Владимир Трендафилов: автобиографични БЕЛЕЖКИ ПОД ЛИНИЯ.
По принцип нямам добра вътрешна защита срещу миналото и затова не го обичам, старая се да не се идентифицирам с датите му, освен с тези, от които не мога да избягам: рождената например. Родил съм се на 12 юли 1955 г., завършил съм „Английска филология“ в СУ, там и преподавам през последните 15 години. До 1990 г. главно превеждах поезия (Силвия Плат, Тед Хюз, Уилям Бътлър Йейтс), редактирах преводна проза (над 30-ина заглавия), писах предговори към преводни книги и четях литературна теория. Имах си и свои стихотворения, но нищо не съм публикувал, почти нищо не съм показвал на друг, освен на жена ми, и в крайна сметка кажи-речи всичко изхвърлих (между другото, съвсем заслужено, да не мислите, че съм получил пристъп на романтично самоотречение?). Първата ми литературно-теоретична статия излезе на бял свят в края на 1990 г. („Л-рна мисъл“), а първото ми авторско стихотворение – в началото на 1991 г. („Л-рен вестник“). Оттогава тези жанрове ги карам едновременно или по-точно, редувам ги на кратки интервали.
Досегашният ми живот лесно се разпада на две части – преди и след 10 ноември, но случаят не е така елементарен. Като си гледам текстовете, които изпонаписах през последните осем години, те спокойно можеха да ми хрумнат, че и да излязат, и преди това, особено от 1985 г. нататък. Въпросът обаче е в мотивацията, която ги създава и дори допуска до замисъл. Аз лично я губех. Литературата тогава имаше организация на издаването и съответно публика, но просто нямаше значение и това инстинктивно го усещах, без да съм си го формулирал както сега – тя беше един от многото кабинети в административната сграда на държавата и назначаваше стойностите си, а не ги откриваше. Сега държавата оттегли претенциите си към литературата, освободи я от опеката си и тя се лиши от публика, но пък започна да се насища със значение – защото има значение най-вече словото, което иска да каже нещо, а не само да потвърди принадлежността си към държавния или към някой друг аналогичен регламент.
Извън всичко това не съм чак недоволен от живота си. Преди години повече купонясвах, сега повече пиша. В идеален план ми се иска преди да бях писал малко повече, а сега да ми се случваха по-често купоните. Тъй или иначе съм автор вече на две книги, според мен добри: на литературно-историческото изследване „Неизличимият образ в огледалото“, „Кралица Маб“, С., 1996 и на стихосбирката „Четирите фокуса“, „ГЛАС“, С., 1997. Следват следващите.
Бел. гл. ред.: В очакване на (по) следващи авторски теХтове и преводи: за първи път в „Ах, Мария“ (1999).
Владимир Трендафилов
ПАРТИЯ ШАХ
В долния десен ъгъл на шахматната дъска
се оказва, че вече играя с наличните фигури
и правила. Не ги познавам, не са ми ги
казвали и показвали – когато се събудих
за пръв път, спомням си, вече държах една
и се чудех какво да я правя, а разни около мен
ме ръчкаха да побързам.
Тук мястото е тихо
и странно, от време на време изплува фигура,
подире ѝ тръгва някоя моя и после
достатъчно често се връща – представа нямам
колко са всичките, броя до малко и вече
няколко пъти превъртам от нулата. Дори
не зная аз ли играя и кой побеждава.
Иска ми се да се разтъпча, да запаля цигара
навън, но залата няма врати. Оставам
и правя каквото мога, страх ме е обаче,
че ще ме мерят с аршин за гросмайстор. Бог
нали го представят все като закрилник на
специалистите и не се отърваваш, ти казват те,
не се отърваваш.
ОПЕРАЦИЯТА ИЗГЛЕЖДА УСПЯ
След двуседмичен отдих на място
махат конците.
Белегът е червен, с посбръчкан
гланц, хоризонтално
тесен и излъчва (отде ли пък?) някакъв
гузен възторг –
втора уста?
Не виждам болката си.
И не знам
специално ли
са я зашили в усмивка,
или самата тя се е маскирала,
за да я пуснат от лудницата.
ТИТАНИК
Водолазите косо летят.
Сито от дребни рибки задържа
само килватерната им диря.
Кое се търси в началото?
На Титаник придънната палуба.
Нагоре политва повей на дипли.
В паузи от тунели
просветват древни страдания.
Кое се изгубва в началото?
На Титаник придънната палуба.
През водорасли и клони
сърцето на рибата-меч се врязва
в тътен от гнили дъски.
Кое се достига в началото?
На Титаник придънната палуба.
Отскоци в разни посоки замират.
Обратният път се склопва
в капсули минал живот.
Кое се оказва в началото?
На Титаник придънната палуба.
РЪКОПИС, НАМЕРЕН В ОБЛАК (ОТ АВТОРА)
От удавянето насам изтече много вода
и пътувам обратно,
само няколко метра смърт ми остават.
Главата ми, изплувайки, улучва
ципа бензин.
Поемам за изход подир очите си,
пъстър и сам.
А последните ми бели петна посивяват от ужас
под бензинените ириси
на свиващия се кръг от спасители.
(След пробива, за моя изненада
не спрях. Кафявите плисъци
разпокъсаха коренища, разкъртиха
камъни и аз, отново сред
мехурчета, се заиздигах.)
Долу
разочарованата уста на спасителите
увисна
и малоумните ѝ зъби
тръгнаха всеки един да яде поотделно.
ТРИПТИХ?
1
Най-тъжният факт от живота?
Еднократен съм.
2
Нещата пък се повтарят, нали?
Но аз не.
3
Кое мразиш, освен миналото?
Нищо друго.
(Тая гадна
поледица от събития.)