ТРЕСАВИЩЕ
Красиво бе това тресавище, когато
отби от пътя със пейзажите банални.
Следобедът бледнееше в пустеещото лято
и сякаш никой никога оттук не бе минавал.
Красиво беше и когато те повлече
надолу – и разбра, че е завинаги,
че пътя ти назад завинаги пресечен
но беше толкова красиво…
Красиво е сега, когато имаш още малко
да вдишваш тежката му влага и да го погледаш.
В изчезналите твой стъпки друг на пътя спрял е
и – без да знае – може би ще те последва.
А то ще е красиво и когато си потънал –
ти няма да предупреждаваш за опасност.
Ти просто ще лежиш по гръб на дъното,
проникнал в третото убежище на красотата.
ПРИВЛИЧАНЕ
От жега премаляла, земята се отдръпна,
морето се сгъстяваше, навлязохме навътре.
Красиви риби медузи спотаени
клатушкаше мъглата със пипала червени,
небето се издигаше пред нас – безцветно и богато,
моторът спря,
моторът спря и ни обхвана тишината.
Растеше заранта във мускулите вплетена,
забила нокти в гърбовете ни:
в ушите ни бучеше, притискаше гърдите
и ние съхнехме – самотни и честити…
Приятелят ми после се просна на дъските,
закрил с ръка очи, той стана недействителен,
подадох му цигара, лежахме мокри още,
лежахме сухоземни, незагорели, кльощави,
димяхме в маранята, в паянтовата лодка
и плюехме в морето, разплуло се наоколо,
в горещината между нас вибрираше неясно
една полуусещана опасност.
ЦЕРЕМОНИЯ
Ще дойдат скоро, вече са повикани.
Ще дойдат скоро, ние чакаме.
Оранжеви цветя се вият над главите ни,
фучат като китайски дракони.
И все така седим край кръглата си маса
в едноминутно общо главоболие.
Родени да предаваме живота и кръвта си,
играем наследените си роли.
Пътуващи към нас, защо все още не пристигате?
Стрелките минаха през вечността, прободоха душите ни
и те изтекоха набързо, гъсти и несигурни,
а времето премина оглушително.
И цял живот седим и ставаме, седим и ставаме, безкрайно
седим и ставаме – достойни, първородни,
посрещащи и пак посрещащи, бърборещи нехайно…
Те вече са повикани, ще дойдат, скоро.
Я ето ги да влизат в стаята,
и ето:
извеждат херцогинята, наметната с оранжево одеало.
Станете да направим път,
станете,
за да откарат полудялата.
ГОЛЯМАТА ЗЕМЯ
1.
Беше голяма земя,
до която едвам се добрахме.
Още щом стъпихме там, хоризонтът изчезна.
Тук е, тогава си казахме, тук е – и спряхме,
и заличихме следите, преди да навлезем.
Повече бяхме,
все по-малко оставаме.
Често изчезва по някой, но нали за това бяхме тръгнали.
Най-напред с къси почивки, а после до капване
там вървяхме по тази празна голяма земя от безмълвие.
Всеки сам в своята тайна изчезва
и ние не питаме де се е дянал.
Всеки умира сам в себе си, колко пъти умира?
Още бродиме там –
още хора, но вече без сянка,
още бродещи, но неоставящи диря.
Тъй вървяхме
по тази празна земя на миражи
и един по един си избирахме място и мисия.
Откъде сме дошли сме забравили даже,
а какви сме били е опасно да мислим.
Все по-малко оставаме,
а не сме и очаквали инак.
Инак все повече ставаме,
а така и очаквахме.
Ние сме двойни, тройни, четворни, петорни –
каквито ни скимне
в тази празна, голяма, безмълвна земя,
където оставаме.
2.
Това е мястото,
избраното от мен безмълвно място.
Тук цялото небе безмълвно в пръстта се впива,
безмълвно облаците се изтягат по земята
и целият простор изпълнен е от мрака на тревите.
Оттегля се пространството
и изоставен в неговата тайна,
един след друг напускам себе си,
един след друг се връщам друг при мене.
По празната земя,
в безмълвието
другите отминаха и още отминават,
вглъбени в премълчаното,
в голямата земя вглъбени.
Тук аз извършвам
всички неми ритуали на забравата,
в които сам се посветих,
в които ме заклеха.
Тук,
от безмълвието призован,
безмълвието призовавам,
заклевам го
и вслушвам се в безмълвното му ехо.
Тъй затаява себе си светът, от който съм привлечен,
от притаените езици,
от глъхнещите знаци,
от жестове, чийто смисъл заличен е вече
край сухо слънце, сухи клони и ръждиви камънаци.
Заклевам всички, тръгнали насам, да се загубят.
ТАНХОЙЗЕР
Не ме докосвайте, макар да съм докоснат вече,
не ме докосвайте.
Аз помня как сред мъжделивата позлата,
във пещерата си,
разплакана онази разпиляна вечер,
Венера ме целуна на сбогуване,
целуна ме
и аз
излязох.
Аз помня
онзи мъртъв ден,
когато осъзнах заплахата
в един изригващ миг,
наричан твърде често
„сладостен“.
В безвремието
подир този миг
дочух
как моите души
заплакаха.
Върни ни, казваха ми те,
върни ни, молим те. Не искаме
да те оставяме.
Аз последвах гласовете им – и гласовете
ме последваха
през глухи омагьосващи гори,
където клонките прекършени
кървят и стенат,
прибавяха се нови гласове
и после
всички те изчезнаха.
И после всички те
се сгромолясаха връз мене.
Не ме докосвайте, крещях,
не ме докосвайте,
аз вече нямам как
да бъда недокоснат.
Къде съм, как
дойдохме тук? Къде
отивате?
Така обратна е съдбата ни,
така объркана е болката,
недейте,
оставете ме,
не ме оставяйте, не, ме оставяйте.
Не знаех че,
и любовта
убива.
Запомних
часовете на смъртта,
през часовете на живота ми
избродени,
знам как
любовните ми дни умряха,
как съм умирал
аз тогава.
Привикнах и с мълчанието на бликащата кръв,
и със скимтежа
на кръвта затворена,
добре,
сега и вас ви чух –
научил съм,
каквото има да се научава.
Ще се съвзема
и с един-единствен глас
ще си вървим обратно,
забравихме го,
спял,
ще го спася,
у мене е,
през дефилета и през шубраци ще го преведа
до пещерата,
през области,
обвити от смарагдова мъгла,
като
в съновидение,
където зная –
и сънят убива.
Като се приберем със шепота,
ще сритам оня некадърник,
който хърка до богинята,
ще го заколя,
ще съм коленичил,
за изневярата си
получавам
ПРОШКА
– тогава се върнете, ако искате,
примамвайте ме,
говорете,
викайте,
ала сега,
сега не ме докосвайте.
Не ме докосвайте.
ВОЙСКАТА НА ПОБЕДЕНИТЕ
От тишина и глина измазан бе пейзажът,
те се промъкваха оттук, без нищо да кажат.
Небръсната, неогласена бездна отгоре се издигна,
небето бе насмешка,. бе слънцето обида.
Залитаха на вечерта из папратите морави –
герои вече не, но още не и хора.
Отпред реката изпълзя, дочу се водопадът,
какво да поделят сега, защо не си помагат?
Така се свърши верността, тъй вярата се сепна.
В гората ще потъне надеждицата сетна.
Натрупаха шинели, нахвърляха ботуши.
Като плашило пламък сплашен върху им се залюшка.
Раздираха пагони, забравени посоки,
но никой не прескочи огньовете високи.
Димяха униформи, знамена от фронта,
димът бе лют, задавящ окърпен – хоризонта.
Душите потъмнели бяха, ала умът бе ясен,
на ножа кръста само – на всеки кръст препасан.
През крадените дрехи изтекоха телата
като от стенание. Бе краят на земята.
Един от тях изстена и свлече се надолу.
Остана да изгние там тялото му голо.
Не го погледна никой. Какво да му- оплакват.
Не им е нужен вече. Той бе дотук водачът.
Каквото е било – било, тук нека си остане.
От глъч и глеч реката беше изкована.
Наситят ли се на последната си плячка,
тя лесно ще оправи фустата си смачкана.
И сякаш жив одран, додето тичаха да се постоплят,
брегът ломотеше в несвяст, а после мъртъв се изопна.
На стъмване те мълком поеха поотделно –
победоносната войска, войска от победени.
Провираха се бавно през храсталаци и коприви,
освирепели, примирени, ала живи. Живи. Живи!
Какво че ги отминаха фанфарите победни?
И мир да е все някому убийците ще са потребни.
Те се промъкваха оттук, без нищичко да кажат.
От тишина и глина измазан бе пейзажът.
БАЛАДА ЗА НЕИЗВЕСТНИЯ ЖИВОТ
Врязан е зрелия здрач, на перона съзрях: непозната
под фенера, по- никое време, а мястото – ничие.
Бе часовникът спрял и отдавна немит циферблата,
сякаш всичко да скрие от нас, нас да скрие от всичко.
Беше мургав и грапав градец, гласовете тъмнееха
и накрая, под хълмовете сводести, вече се свършваха.
Колко дълго – не помня, вървял съм, привлечен от нея,
и пред нас се изправи пияна, паянтова къщата.
Две наточени ножчета, ние скришом забихме се вътре,
сякаш още на стълбите чака с каиша баща ѝ.
Сякаш всичко се сви – бях попаднал в самото предсърдие
на животеца чужд, а къде да избягам – не знаех.
– Влез тя рече. – Душата сиротна и с малко е сита,
Ако никой не дойде, кукува си с мен в прахоляка. –
Сетне стопли вода и сама ме изми, поприглади косите ми
и в сапунена пяна и пара на, пода се свлякохме.
С дъх и тяло съсичах живота – и своя, и нейния,
с вик го пращах дълбоко у нея – дано там остане,
а след малко отново се блъскаха двете ни сенки
о стената дебела, огрени от два реотана.
Пред очите на мрака, пред двата му ириса огнени,
канче кисело вино изпих, та дано се съвзема,
но изду се нощта и в гърдите ме блъсна, подгони ме
и досущ като гущер на припек се гънеше времето.
Не умрях, а пък толкова пъти умирах тогава,
изпотъпкан от дивия същ задушен с блатни газове.
Късно беше да помня – стоях до стената изправен,
как да мина оттам, тази тинеста нощ да изгазя?
Аз не исках,
не исках да бъда заплашван, преследван, раняван,
принуждаван, отвличан, не искам да бъда убиван.
Да умирам е късно, щом всичко било е наяве.
Да забравям е страшно, пред всичко, което е още небивало.
ЧУВСТВО ЗА БАВНО ИЗЧЕЗВАНЕ
„We`re all just prisoners here of our own device“
Hotel California
Слязохме в бара. Посрещна ни вяло
дансингът като вдовец.
Нямаше никой – ни келнер, ни дявол,
а отгоре се чуваха
гласове.
Магнитофонът, невидим, броеше
нашите и без това броени дни
и примигваха слепи прожектори
с ослепителни
светлини.
Те безшумно се сгромолясваха
в притъмнелите огледала.
Като кубчета лед разпиляха се
незащитените ни
тела.
Аз почувствах как изчезваме –
бавно,
всеки на своя стол,
как политаме, как се стопяваме
като подпалени
фигурки от станиол.
Изведнъж ми се стори, че ние сме призраци
с пуловери, с дънки, с палта
и смутено усещах под ризата
изплъзването на плътта.
В мен се наежаваше далечна
ултразвукова тишина
и гаменски търсех убежище
в твоите колена.
Може и да сме опитни зайци
с програмиран живот и смърт.
Много им здраве
на цивилизациите
отвъд.
Аз просто исках да скрия в сянката
притъпените си сетива.
Нека ни мислят за всякакви.
А какви сме? И ние не знаем това.
Ние танцувахме… С последни сили
обикаляхме дансинга в кръг.
Някъде долу се движеха нашите сухожилия,
кости,
мускули,
стави
и кръв.