Валери Даскалов: роден през 1960 в Стара Загора. Представител е на закъснялата и прекъсната лироепическа традиция в българската поезия. Първата си творба публикува на 5.05.1977 г. във в. „Тракия“ – издание, в който поместват свои стихове и импресии главно бетонджии, арматуристи и зидаро-кофражисти. Следват публикации в, слава богу, несъществуващите вече „Литературен фронт“ и „Средношколско знаме“, както и в някои фамозни периодики като „Родопски устрем“ например, а в по-ново време – и в сюрлитературния „Литературен вестник“.
Лошо залюбен от системата – за времето от 1975 до 1978 г. е изключен последователно от три училища – две френски гимназии и техникума по полиграфия, както и от Комсомола, тъй като отказва да чете на руски език и да посещава кръжока по бионика. В Пловдив през 1984 г. с група състуденти основава, списва и редактира експресивно-романтичния седмичник „Просташки устрем“, чието течение не може да се открие никъде, защото веднага след разпространението на тиражите собственикът на вестника забелязва как градските семкопродавци от хартията му си свиват фунийките. Валери Даскалов обича – повече от себе си – журналистката от един жлътнал ежедневник Я. П. и я иска за жена. Тя не. Никой не знае защо, тя самата – също. До днес е написал четири поетични книги: „Незащитеният“ (спечелила субсидия химерна за 1997 г. от печално известния „Център за книгата“ към МК), „Оmniun consensu“, „Манускрипти на Ерда“ и „Стихограф“. За последните три се търси издател, комуто да бъдат предоставени авторските права срещу, както става у нас, неясно що.
Бел. гл. ред.: Публикува за първи път в „Ах, Мария“ (1999), интересно що?
Валери Даскалов
НЕЗАЩИТЕНИЯТ
Из КОРАБ И ДОМ
драматична повест
На Ярослава
Встъпление
За два гласа
…Бях станал, бях тръгнал – не зная и аз накъде, – защото дочувах, премислях, изричах най-здравите мисли, най-точните думи насън и наум…
Беше пълно с луна… И на разсип лежеше някаква грозна и смътна, и злобна – не мойта глава, която повтаря, повтаря, диктува предишните памет и ужас. Така и слухът ми бе чужд, вседолавящ, но само напразен: като вярата само напразен, като надеждата само престъпен… Бях станал и тръгнал навярно защото бе пълно с луна – умоления, сприхава нежност и смут – върху кораба-дом – и затласнат, и зрачен… Защото домът ми бе кораб, който дълго строих от желязо и тик, а от щорма бе блъснат в скала и отнесен всред мерзко море… Разкъсан бе флагът и щагът разплетен, през гърдите ми – сякаш греда съм – завързан, ме влачи и удря насам и натам във дъжда…
Внезапно утихна, но падна мъгла и дълго се взирах и виках, и виех през тежки води със опушен и съскащ фенер…
(„Аз няма къде да избягам – в коридори от призрачен вятър, – аз няма къде да избягам…“)
Бях станал и тръгнал – срещу своите сънища-ум, срещу земния тъжен прибой: аз, сам причинител на вече убита от своята сила разруха.
О, кой е достоен и кой
е в сърцето ми – тръпка в безбрежната тръпка и сраснал се с клоните плод! Уморени догадки… загадъчност мислена… сънност и скреж… упорити мъгли… Посред снопове копия черни, запратени тъкмо по време на моя живот – от ломящия глад, откъдето бях тръгнал преситен, – победен е умът и сърцето мълчи…
(„Аз няма къде да избягам – в коридори
от призрачен вятър, – аз няма къде да избягам…“)
Земя
I
Вървях пряко през равнината. Бе душно и вече губех надежда, че някога ще достигна, планините, които с вървежа ми сякаш отстъпваха навътре в здрача, навътре в онези особени мигове на стъмняването, носещи наслада, но и много съмнения, а и чувството за бездомността на човека заглождва съвестта, уязвена от покоя. „Аз нямам дом, ти нямаш дом, той няма дом!“ – така навлизах в сърцето на една земя, която губеше силата си. Това бе земя без мъдрост, без утешителна, памет за себе си, отдала цялата, си мощ за своето оцеляване, и може би затова тя бавно умираше; това бе земя, отмъстително криеща безбройни указания, избледнели или неясно загатнати в свитъците на нейното винаги опровергавано време – време, затворено в разтлението и погнусата, в страховете и злобите, накъсано, защото винаги е преливало не към тайнствените възродителни мигове на самовглъбението, а отново и отново към все преживени събития. „Какво ще стане – безразлично нам е!“ – отеква глас из нейните глъбини; а сетне ето друг: „И все едно е което се заражда, е, било е, предстои или изобщо няма да го има!…“. Това бе земя, чиято красота бе имала най-незавидната съдба – не бе забелязвана никога, без да е била наранявана, без да е била обвързана с несвойнствени желания. Това бе земя между паралелите на мъстта и меридианите на примирението, това бе земя в пресечната точка на зловещите плачове. И те се извиваха над нейните равнини, препращани като екове от върхове към върхове, ту пронизителни, ту приглушени, независимо от плодородните ѝ есени, през мъртвешките ѝ зими, над мъчителните ѝ кратки пролети… Нищетата и подозренията са нейните два полюса; историята ѝ е низ от разпръснати загадки, които разгадани не можеха да бъдат свързани, а подредени по законите на простата последователност изглеждаха несъответни с някои епохи, с никои дати и намерения, скрити в тях; рушеше се през странен ритъм целостта на струпването през годините и в приливите на химерични цели се забулваха в тайна:
II
храсти, лесове, скали и езера, и кладенци
в задушните полета;
реки, избликващи с тътнеж
под разточителството на луната,
а заранта изчезнали в понорите под суха
папрат;
поселища и градове със тържища и кораби,
стоварили тъй много знания
по многолюдните пристанища,
ала до тях царете и народът им едва-едва са се докосвали;
издигани ту тук, ту там – според уплахата и според заплахата –
високи зидове, затворили в енклава си деспотите, но все едно:
и тук, и там – според невярата –
свободните и робите копали са защитни ровове – край домовете си,
във умовете си и във сърцата си: да се затварят във енклава им…
Така в откъслечния свят
се е залутал уморено обитателят (а уморен
е само лъганият)
и останал сам
с настръхналата птица на сърцето си,
с разколебан език,
със недовършеност във формите,
със упорита вярност към заблудите
и надживяното –
понякога издига глас…
О, този глас –
на глада, на глада, на глада да отхапеш и хвърлиш,
да разгризваш, догдето ще има какво да поглъщаш;
о, тази грохналост –
на вкорененото двусмислие под възлите
на двойнствените повторения
във сянката на същите примамливо-измамни
планини, откърмили всеядните ята!…
Аз вървях към тях… И вече наблизо, където под техните сводове тъмните птици затваряха кръга на лукави талази от грак, внезапно земята потръпна под своята тежест и пред мене лесът се разтвори:
III
За четири гласа
„Ако си дошъл, напускайки кораб и дом, да узнаеш закона на тази земя, аз нямам за тебе по-ясен език освен словесата, които те будят среднощ:
Отвратеният няма светлината да види –
той казва, той кани: „Към другия бряг
с кривулиците смътни!“
Сломеният мрак от светлика не ще се различи –
той казва, той моли: „Към другия бряг
да вървим в денонощния път
под загадъчен ръм!“
Смешникът и царят се кискат, защото са свикнали тъй –
те нищо не знаят, те лъжат:
„Към другия бряг – и натам, и отвъд,
дето няма камбани гробовни всред брачния търг
на слънца със води!“
И комуто е дадена вяра в лъжата,
че нас е предвождал – защо ли
към нас не поглежда?…
Към другия бряг, към другия бряг!…
И който е воден (защото е тъй) – защо ли
към своя водител да гледа?…
Към другия бряг, към другия бряг!…
Ако има всевиждащ – и той е беглец,
и той ще е скитник, и то е напразно,
защото сърцата са празни, а викат:
„Към другия бряг, към другия бряг,
към другия бряг!…“
…Не трябва, не трябва да спирам… С разорани от мрака межди равнината отпуска гърди и заспива. И някъде много далеч иззад последния връх – като фар на желания бряг, откъдето потеглят триреми с платна и високи гребци – осветена мъглица се спуска в безброй пътеки към мен… Бе станало светло край всяко дърво… Навярно натам съществуваха сгради и път, и крайбрежни строения с по-различен и строен език?… Тогава пристъпих отново…