I
Параметър първи. В не по-малка степен от живота, смъртта не е само индивидуален акт. Както всяка значителна промяна в живота, тя се отбелязва чрез повече или по-малко тържествен церемониал, чиято цел е да маркира общността на индивида с неговото потекло и обществена среда.
Три силни момента дават главния смисъл на този церемониал: възприемането от умиращия на собствената му активна роля, сцената на сбогуването и сцената на траура. Стайните ритуали, или тези от най-древните култове, изразяват убеждението, че човешкият живот не е индивидуална съдба, а просто брънка от основната и непрекъсната генеалогия, биологически континуитет на една фамилия или едно потекло, който се простира върху целия човешки род, тръгвайки още от Адам, първият човек.
Този първи момент на общност подчинява индивида на миналото и бъдещето на вида. Вторият момент го потопява в обществената му среда. Обществото е събрано около леглото на покойника; след това, в траурните сцени, то демонстрира цялото безпокойство, което смъртта е причинила. То е отслабено след загубата на един от членовете му. То оповестява опасността, която чувства; необходимо му е да възстанови силите и единството си с помощта на церемонии, от които последните винаги имат характера на празник, даже веселие.
Следователно смъртта не е лична драма, а изпитание на цялата човешка общност, натоварена да запази продължението на вида.
Параметър втори. Ако човешката общност се страхува от смъртта и изпитва нужда да се съвземе, това не е само защото загубата на един от членовете ѝ я прави по-слаба. Това е и защото смъртта, тази на индивида или тази, предизвикана от епидемия, отваря пукнатина в системата за защита, издигната срещу природата и нейната жестокост.
От най-древни времена човекът не е приемал сексуалния инстинкт и смъртта като сурова даденост от природата. Необходимостта да организира труда, да осигури морала и реда – условие за спокоен съвместен живот – е подтикнала обществото да се предпази от резките и непредвидими природни атаки: външните проявления на лудите годишни времена и внезапните бедствия, вътрешния свят на дълбините на човешкото, приравняван заради неговата суровост и непредсказуемост с този на природата, светът на делириума на страстите и разкъсващата болка на смъртта. Едно състояние на равновесие е било постигнато и поддържано благодарение на обмислена стратегия, която подтиска и канализира непознатите и страхотни сили на природата. Смъртта и сексът са най-слабите точки на оградната стена, понеже тук културата продължава природата без очевидно прекъсване. Затова и са били грижливо контролирани. Ритуализирането на смъртта е частен случай от глобалната стратегия на човека против природата, изградена от забрани и отстъпки. Ето защо и смъртта не е оставена сама на себе си, на собствената си липса на мярка, а напротив, затворена е в церемонии и е превърната в спектакъл. Ето защо тя не може да бъде самотно приключение, а представлява обществено явление, ангажиращо цялата общност.
Параметър трети. Не се изключва и факта, че животът има край, но този край никога не съвпада с физическата смърт и зависи от малко познатите условия на отвъдното, от плътността на безсмъртието, от трайността на спомените, от накърняването на авторитетите, от намесата на свръхестествени същества… Между момента на смъртта и този на края на безсмъртието, съществува интервал, които християнството, както и другите религии на божието спасение, приравняват с вечността. Но за общата чувствителност, понятието безкрайно безсмъртие има по-малко значение, за сметка на понятието продължение. В нашия модел безсмъртието е в основата си очакване (et expecto), очакване в мира и покоя. Там мъртвите чакат, според обещанието на църквата, това, което ще бъде истинския край на живота, възкръсването В славата и живота на бъдния век.
Мъртвите живеят някакъв отслабнал живот, чието най-желателно състояние е сънят, този на бъдещите блажени, които са се застраховали да бъдат погребани близо до светците.
Техният сън може да бъде смутен заради миналите им прегрешения, немарливостта или коварството на оцелелите, тъмните закони на природата. Така че тези мъртви не спят, те блуждаят и се завръщат. Живите приемат близостта на мъртвите в църквите, по площадите и пазарите, но при условие, че са в покой. Все пак не е възможно да се забранят тия връщания. Трябва поне да се узаконят, да се канализират. Затова обществото им позволява да се връщат само в определени дни, предвидени от обичая, както карнавалът, грижливо контролирайки, преминаването им и отстранявайки ефектите. Мъртвите се вписват в кръговрата на природата, едновременно преодолян и канализиран: латинското християнство от ранното средновековие е намалило предишния риск за връщането им, поставяйки ги сред живите, в центъра на обществения живот. Сивите ларви на езичеството се превърнали в почиващи покойници, чийто сън трудно може да бъде смутен, благодарение на закрилата на църквата и светците, а по-късно и благодарение на молитвите и службите в тяхна чест.
Това схващане за отвъдния живот като покой или спокоен сън е траело по-дълго, отколкото обикновено се мисли. То без съмнение е една от най-устойчивите форми на старите умствени нагласи.
Параметър четвърти. Смъртта може да бъде опитомена; очистена от необуздаността на естествените сили, ритуализирана, тя никога не е изпитвана като неутрално явление. Тя винаги си остава едно зло-щастие. Това се вижда в старите романски езици: физическата болка, нравственото страдание, сърдечната мъка, грешката, наказанието, превратностите на съдбата се изразяват с единствената дума, производна на malum (зло), било сама, било асоциирана с други или изменена, като злощастие, болест, несполука, дявол (le malheur, la maladi, la malchance, lе Мalin). Чак по-късно са правени опити за по- точно разграничаване на отделните значения. В началото е съществувало едно единствено зло, чиито прояви са варирали: страдание, грях и смърт. Християнството го обяснява изцяло с първородния грях. Сигурно никой друг мит не е имал по-дълбоки корени в хорския, дори народния манталитет: той отговаряна едно абсолютно, общо усещане за постоянното присъствие на злото. Следователно резигнацията не е означавала подчинение, както днес, вероятно така е било при епикурейците или стоиците, подчинение на добрата природа, на биологичната нужда – а признаване на едно зло, неотделимо от човека.
II
Такава е изходната ситуация, определена от взаимовръзката на четирите психологически параметъра, които разгледахме. Впоследствие тя се е изменяла в степента, в която един или повече от тези елементи са варирали.
Вторият модел, смъртта на аза, се получава много лесно при отместване на усещането за участта към индивида.
Най-напред моделът е бил ограничен в рамките на един елит от litterati, богати и знатни, от XI век насам, и дори още по-рано, в откъснатия образцов свят на монаси и каноници. В тази среда традиционната връзка между „азът“ и другите се е обърнала: смисълът на идентичността се е наложил над подчиняването на колективната съдба. Всеки се отделя от общността и от вида с осъзнаването на самия себе си. Всеки упорито е събирал молекулите на биографията си, но единствено искрата на смъртта му е позволявала да ги спои в едно цяло. Един така организиран живот придобива автономия, която го обособява; връзките с останалите и с обществото се оказали видоизменени. Приятелите от плът и кръв се оказали подчинени и притежавани като предмети и обратно, неодушевените предмети били желани като живи същества. Без съмнение равносметката на биографията трябва да бъде прекъсната в страшния чаена смъртта, но тя скоро била продължена отвъд, под въздействие на желанието да бъдеш нещо повече, което смъртта не достига. Така тези решителни хора са колонизирали отвъдното както новите индианци, с религиозни служби и дарения. Главният инструмент на начинанието им, който им е позволил да осигурят непрекъснатостта между отсамното и отвъдното, е бил заветът. Той послужил едновременно за спасяването на земната любов и за получаването на небесната, с помощта на смъртта.
Триумф на индивидуализма през тази епоха на смяна на вярата, на страшни разкаяния, на щедри меценати, но също така и на печеливши предприятия, едновременно добре обмислени и безразсъдно смели, в крайна сметка, епоха на внезапни и нечувани наслади и силна любов към живота.
По отношение на първия параметър. Неизбежно е една такава екзалтация на индивида, макари по-скоро свързана с практиката, отколкото с официалните доктрини, да не повлияе на параметър 3, на природата на отвъдния живот. Страстта да бъдеш себе си и да бъдеш нещо повече, проявена през живота, заразила и живота отвъд. Силният индивид от втората половина на средновековието не може да се задоволи със смекчената, но безжизнена концепция на requies. Той престанал да бъде застинал homo totus. Станал двойствен, от една страна блаженстващо или страдащо тяло, от друга страна – безсмъртна душа, която смъртта освобождава. Тогава тялото изчезнало, запазвайки си правото да възкръсне, прието като наложена догма, но чуждо на масовата чувствителност. Напротив, идеята за безсмъртието на душата, седалище на индивида, насаждана вече толкова дълго време сред духовенството, малко по малко добила тежест, в периода между XI и XVII Век и накрая обсебила почти всички умове, с изключение на няколко подземни гнезда. Тази нова есхатология провокирала заместването на думата „мъртъв“ с банални перифрази, като „предаде Богу дух“ или „Бог прие душата му“.
Тази чевръста душа повече не се задоволява да сънува очакването, както homo totus-ът от едно време – или както бедният. Нейната екзистенция или по-скоро безсмъртната ѝ активност изразява волята на индивида да утвърди своята творческа идентичност и в единия, и в другия свят, отказа му да я остави да се разпадне в биологическа или социална анонимност: една трансформация на природата на човешкото същество, която може би стои в основата на възхода на латинския Запад през същата епоха.
Моделът на смъртта на „аза“ следователно се различава от предишния, също така съвременен модел на опитомената смърт по промяната на два параметъра, този на индивида (1) и този на отвъдния живот (3).
Другите два параметъра (2) и (4) са останали неизменени. Тяхната относителна статичност е предпазила модела от прекалено рязката промяна. Обезпечила го е с вековна стабилност, която може да ни подведе, че нещата са останали в същото обикновено състояние.
Усещането за злото (параметър 4) всъщност е останало подобно на онова, което винаги е бил. То е необходимо за структурата на завета и за поддържането на една любов към живота, основана донякъде върху съзнанието за неговата крехкост. Очевидно това е един основен, постоянно присъстващ елемент.
Защитата срещу природата, вторият параметър, е щяла да бъде повлияна от измененията в усещането за индивида и отвъдния живот. Тя действително е била заплашена, но равновесието ѝ е било възстановено по друг път. Ето как е станало всичко това.
Желанието за утвърждаване на личността ѝ отстъпване пред житейските .наслади е придало една нова невероятна значимост на hora mortis, както се казва във втората част на Ave Maria молитва за добрата смърт, която датира от края на този период. Тази значимост е можела, трябвало е да преобърне коренно отношенията между умиращия и оцелелите или обществото, да направи смъртта патетична, както през романтическата епоха, и самотна, като смъртта на отшелника, да унищожи успокояващия ритуал, кой то хората са противопоставили на естествената смърт.
Смъртта е можела да стане дива, дори отчаяна, с толкова много патетика и страх от ада. Обаче нищо такова не е произтекло, тъй като един нов и противоположен церемониал се е появил, за да компенсира онова, което индивидуализмът с неговите безпокойства са били застрашили.
Сцената на смъртта в леглото, която преди е била основна в церемонията, просъществува с мъничко повече патетика до към ХVII-ХVIII век, епоха, в която патетичното ще се отдръпне под напора на едно смесено отношение на приемане и безразличие. Цяла серия от церемонии ще се вместят между смъртта в леглото и погребението: съпровождането което е станало свещена процесия, църковните обреди , присъствието на тялото, дело на градското реформаторско движение от края на средновековието и на просяшките ордени. Смъртта не е била изоставена на природата, откъдето древните са я измъкнали, за да я опитомят; напротив, тя е била още повече прикривана, тъй като към новите обичаи се е прибавил един факт, който може да изглежда незначителен, но смисълът му е важен: лицето на мъртвеца, излагано пред очите на обществото, доста дълго време в средиземноморските страни, а във византийските култури дори и днес, е било покривано последователно от маската на плаща; ковчега и катафалката. Обвивката на смъртта се е превърнала, поне от XIV век насам, В театрален атрибут, като тези в декора на Мистериите.
Феноменът на покриването на трупа и лицето се появява в епохата на първите опити на „мъртвешките изкуства“ да покажат подземното гниене на телата, обратната страна на живота, толкова по-горчива, колкото животът е бил обичан. Тези опити ще бъдат краткотрайни, но покриването на телата ще остане. Чертите на мъртвеца, преди спокойно приемани, щели да бъдат отсега нататък замаскирани, защото съществувал рискът да развълнуват, т.е. да уплашат хората. Защитата срещу дивата природа била пробита от един нов страх, но той скоро бил преодолян благодарение на забраната, която бил предизвикал в отговор: веднъж трупът заличен от катафалката или „представлението“, старата фамилиарност по отношение на смъртта била възвърната и всичко се развивало както преди.
Окончателното покриване на мъртвото тяло и продължителната употреба на завета са следователно двата най-значими елементи на модела на смъртта на „аза“. Първият компенсира втория и поддържа традиционния ред в смъртта, застрашен от патетиката и носталгиите на индивидуализма.
III
Този модел на смъртта на „аза“, с всичко, което запазва от традиционните методи за защита и от смисъла на злото, е просъществувал в действителността на нравите до XVIII век. Все пак дълбоки промени започват да зреят от XVI век, по-малко в действителните нравствени стойности и ясните идеи и повече в тайната на въображаемото. Това движение е едва доловимо и въпреки това много сериозно. Започва да се наблюдава огромна промяна в чувствителността. Едно начало на преобръщане – далечно и частично предзнаменование на днешното голямо преобръщане – се било набелязало в проявите на смъртта.
Тя постепенно се е отдалечила от това, което преди е имала като близко, познато и опитомено, в посока на грубата и потайна бруталност, която плаши. Вече предишната близост била поддържана единствено благодарение късната намеса на втората половина на средновековието: по-тържествени обреди, прикриване на трупа под „представлението“.
През модерната епоха, смъртта е била доближена в това, което е било далечно в нея, тя е омагьосвала, предизвиквала е същото неразбираемо любопитство, същите представи, същите перверзни отклонения като секса и еротиката. Ето защо ние сме нарекли този модел различен от другите, бавната и близка смърт, по израза на мадам дьо Лафайет, цитиран от Вовел.
Това, което се променя в мрака на колективното неосъзнато е онова, което ни най-малко не е мръднало от хилядолетия, вторият параметър, защитата срещу природата. Смъртта, някога опитомена, подготвя своето връщане към дивото състояние: едно движение едновременно бавно и внезапно, прекъснато, изградено от резки сътресения, от незабележими подтици, от връщания назад или поне, които изглеждат такива.
На пръв поглед може да изглежда странно, че този период на подивяване е също и този на умствен растеж, на научни открития и техническото им прилагане, на вяра в прогреса и триумфа му над природата.
Обаче именно тогава дигите, издигани търпеливо от хилядолетия, за да задържат природата по друг начин, различен от този на модерната наука, са се разбили на две много близки и твърде скоро смесени места – пробивът на любовта и този на смъртта. Над един известен праг страданието и удоволствието, агонията и оргазмът са се обединили в едно усещане, илюстрирано от мита за ерекцията на обесения. Тези емоции от ръба на бездната вдъхват желание и страх. Тогава и само тогава се появява първата форма на големия страх от смъртта: страхът да бъдеш погребан жив, който съдържа убеждението , че съществува някакво смесено и обратимо състояние, изградено от живот и смърт.
Този страх би могъл да се развие и разпространи и, асоцииран с други характерни черти от цивилизацията на Просвещението, да роди с повече от един век преднина нашата култура. Не за първи път в края на XVIII век човек има чувството, че се докосва до XX век. Но не, случило се е нещо, което ухронията не може да предвиди и което възстановява реалната хронология.
IV
Ако наклонът е от XVIII към XX век, то това остава почти скрито за неизкушения наблюдател. Приемствеността съществува в дълбочина, но на повърхността изпъква само в изключителни случаи. В XIX век, когато тържествуват механизмите на индустрията, на селското стопанство, на природата и на живота, романтизмът – думата е удобна – ражда една безгранична чувственост и безразсъдни страсти. Целият Запад е пронизан от психологически реакции, които го преобразяват, както никога не е било. Светлините мигат на контролната банка, стрелките на измервателните уреди заспиват. Всички наши четири параметъра силно варират.
Определящият елемент е промяната на първия параметър, този на индивида. Досега той се е променял между две граници: чувството за вида и за общата съдба (ние всички ще умрем) и смисълът на личната и специфична биография (смъртта на „аза“). През XIX век и единият, и другият отслабват, за сметка на трети инстинкт, смесван преди с първите два: инстинктът за Другия и то не за кой да е друг. Чувствителността, била някога дифузна, се е концентрирала съсредоточила сега върху няколко редки същества, чието разделяне е,вече невъзможно и предизвиква драматична криза: смъртта на Тебе. Това е революция на чувството, също толкова важна за общата история, колкото и идейната или политическа революция, или тази на индустрията, на социо-икономическите условия, демографската революция; – всички те притежаващи доста по-дълбоки взаимни връзки от една просто хронологическа зависимост.
Един оригинален тип чувствителност се налага над всички други нейни форми, този на личния живот, добре предаден с английското privacy. Той е намерил мястото си в семейството на „ядрените частици“, преобразувано от новата си функция на абсолютна емоционалност. Семейството е Заместило едновременно традиционната общности индивида от края на средновековието и началото на новите времена. Именно в това, privacy се различава както от индивидуализма, така и от чувството за общност и представя един много особен и оригинален вид отношение.
При тези условия смъртта на „аза“ няма повече смисъл. Страхът от смъртта, зароден в представите на XVII и XVIII век, бил отклонен от „аза“ към Другия, обичаното същество.
Смъртта на другия подбужда към една някога подтисната’ патетика; стайната или траурна церемония, някога издигнати като бариера срещу прекалените емоции – или безразличие – били деритуализирани и сътворени наново като спонтанен израз на мъката на живите. Но последните оплаквали физическата раздяла с починалия, а не само факт на смъртта. Напротив, смъртта тогава е престанала да бъде тъжна. Тя е възпявана като желан момент. Тя е красотата. Дивата природа е проникнала в крепостта на културата, където е срещнала хуманизирана природа и се е претопила с нея в компромиса на красотата. Смъртта вече не е близка и опитомена, както в традиционните общества, но също така тя не е и напълно дива. Тя е станала патетична и красива, красива като природата, като безкрая на природата, морето или сушата. Компромисът на красотата е последното препятствие, измислено, за да бъде канализирана обилната патетика, отнесла старите диги. Препятствие, което е също и отстъпка: то придава на явлението, което трябвало да бъде неутрализирано, изключителен блясък.
Но смъртта не би могла да се появи с чертите на виещата красота, ако не е престанала да се свързва със злото. Много старото отношение на съответствие между смъртта, физическата болка, нравственото страдание и греха започва да се разпада: нашият четвърти параметър. Злото, дълго време неподвижно, се готви да се оттегли и напуска най-напред сърцето и съзнанието на човека, считано за негово извечно и непристъпно обиталище. Огромна пукнатина в единството на разума. Явление толкова сериозно, колкото връщането на дивата природа във вътрешността на хуманизираната природа, двете явления всъщност бидейки свързани едно с друго, като че злото и природата са били разменени.
Първата преграда, паднала през XVIII век (в Англия XVII), е вярата в пъкъла и във връзката между смъртта и греха или душевното страдание – физическата болка още не е контестирана. Научната мисъл и теологията са поставили този въпрос поне от XVIII век. В началото на XIX век това е било факт както в католическите, така и в протестантските култури: страхът от пъкъла е престанал. Повече не е било мислимо, че скъпите умрели могат да бъдат поставени пред подобен риск. Нещо повече, у католиците съществува процедурата на пречистването: преминаването през чистилището, което спестява почтителните грижи на живите.
Никакво чувство за вина, никакъв страх от отвъдното не възпира отстъпването пред очарованието на смъртта, превърната във висша красота.
Ако вече не съществува ад, раят също се е изменил: това е нашият трети параметър, отвъдният живот. Ние следвахме бавния преход от съня на homo totus–а към славата на безсмъртната душа. През XIX век тържествува друга представа за отвъдното. Отвъдното става преди всичко място за срещата на онези, които смъртта е разделила, но които никога не са приели тази раздяла. То е възстановяването на земните чувства, освободени от баластрата и осигурени за вечността. Такъв е раят на християните или астралния свят на спиритистите и последователите на прераждането. Но такъв е и светът от спомени на невярващите и свободни мислители, които отричат реалността на живота след смъртта. В пиетета на техните убеждения те поддържат спомена за техните изчезнали мъртви със сила, която съответства на реалния отвъден живот на християните или привържениците на прераждането. Разликата в доктрините на едните и другите може да бъде голяма. Но в практиката тя се заличава от това, което може да бъде наречено култ към мъртвите. Всички те са построили все същия замък, но подобие на земните обиталища, където ще срещнат – насън или наяве, кой знае – съществата, които те никога не са преставали силно да обичат.
V
Така през XIX в. психологическият пейзаж е бил коренно преобразен. Природата и връзките между четирите елемента, които го изграждат, не са същите, както преди. Така получената ситуация не може да трае повече от век и половина, което е малко. Но моделът, който дошъл след това, нашият, който сме нарекли преобърнатата смърт, не опровергава дълбоките тенденции и структурния характер на промените от XIX век. Той просто ги продължава, макар и привидно да им се противопоставя в най-значителните си прояви. Всичко става така, като че ли, над един известен предел, тенденциите от XIX век са предизвикали обратните явления.
Моделът на днешната смърт си остава определен от усещането за privacy, но още по-засилено и по-взискателно.
При все това често се казва, че то отслабва.
Изискват от него съвършенството на абсолюта и не приемат никой от компромисите, които романтичното общество допуска още под своята реторика – да го кажем с днешни думи, под своето „двуличие“ Доверието между хората трябва да бъде пълно или никакво. Вече не се допуска междинна степен между успеха и провала. Възможно е отношението към живота да бъде доминирано от увереността в провала. И обратно, позицията спрямо смъртта е определена в невъзможната хипотеза за успеха. Затова тя повече няма смисъл.
Тя заема място някъде в продължението на емоционалността на XIX век. Последната находка на тази изобретателна емоционалност се състои в това умиращият или тежко болният да бъде предпазван от собствени те му Вълнения, като докрай от него бъде скривана сериозността на положението му. От своя страна умиращият, когато отгатне тази игра отговаря със съучастничество, за да не обиди загрижеността на другия. Отношенията около умиращия оттук нататък са определени от респект към тази лъжа на любовта.
За да се съгласят умиращият, неговият антураж и обществото, което ги наблюдава, с това положение, е необходимо добрината при предпазването на умиращия, да надделее над радостта при последното причастие. Да не забравяме, че в XIX век смъртта е станала, благодарение на красотата си, случай на най- пълно единение между този, който си отива и тези, които остават: последното причастие с Бога и – или – с другите, е голямата привилегия на умиращия. За много дълъг период от време било немислимо тя да му бъде отнета. Всъщност предпазването чрез лъжа – когато тя е била поддържана докрай – ликвидира това причастие и неговите радости. Лъжата, дори обратна и съучастническа, отнема свободата и патетичното на контактите в последния час.
На практика близостта на тези последни контакти е вече отровена от грозотата на болестта, от преместването в болницата. Смъртта става мръсна, а после и с дъх на медицина. Ужасът и очарованието са били за момент фиксирани върху смъртта в явната ѝ форма, а после пречистени от красотата на последното причастие. Но ужасът се връща, без очарованието, в отблъскващата форма на болестта и грижите, които тя изисква.
Когато отстъпили и последните традиционни методи на защита срещу смъртта и секса, медицината би могла да замести общността. Тя го направила по отношение на секса, както свидетелства медицинската литература за мастурбацията. Опитала се е да го направи и със смъртта, затваряйки я в научна лаборатория или в болница, откъдето емоциите трябвало да бъдат прогонени. При това положение по-желателно било тихото разбирателство и съучастничеството в една взаимна лъжа.
Става ясно, че инстинктът за индивида и неговата идентичност – това, което посочваме, днес, говорейки за собствеността на неговата смърт – е бил победен от семейната загриженост.
Но как да обясним „оставката“ на общността? И още повече факта, че е преобърнала ролята си и забранила траура, който била натоварена да почита чак до XX век? Работата е там, че тя все по-малко се чувства съпричастна в смъртта на някой от членовете си. Първо защото тя вече не е считала за нужно да се защищава срещу дивата природа, сега разрушена, хуманизирана веднъж завинаги от техническия прогрес и този на медицината в частност. Освен това тя вече няма достатъчно чувство за солидарност, изоставила е отговорността и инициативата да организира колективния живот; в стария смисъл на понятието, тя повече не съществува, заместена от огромен агломерат от атомизирани индивиди.
Въпреки всичко, ако това изчезване обяснява оттеглянето, то изобщо не дава причините за връщането на други забрани в сила. Това масивно и безформено множество, което днес наричаме общество, е поддържано и управлявано от нова система на принуди и контрол („Контрол и наказание“ на Мишел Фуко). То е също така пронизвано от течения, предизвикващи в него кризисни състояния и налагащи му едновременно единство на агресивност и съпротива. Едно от тези течения е изправило масовото общество срещу смъртта. По-точно казано, то го е накарало да се срамува от смъртта, повече да се срамува, отколкото да се ужасява, да се преструва, че смъртта все едно не съществува. Ако инстинктът за другия, една от формите на инстинкта за индивида, изведен до неговите най-крайни следствия, е първата причина за сегашното състояние на смъртта, срамът – и забраната която той влече – е втората причина.
Всъщност този срам е директно следствие от окончателното оттегляне на злото.
От XVIII век е било започнато да се подкопава властта на Злото, да се оспорва съществуването му. Адът е бил изоставен, поне за сметка на роднините и близките приятели, единственият свят, който е имал значение. Заедно с Ада изчезнали грехът и всички разновидности на духовното и нравственото зло: те вече не били считани за дадености на стария човек, а за грешки на обществото, които една добра система за контрол (и наказание) би могла да елиминира. Общият напредък на науката и нравствеността щял да доведе до щастието. Все пак, в разгара на XIX век остава все още препятствието на физическата болка и смъртта. Не е възможно то да бъде премахнато. Романтиците го заобиколили или по-скоро го асимилирали. Те са разкрасили смъртта, врата към едно очовечено „отвъд“. Съхранили са изконното съжителство с болестта, страданието и агонията, които будят съжаление, а не отвращение. Всичко започнало от отвращението: преди да се помисли за премахване на физическата болка, неприемливи са станали нейният вид, нейните хрипове, нейните миризми.
Тогава медицината е намалила страданието, тя дори успяла напълно да го ликвидира. Целта, набелязана през XVIII век, е почти постигната. Злото престава да бъде част от човека, да се смесва с него, както вярвали религиите и именно християнството. Естествено, то все още съществува, само че извън човека, в маргиналните пространства, които нравствеността и политиката още не са колонизирали, в отклоненията, които те още не са изправили: войни, престъпления, непокорство, които един ден ще бъдат елиминирани от обществото, както болестта и страданието са били елиминирани от медицината.
Но тогава, щом вече няма зло, какво да правим със смъртта? На този въпрос, обществото днес предлага два отговора, единият банален, а вторият аристократичен.
Първият е едно огромно признание за немощ: да не се допуска скандалът, кои то е станал непредотвратим, да се действа така, все едно той не съществува и следователно безмилостно да се принуждава обкръжението на мъртвите да мълчи. Така едно тежко мълчание е наложено върху смъртта. Когато то се нарушава, както понякога в Северна Америка през днешно време, то е за да се сведе смъртта до маловажно събитие, за което се говори с безразличие. И в двата случая, резултатът е един и същ: нито индивидът, нито общността са в състояние да признаят смъртта.
И все пак тази позиция не е унищожила смъртта, нито пък стряха от смъртта. Напротив, тя подло е допуснала да се върнат старите прояви неопитоменост, под маската на медицинската техника. Смъртта в болница, настръхнала от епруветки, е на път да се превърне в още по-ужасяваща картина от тази на скулптирания мъртвец или скелета на мъртвешката реторика. Една взаимовръзка възниква между „евакуацията“ на смъртта, последно леговище на Злото, и връщането на същата тази смърт подивяла. Тя няма да ни изненада в този случай: вярата в Злото е необходима за опитомяването на смъртта. Премахването на първото е довело второто до диво състояние.
Ето защо един малък елит от антрополози, повече социолози или психолози, отколкото лекари или свещеници, е бил потресен от това противоречие. Те си поставят за цел не толкова да „евакуират“ смъртта, колкото да я „хуманизират“. Те искат да съхранят една необходима, но вече приета и не срамна смърт. Дори когато прибягват до опита от древната мъдрост, и дума не може да става за връщане назад, за унищожаване на Злото веднъж завинаги. Целта сега е смъртта да бъде примирена с щастието. Смъртта просто трябва да стане дискретен, но достоен изход на един спокоен жив от едно братско общество, което повече не се разкъсва и разстройва от мисълта за един биологически преход, без значение, без мъка и страдание, и без неспокойство.
Превел: Калин Николов