симетрия на тяхното „сега“. Египтянката от платното може да ги балансира в четна симетрия, ако не се изморят от гледане. Четната хармония на мислене или на бъдене е квадратна. Луд съм по нея. Най-семплата симетрия между четири души. Или душѝ… Или и двете. Четири сезона. Четири ъгъла на поведение.
Дълбоките вопли на мъглата се просмукват в стените на конюшнята, камбани от мъгла на дъното на океана. Колко ли са на брой. Четири са сигурно. Огромни, бели, превеждат дишането на океана на квадрат. Толкова съм малък, тук, долу, на черното дъно, вперил очи нагоре в очакване да видя изгрева зад тази непоносимост от вода…
…Дъното под краката ми почва да диша. Непоносим звук разгражда на каша всичко нематериално. Бавно затъвам в желирана слуз, докато машинният тътен ме конвулсира в безболезнена агония. Осмислям, че след миг ще бъда погълнат завинаги от гигантските вибриращи в непоносими децибели алвеоли, в които сънят ме запраща. „Завинаги“ е несполучлива дума във всякакъв аспект. Гади ми се от звука. Графично виждам, предусещам как разграждащото ми се, набъбнало от звуковия апокалипсис тяло ще намери най-малкото си микроскопично отвърстие и през разрушения вестибуларен апарат на вътрешното ухо експлодира навън. Навън… Искам навън! Да! Но не… Единственият път за навън води навътре. Едно… две… три… четири – още не съм умрял. Квадратно мислене. На степен втора. На квадрат. Горещо. Колко обичам студеното. Студеното няма геометрия. Или. Студеното е квадратно. Кръглото е топло. То се раздува, свива. И пак става невероятно голямо. Няма цвят, пулсира, измества всичко, мислите ми, моето „аз“, единственото „аз“ се задушава, то не познава себе си, то е напълно изтрито от кръглото. Облостта и неясната всемогъща белота носят тежест в черните дупки на пространството, пространството съм аз. Аз съм намерен, спасен, осмислен! Аз съм. Покрит. С черни дупки. Все още жив. Квадратни каверни с маса, равняваща се на 6464. Не съм шахматист. Теглото е бяло, толкова бяло, че боли. Боли ме на квадрат. Колко квадратни болки е повърхността на тази terra incognita, непозната територия. Нея трябва да прекося, докато се събудя.
Сънувам, че сънувам квадратна суха пустош, преди миг дъно на океан, сега е устие на река, което води долу, все по-долу, по стръмни стълби без стъпала, слизам, слизам. Става все по-тъмно. Хладно, слава Господи. Бриз с мирис на кестени ме мами по-надолу.
Сънувам, че съм събуден и там долу, по-далече от всичко, съзирам голямо тъмносиньо езеро. Водата е мокър паваж. В центъра – квадратен кладенец, до него голо момиче върти манивела, ръчката с въжето, и вади кофа с къпини. Усмихва се. Гърдите ѝ кървят. Божествените форми, младостта, физическото усилие, с което откача тежкия товар и оставя кофата върху водата-паваж, отразява нейната голота и ме еректира болезнено. Гениталиите ми ечат с крещящо желание. Отварям очите си.
Гол гръб запълва полето на зрение. Лежа на лявата си ръка, на един дъх от белия гръб на момичето с двойна националност. Погледът ми дълбае младата заспала кожа. Надървеният ми кур, виновник за ненавременното връщане в праха на конюшнята, е в твърда близост с нейната крушовидна, цигулковидна, добре закръглена, прасковообразна задница. Мисля в синьо. Първото, което ми идва наум, е натрапчивата мисъл, загнездила се в съзнанието ми, откога – не помня. Сигурно съм го прочел някъде: Американците са хора, надраснали бащите си. Самотни, енергични. Изобретателни. Неспокойни, но дисциплинирани, отговорни, но дистанцирани. Като студена лунна светлина, къпеща мъртвеца, трупа и люлката, ябълката и океана… Добавям мислено – луната е женена за сестра си. Докосвам с ръка бялата шия, прокарвам бавна линия по гръбнака и надолу към разполовената праскова. Плъзгам пръсти по-надолу, намирам венериния хълм. Влажен, топъл, лепкав. Голотата мълчи и ме очаква. Бавно вкарвам издулия се горещ член в лепкавата мокрота. Мозъкът ми се охлажда мигновено. Не помръдвам, оставям моята твърдост да чете нейната мекост. Не помпам. Прасковата ѝ ритмично поглъща моята надървеност. Потъвам в тъмносиньо. Тъмносиньото не може без бяло, красотата без проста симетрия, моята напрегнатост без нейната мъдрост. Пълня я със сперма и заспивам новороден.
Събуждането е акт на съгласие с живота. Мигът е конструиран от безброй врати. Може да се влезе в така наречената реалност. Може и да се излезе в реалността. Влизанията или излизанията от сън в реалност определят до голяма степен начина на живот. И двете действия могат да се изпълнят в коя да е част от денонощието, зависи от ритъма на влизащия или излизащия. Има влизащи типове, простосмъртни и излизащи такива. Колкото повече обособен е типът, толкова по-подчинени са действията му на влизаческата или излизаческата природа, която неговият добре дресиран от реалността ген изповядва. Разбира се, мама-природа е създала богата палитра от възможности. Не е забравила да включи в своето временно меню възможни варианти и аномалии, които правят зоологическата клетка на живота забавно и разнообразно място. Има влизачи, които бързат да излязат. И обратното. По-интересните случаи са по-тежки. Немалък брой хуманоиди „знаят“ от коя група са и посвещават остатъка от живота си на само-усъвършенстване, това ги кара гладно да влизат или излизат във всеки следващ момент от реалността. Повтарящото се действие ги превръща в срещуположния тип. От много влизане се превръщат в тотални излизачи. Многото излизане е равно на много влизане. От двете алтернативи – да влезеш или да излезеш – по-демократична е третата. Да останеш на прага… Позицията не е лесна за постигане, изисква голяма дисциплина, посвещение, работоспособност, висок интелект и най-важното – ерекция. Тези качества обаче не осигуряват носителя им с успех.
Чаршафът до мен е топъл, но празен. С мокро петно от спермата, умряла на открито. Чувам синкопично неравно чукане по клавишите на компютъра в другото помещение. Мирисът на кафе ще победи гравитацията, която ме пази в хоризонтално положение. Сметката, че няколко милиарда сперматозоиди са напуснали тялото ми и до един са загинали, кой вътре, кой – вън, ме прави по-гладен от всеки друг път. Осмисля тази сутрин, която винаги ще мога да наименувам с романтичното име „сега“. След ритуалния душ и краткия флирт с любимия ми елемент, гладът ме забързва навън. Нейно величество светлината е превзела всеки атом от Китайския квартал, в който съм закотвил моята конюшня. Ни следа от гъстата мъгла. Мистериозната глуха тъмнина изглежда прогонена завинаги (каква дума!), от огненото синьо на Калифорнийското небе. Синьото… Няма да обсъждам различните лица на това небе, настроенията и разликите между небе, мъгла и слънце, защото съм гладен и ми се пие кафе. Гледам да не забравям, че пиша разказ, затова си напомням на всяка нова страница. Бент от думи. Действията и думите са отражения на това небе. Всички ние заслужаваме небесата, под които живеем. Горчивото кафе в комбинация с мексикански хляб – кифла, доста по-вкусна от кроасан – ме кара да се замисля за големите удоволствия в живота. Правя открития бързо и прецизно. 1. Ебане. 2. Ядене-пиене. 3. Рисуване. 4. Тенис. Четири вида движения. Защо ги броя. Квадратът е най-простата симетрия, четвъртита работа е квадрата. Смуча кафето. Дъвча хляба. Върнал съм се в конюшнята, изправен пред египтянката. Гледам. Винаги възприемам старите си картини със съзнанието, че друг ги е направил. Някой, когото не познавам. Много рядко виждам старите платна, държа ги с гръб. Гърбовете са мъдри. Знаят, гърбовете очакват.
Минавам през квадратната малка стая, където се чука по компютър. Пише роман. Завършени са повече от 700 страници. Луда история за самовар. Харесва ми тази маниакалност. Сигурен съм, че още 700 страници няма да стигнат да разпънат самовара в пустиня от думи.
Влизам в малко бяло помещение с прозорец. Това е олтарът. Затварям вратата зад себе си. Празен.
Воя, четки, засъхнали петна… хоругви на дълга молитва. На дълго изповядване върху бялото. Онова бяло, вечно девствено, мамещо чисто, недокосвано. Двата бога – Покой и Мъдрост – си разделят това очакващо поле, което странно напомня за смъртта.
Тя. Е в женски род на български.
Е жена. Величава и силна.
Тя, смъртта, единствената алтернатива на живота.
Вечно очакваща, вечно печелеща…
И сега аз, перманентният беглец, за кой ли път, отново, пак прелюбодействам, тържествувам с боя, нож, четки и пръсти. Крещя и празнувам моето„съм“ в нескончаем монолог от цвят и симетрия на прогизнала сцена в празна конюшня. Отекващ храм в несъгласие и музика. Пиян от идеи, дера бялото, докато музиката бразди черното. Времето отдавна е спряло, изгонено е и непотребно ме дебне търпеливо зад вратата. Телефонен звън се преплита в двойна натрапчивост с обезумялото пиано. Дългото и настоятелно звънене ме спечелва. Вдигам го. Телефонът искам да кажа. Гласът е безпогрешно нейният. На русата богиня от предишната вечер. Дълъг кикот в слушалката ме кара да се усмихна и забравя за миг белтъка на платното. Тя наистина е в настроение. Дава ми новините. Покривът ѝ паднал, огромна дупка в тавана ѝ дава възможност да съзерцава огненото небе. Очарована е. Аз също. Говори с тих, леко приглушен, вкусен, приятен глас, изрича думите бавно. Явно е, че ги обича. Има чувство за драма и пауза. Говори както с думите, така и с тишината. Изненадващо дълги кикотения издават мекотата на мозъчните ѝ клетки, желирани в алкохол. Това ми харесва, реално е. Няма лъжа. Потъва в собственото си „аз“ и не иска да спре. Очевидно не се страхува от себе си и се харесва. Мислено ѝ давам голям плюс. Сърдито ревящата музика в конюшнята не се конкурира с нейното телефонно мъркане. С други гласове не е така, фактът е приятно откритие за мен. Думите ѝ се свиват в неутрален фон, което ми разрешава да избягам от нейната конкретност, да я възприема от по-добър ъгъл. Почвам да мисля в тези вибрации вън от монолога ѝ. Откак женствеността беше измътила яйце в нейното необикновено тяло, амазонката го бе посветила на мъжете, които срещу заплащане го имаха и показваха. Дългата практика на момиче на повикване ѝ помагаше да поддържа концепцията на платена придружителка на достойно ниво. Винаги е била такава. Демократична и толерантна, от години тя беше толкова сама с измислените си игри и изобретателност, че детайлите на ежедневните тирании бяха спрели да я безпокоят. Като придружител през по-голямата част от живота си, се беше превърнала в обратното. Не забелязваше съществуването на компаньона, който я издържаше в момента. Родена неуравновесена, тя полагаше добри усилия да запази и развие липсата на баланс. Продаваше прекрасните си телесни гънки, за да съхрани мозъчните извивки, където криеше неосъществените си мечти. Несправедлива замяна, тежка, груба сделка. Заслужаваше повече. Беше висока цена за интелигентността, противопоставена на алкохол и удобства. В очите на клиентите тежкогърдото тяло стоеше високо над тях, окупирало трона на удоволствията – недостижим фиорд на уединение; стръмна непроходимост на добре пазената ѝ крепост от мечти.
В момента, в който спирам да разсъждавам за нея, гласът ѝ почва да преде за „Египтянката“. Колко харесва картината. Как иска да я има. Как ще боядиса спалнята си черна. Как ще я завърти около образа. Как там, в саморъчно направената катакомба, тя ще боготвори моето платно, зависимо от светлина, колкото самата тя от алкохол. Сменя темата. Сега тя мечтае как нейното сладко татенце, след като купи картината, ще умре. И то много скоро. Тя бърза. Мекият глас преразказва какво му е казала през невъзможни атаки на кикотене. Описанията са живографични. Вкусният ѝ шепот става радостен и ентусиазиран. Как в крематориума, на огромната скара, в пещта, където неговото жълто, миризливо тяло, опънато, вдървено, ще поеме пътя към огъня.. Как пламъците ще погълнат този жалък пакет от бивша плът, крещяла за внимание между божествените ѝ бедра… Как непоносимата температура ще взриви неговата грозна глава като презряла диня, настъпена от танкова верига. Как гръбначният стълб, освободен от противотежестта на главата, ще ритне право нагоре и изправи за последен път безглавия торс в седяща позиция – финален опит на разлагащата се безполезна останка да избяга тоталността и безмилостността на Вулкан.
Тази част на действието ме кара да премислям личното си завещание. Бъдейки „въздух“ съм си мислел, че„огън“ е това, което заслужавам. Но сега, след нейните картинни копнежи, замислям нови идеи за епилога на тялото си. А то е добро тяло, добър ген. Понася отлично физически натоварвания. Насилвал съм го и съм го използвал до краен предел. Моето тяло.
Гласът ѝ се променя. Става сънлив. Тя е голяма котка, най-голямата, която съм виждал. Самотна. Без покрив. Чувства се удобно около мен. Повечето котки също. Мъркащо ме кани на коктейл в нейното леговище с пропаднал покрив. Приемам поканата. Боята съхне и трябва да я прекъсна. Затварям телефона.
…Винаги идва през същия прозорец. Вярна на навиците си. Името ѝ е Заза. Тя е настоящия ми модел. Много красива, с опашка като на лисица – умна. Вече завършвам седмо платно с нейната муцуна. Мисля, че и тя го знае. Котките се раждат суетни. Кучетата не. Суетата върви ръка за ръка с независимостта. С неверността. Суетата е добро качество. Знак за себеуважение.
Квадратното слънчево петно на пода я привлича моментално. Поглежда ме с благодарност, че не съм на телефона. Протяга се и е готова да ми позира. Котките са много по-естествени, неподправени позьори, сравнени с хората. Правят го с лекота. Родени позьори. Хищници. Жени, котки, музика, боя… Четири елемента от друг вечен календар, квадрат, който съм рисувал толкова дълго. Черна шахта с четири ъгъла, там времето сгъва нищото и гравитацията е така чудовищна, че спира да има смисъл. Там аз крача четирите хоризонта към нов ъгъл по четири пътя – четири ъгъла на измислена реалност отброяват невъзможността да стигна до петия. Четирима пазачи на ред и строга зависимост. Четирима титани, осъдени във фалшивия край на два пресичащи се диагонала. Четири лица, обречени да съзерцават вечно своя двойник и да усещат тежкото дишане на другите двама в съседните ъгли. Квадратният календар на разчетвореното ми съзнание отброява времето с подчиняваща неудовлетвореност. Жаден съм да изсмуча до дъно костния мозък на живота.
Час по-късно съм изправен пред добре поддържана викторианска къща, натискам звънеца. Залезът на най-далечния Запад демонстрира разточителност в кресчендо. Вратата се отваря. Тихо, бяло стълбище ме приближава до нейното леговище. Оставям стъпалата зад мен, виждам я горе над стълбите. Усмихната, облечена в черно.
Чаша в ръка.
Късата ѝ прическа е руса, чак бяла. Стигам до нея. Изправен съм на нейното ниво. По-висока е все още от мен. Винаги ще бъде. Отчитам високи токове. На дневна контражурна светлина импозантното тяло е още по-внушително. Ловко оставя бледо червило по червеното на брадата ми. Въвежда ме в обширен интериор с високи тавани. Пуританизъм с барокови акценти завършват в странна хармония. Отворени портали, завеси, мамят погледа ми навътре. Докато тя се отправя към трапезарията, очите ми четат детайли на гъвкавия ханш. Поглеждам нагоре. Целостта на тавана е ненарушена. Връща се и ми подава кристална чаша с кехлибарена течност, звъняща между огромни парчета лед. Очите ме дърпат с лукавство, нейните право в моите. Синьото ѝ налива моето в по-тъмно. Отпивам от амброзията.
Един срещу друг.
Хладна балада, едва доловима, пропада от спалнята. Дума не нарушава момента. Искам да го продължа. Тя също.
Колко – не знам.
Бледочервените устни меко захапват ухото ми. Замирисва на савана. Наведена над мен, огромните ѝ гърди за първи път се отъркват в ризата ми. Твърдостта и размерът провокират жажда с цвят на изгоряла трева. Златистото ѝ лице на бавен каданс предлага профила си, гризвам я по шията. Профилът ѝ се смее. Захапвам по-силно и с ръка претеглям бюста ѝ, преди да я кача на кантара.
…Мигновена мисъл: Има една царевица да изядеш! – каза майка ми като бях малък…
Музиката на онзи, който преди години беше допуснат в нейния храм, ни притиска един до друг. Отслужвам най-древната литургия между две загубени планети. Два свята. Земя и въздух. Трева и вода. Отново четворка. Защо самотата на една хармония, защо тембърът на неповторим тон оплождат, опаковат и яйцето, и спермата в обречен пашкул… Русата котка ме дърпа към спалнята. Легло с размери на малката палантерия за изпълнение на единайсетметров наказателен удар ни чака. Черни чаршафи подчертават изгорялата савана. В далечината още по-черни хълмове – възглавници – отразяват студено огледало-слънце зад тях. Докато златистото тяло се лишава бавно от черните дрехи, потъва в нова по-дълбока чернота, виждам се изправен надалече, отразен в синьото слънце. Огледалото е кръгло, забелязвам квадратната му страна… Свалям погледа си надолу. Плътта очаква. Изобилието заема релефа на черната савана под нея. Коленича пред квадратното слънце. Животното поглъща част от мен.
Чуваш ли ме? Чувам, чувам. Саваната е глуха. Глуха, ти казвам. Този вятър, който гъне тревите, мирише на буря. Виждаш ли там – хоризонтът почернява. Ей там. По-наляво. Скъпа, от колко лета си в моето стадо? Никога… Винаги… Все още водя стадото. Тебе и другите лъвици към хоризонти с повече месо… Колко гривести царе си ощастливила? Всички… Никой… Знам, ти си вечна. Чуваш ли, дъждът идва. За много месеци водата ще ни гони. Ще напои моето мъжество да може ти да го изстискаш. Кога. Докато ора браздата на твоята вечност. Очите ти са пълни с минало. И аз го помня. Бях малък. Старият водач с тръбата. Много грижи полагаше за своята грива. Суетен беше. Велик. Много обичаше лъвици. Знаеше как да ги забавлява с тромпета си. Много сам беше. Истинските водачи винаги са сами, знам, че знаеш. Всички са сами. Но някои повече. Страх ли те е. Разбира се. Водачите винаги се страхуват.
Помпам. На дълбоки откати амазонското тяло. Тя е явно най-плодовитата. На всички други дясната гърда е изрязана. Заради лъка. Но тази под мен воюва с любовта си. Или с липсата на такава.
Двойката тежки млечни буфери омекотяват настървеността да я натикам в моята твърдост… Размерът им ми напомня нейното всемогъщество, вечност. Лъвицата гризе мускулите под гривата.
Пот се стича по гърба и задницата ми. Мокра съм. Удряй по-силно. Да ме изтърбушиш! Много сезони не съм се потила от любов. Най-красивият… Колко лета съм те чакала. Не спирай. Никога…
…Пак се сетих: Ще затворя тука, защото след малко ще дойде една жена – следобеда ми каза майка ми…
Тревата от коприна под нас се нагрява и заговорничи с телата по нея. Саваната често гори.
Красота моя, искам те много. Яко, яко, на гръмоотвода. Легни по гръб, не го вади, не спирай! Настървявам се. Лъвица в саваната, кобила в конюшнята. Изсмучи треперещите луни! Хапи! Тялото, лицето, разчепѝ бедрата! Издери кулата ми от любов, кулата, забита в здрача. Още, още!! Дай! Боли! Виждам. Болката! В тъмносиньото на очите ти. През тях – небето. Знам, и то боли.. Отразява твоя страх от времето. Смъртта. Плаши те. Дай по-бързо. Изненадай. Ме отзад.
Ръмжи! Реви, скъпа, другите ни гледат. Там, долу. Чакат. Какво? Да се изморя. Да се предам. Какво по-жалко от предал се водач на стадо. Ще се удовлетворят за малко. Те. Недоебаните. Недоебалите. Те не прощават. Никога. От години споделят нашата плячка. Саваната ще прати чакалите, небето – лешоядите. В логичен съюз да пируват със старостта на моята плът. Любима, бъди трамплин към немощта. Убий ме с любовта си. Разкъсай ме и ме изяж! Знаеш как. Виждал съм те много пъти. Бъди първата, единствена ценителка на моето месо.
Татко, скъпи татенце! Времето ще превърне истините в лъжи, ще остави само кръглостта на земята. Дай ми сперма, за да я превърна в бъдеще. Напълни ме, ме, ме…
Изпълнявам желанието.
Гледам. Котката е заспала. Черните чаршафи от коприна – отличен фон за седефа на спермата. Дилема. Дали да заспя до нейните кораби, или да преплувам мъглата. Къде да се събудя. До нея или до картината си. Картината винаги изглежда различна. Ставам, обличам се, излизам.
Защо се сетих за тази история. Дали става дума за същата картина. Може би разказът беше за тази, която още не съм нарисувал…