Велина Василева: C.V. Родена на 26.04.78 г. в София. Говежда зодия – Homo Velinicus. Завършила френската – олигофренската. Настояща студентка по културология; бъдещ сноб. Стиховете ми са моята душевна автобиография. Всяка прилика с действителността е случайна. Не обичам тълпи, капризни мъже, фобии. Известна склонност към саморазрушение. Досегашни публикации: в „Литературен вестник“, „Витамин Б“, сп. „Пламък“.
Бел. гл. ред.: Публикува своя автобиография за първи път в „Ах, Мария“ (1999).
Велина Василева
МИТОЛОГИЯ НАЗАЕМ
Мотаене
Подминаваме пъна срещу къщичката спирка: огромен пън – кътник върху венец от каменни павета. В района е минирано. Оглеждаме се да не настъпим по мръкнало някое лайно. По-късно щяхме да прочетем в дневниците на Дали, че „Изпражнението е нишката на живота“ (казал го е Парацелз). Но сега си даваме кирливи обещания и продължаваме нататък…
Ноемврийският рецитал на дъжда е измил No grugs, написано с кръв преди предишното лечение. Приятелят заеква не от страх.
Отново чакане пред гилотината на някой заден двор (както някога пред заприщената съблекалня, пред заключената врата на банята), да се изпишка, каквато е била уговорката, зад която прозира проблясването на игла. Готова осминка, хапната набързо в тъмното. Освободен от цензура стъклен поглед:
– Стиховете ти са твърде лесни за разкодиране
Параноята вижда източник на полицейска процедура. А аз се мъча да не забелязвам петната от кръв по краищата на ръкавите – носната кърпа си е свършила работата, но всъщност кой пита за тоалетната хартия? Вината, която чувстваш, за това, че обичаш да мълчиш. Отдавна и друг път е било, когато си говорел, виел, умолявал, викал, а сега си се квалифицирал и самокороновал. Дори получи хонорар. И неслучайно за агент те смятат, защото „баща ти е умно ченге“, а ти се влачиш с „великите самонедоволници“; бездарен калфа, така и не прихванал занаята.
а la Ницше:
Ериниите били богини на отмъщението. Отмъщението е вълната цунами, задвижена от дълго отлежавалото понесено унижение, стаяваната воля за свобода, за положение над, мигновение на опитомен бяс (змей, хрускащ захарни чужди мечти), демона владетел на всички ганглиеви образувания, на несъвършени в злобата си помисли, които, обединени, задвижват епицентъра на справедливостта, вдъхновение за жътваря на удовлетворението. Презрението към хората жадува парирането на слуховете, тържеството на изтънчения дух, приближаването до скроените мечти, презрението е скелетът на този, който ще изгради отвъд даденото му, инквизиция на Свръх-аза върху реалното ежедневно подобие, облякло образа му; презрението е проклета какавида, решена да разтвори криле, повик за каляване, но и карциномна драма-душегубка, катализатор на егоцентрофугизма.
П.П. Тарантулата е паяк, който заразява с неистово желание да се танцува; писането е епидемия, която, щом я пипнеш, се надуваш с претенциите, че разбираш повече от другите тях самите, без да разбираш достатъчно себе си.
„Началото на всяка психология е безделието“
а la Уортън:
Преди бяха два папагала, насила наименовани птици, защото упорито отказваха да летят; отворената вратичка на клетката не събуждаше никакви свободозабягващи желания в синия и зеления папагал. Един ден синият папагал избяга от клетката и хвръкна в стаята. Една зима, просто така, другият се изхлузи от пръчката и се смъкна долу на нацвъканата хартия, започна да трепери, опита се да се качи нагоре – не успя, с човка се хващаше за пръчките, драпаше, но смъртта и никога не изпитаната свобода го задържаха в паничката с храната; половин час – и едно телце, изпънато на дъното на клетката. Вече нямаше да има двата папагала, заспали един до друг на кръгчето, като в анимационните филмчета на Walt Disney; надсвирване с песента на Floyd с птичките, нищо, само някое изчуруликване, каканижене при грохот на прахосмукачка, боботене на радио, шуртене на вода.
След някакъв изнервен ден: Измъкнал се папагал, кацнал на цветята; след това върху буркана с храната, запълнен до половина с червеникавото просо и жито (държаха го в стъкло, защото е красиво), навел се надолу с главата, кълвящ направо оттам, със светкавична скорост измъкващ семето от обелката. Вместо аплодисменти – няколкото нескопосани акорда на единствената песен, която знаех; птицата полетя. Преди години в някакъв дневник болната мисъл блъвнала поредната словесна помия „…те не летят, защото нямат свободата в себе си, не са я виждали; хората също не отвръщат на свободата на чувствата, защото не са я изнамерили в себе си“ мисълта също била отгледана в клетка, но претендирала за свободомислие.
Наукообразната поезия
Новата порция наукообразна поезия. Remarque: като псувнята е, идва ти отвътре, очиства, пък и казваш нещо на околните. Поезия, в която да се вживееш до такава степен, че да я проектираш. Преливаш в безримови енигми. И те се връщат, да не би да ги забравиш, сбъдват се наново. В съдбата си виждам ръката на дявола. Пък нали каквото му е писано на човек. Само да разбера кой го е писал.
Аз ли?