Под ъгъл с огледалната врата на гардероба, през светлото каре на прозореца, а оттам през процепа, оставен от пердетата, Емилия виждаше зараждащата се буря. Това още не беше нищо. Тепърва небето щеше да се продъни и да се изсипе върху нещастната ѝ глава. Погледна часовника си – седем и половина. Отново затвори очи. Беше неделя, осми септември. Почувствува признаците на онова нервно главоболие, което се появяваше с гняв, прерастваше в страх, задълбочаваше се до ужас. За щастие, обикновено следваше истеричен рев, в който изтичаше и лошото ѝ настроение.
Емилия беше на тридесет години, на път да се превърне в една от онези „стари моми“, които могат да твърдят, че не са отишли под венчило, защото са поставяли независимостта си по-високо от понятия като продължение на рода, нужда от закрила и т.н. Седма година работеше като биолог в епидемиологически институт. Сутрин отиваше на работа в осем без пет – ръководството държеше на точното явяване, – след това в продължение на осем часа умираше от скука в една мрачна стая със северно изложение, тук изкара пълен курс по английски език, не се научи да говори, но четеше и което беше по-важно ѝ доставяше повече удоволствие, успя да завърже усилена кореспонденция по адреси с лица от Остенде, на север, до Уелигтън, вечно зелената столица на Нова Зеландия, на юг. Пишеше си с домакини, разменяше рецепти за национални ястия с жени от Рокиуедж, щат Колорадо, съветваше просветени индийки да пазят децата си от вирусно-чревни заболявания.
В биологията не напредна, напротив, започна да забравя дори това, което в периода на педантичното си следване запаметяваше с похвална упоритост. Работата ѝ се свеждаше до най-обикновена отчетност. В огромни тефтери описваше процентите на заболелите от различни епидемии. Класификацията на бацилите се изследваше, а после се „подаваше“ на по-високи места. В началото, веднага след назначаването ѝ в института, се опита да напредва сама В света на микробите, но скоро се убеди в пълната безполезност на усилията си. Безпокойството, че годините ѝ минават – родителите ѝ правеха всичко да ѝ напомнят това, я хвърли в няколко обиждащи я връзки или, по-точно, в ръцете на тримата ѝ началници, които минаха през отдела за тези години. Обидата идваше по-скоро от значението, което отдаваше на връзките, отколкото от поведението на мъжете. Първият напусна три месеца след назначаването ѝ и отиде в Бургас, където оглави местния център по епидемиология. Той беше единствения, който я повика при себе си. Тогава Емилия беше на двадесет и три години, с няколко значителни и незначителни флирта зад гърба си и с чувството, че животът е пред нея. Сега обаче, от позиция на отминалото Време, можеше да схване като бягство, дори като подлост поведението му. Следващият беше женен, както и третият, но не криеше авантюрите си, без да обещава бракове и без да злепоставя жена си. Няколко сутрини поред в началото на пролетта донасяше букети ту от минзухар, ту от кокичета, на обяд в стола сядаше на нейната маса, разказваше ѝ вицове и небивалици, слагаше ръката си ту върху нейната, ту на коленете ѝ. Това внимание не остана без последствия. Емилия започна да търси погледа му, да заспива и да се събужда с мисълта за него, да проявява любопитство около семейния му живот, стараейки се това да не стига до него. В един от малкото усилени периоди, когато в края на годината се сумират данните от дванадесетте месеца, Емилия мислеше, че е останала сама в института, когато влезе той. Без дума обяснение те се любиха върху медицинската кушетка, докато чуха стъпките на портиера. След този инцидент Емилия отказа да се вижда с него когато и да било и под какъвто и да е предлог. Вторият ѝ шеф не се оказа от най-настойчиви те, напротив, сви примирително рамене, каза „Жалко!“, както би казал: „Твоя работа!“ или „Не ме интересува!“ и не я потърси повече. Емилия преживя сериозен шок, когато няколко месеца по- късно разбра, че шефът ѝ е в отношения със секретарката на хигиенна служба – институт, помещаващ се един етаж под тях. Получи още по-тежък удар, когато шефът и се разведе и не беше минала година, когато го срещна на улицата със секретарката да бутат количката на розов младенец, приветливо усмихнат на света. Тогава в нея се загнезди чувството, че е била мамена и че бракът, „този смисъл и достойнство на живота“, са ѝ били отнети по непочтен начин. Не знаеше или по-скоро, колебаеше се кого да вини; нея или него.
С третия шеф влезе в контакт по шаблона на първите двама. Емилия се готвеше да посреща двадесет и петия си рожден ден, когато директорът на института въведе последния мъж, оглавявал тяхната секция. Представи се млад, строен човек, рано побелял, но с гарванови мустаци, увиснали под устата. Че е женен, Емилия видя веднага. На дясната му ръка блестеше халка, но не схвана сериозно тази връзка: било поради собствената си младост, било поради това, че секретарката на хигиенна секция ѝ беше внушила неуважение към семейната институция. И този път Емилия допусна грешка. Една от тях, първата, беше, че от много рано му даде да разбере, че го харесва. Другите последваха една след друга. Шефът се оказа заможен човек, имаше вила в подстъпите на Витоша, която Емилия разучи още в първите месеци. След работа се срещаха в парка „Заимов“, качваха се в колата му и мълчаха през целия път до вилата. Емилия въртеше радиото, шефът избираше безлюдни улици и търсеше най-късия път за измъкване от София. Това продължи половин година, докато Емилия се престраши да проведе онзи разговор, който в началото наричаше „решаващ“, а после – след обидата и разочарованието си – „фатален“. Помнеше още и най-малките подробности. Шефът спираше колата в един страничен път, разделяха се и вървяха на петдесетина метра разстояние до момента, в който чуваше свирката му от скритата зад чимшир и кипариси вила. В онзи паметен ден Емилия влезе в къщата, приготвена за разговор, седна нервно и каза: „Не мога повече!“
– Какво не можеш? – беше попитал шефът.
– Не мога да живея така – каза тя, сигурна, че може и че е започнало да ѝ се „услажда“. – Крия се като престъпник, не смея да погледна хората в очите… Трябва да вземем някакво решение!
– Например?
– Например… да… – Емилия мълча дълго, с чувството, че е повела разговора в невярна посока, но с упорството на дете продължи: – Нищо не си ми казал за развод?
– Нямам намерение да се развеждам!
– А аз?
– Какво ти?
– Не мислиш ли, че си непочтен с мене?
– Ти знаеше, че съм женен.
– Не знаех, че смяташ да останеш женен!
– Сега знаеш и това.
Емилия скочи.
– О-о! – каза тя, но прозвуча фалшиво и побърза да нормализира тона си. – Тогава аз си отивам!
Шефът не вдигна глава, не промени стойката си, не реагира.
– Знаеш ли къде е спирката на рейса? – попита той и това беше краят на отношенията им.
След този случай Емилия легна болна. „Те унищожиха човешката ми гордост!“ – мислеше тя, загледана в тавана, докато угриженият ѝ баща се чудеше какви консултации да свика около леглото ѝ. Когато и този шеф си отиде по реда на останалите, Емилия излезе от състоянието на вцепенение и реши да се погрижи за себе си.
В кореспонденцията попадна на многодетната ирландка Ен Джейн Колибси, която още във второто си писмо я затрупа с въпроси: „Мразите ли мъжете? Ако ги мразите, защо? Религията налага ли ви ограничения в свободната еротика? Имате ли деца? Колко? Какви! Ако нямате, защо? Мечтаете ли да попаднете в who`s who?“ Емилия ѝ отговори съвестно, но следващото писмо на Ен Джейн съдържаше един-единствен въпрос: „Моля, в името на Христовите рани, разкажете ми в подробности трагедията на вашия живот!“ Поставен така, този въпрос зашемети Емилия. „Трагедията на моя живот?“ Това звучеше ласкаво и утешително, криеше някаква мистика и я издигаше над мъртвешката тълпа, пъплеща около нея. Няколко дни Емилия опипваше ускорения си пулс, ровеше в сърцето си само и само да открие ключа на евентуалната трагедия на своя живот. Когато седна да отговаря на писмото, в главата ѝ вече се беше зародила част от легендата за Арис. До Ен Джейн Колибси историята стигна в следния вид: „Имах любов с един грък. Казваше се Арис и беше прекрасен млад човек. През пролетта на шестдесет и девета година замина за Гърция и не се върна повече. Чрез Червения кръст научих, че са го убили в някакъв лагер за политически затворници!“ Задоволила любопитството си, Ен Джейн не писа повече, но историята с Арис остана трайно у Емилия. Няколко месеца по-късно, при една имунизация в Киноцентъра, в купа на изхвърлените снимки Емилия видя едно поразително мъжко лице. Младо, а изстрадало, смугло, но запазило някаква духовитост, на моменти откриваше дори „гръцко лукавство“ в двете бръчки, изтеглени около устата. Емилия нарече лицето Арис, прибра снимката в чантата си и затвърди легендата окончателно.
Затвореният ѝ характер не допускаше любопитство около интимния ѝ живот, никой от института не разбра нищо от връзките ѝ с шефовете, а и съставът беше толкова менлив, че дори и някои да се досетеше, отдавна беше сменил местоработата си. Един неделен следобед валеше дъжд и с баща ѝ бяха седнали около камината, когато Емилия „осъди на живот“ легендата Арис. Направи го спокойно, даде му да разбере, че с това е изчерпан емоционалният ѝ свят, и се прибра в стаята си, оставяйки стария връхлетян от ужас, смазан под тежестта на „трагедията ѝ“.
Нито тогава, нито по-късно някой от домашните ѝ си позволи да я подпитва за намеренията ѝ, да ѝ говори за евентуален брак, „смисъл и достойнство на живота“. Отминаваха тази тема „на пръсти“, търсеха средства да разведрят наранената ѝ душа. Емилия виждаше усилията им, смътно чувствуваше вина, нервите ѝ се опъваха и пак започваше онова главоболие, което водеше след себе си пристъпи на гняв. Търсеше поводи за омраза – поводи винаги се намират – и изсипваше върху нещастните глави на родителите си толкова открита и агресивна неприязън, че в следващите дни домът им се превърна в „ударено от чума“ място.
Арис „растеше“, „развиваше се“, добиваше плът и навици, заемаше все повече място в живота ѝ. Емилия имаше нужда от подкрепа на легендата и затова избра една от колежките си, възрастна жена с несполучлив брак и склонна да вярва на трагичното в живота. За няколко следобеда, прекарани в сладкарница „Сердика“, Арис намери път до Марта и чрез нея до любопитните умове на колегите ѝ. Така спечели втората битка за „оживяването си“.
На път за вкъщи Емилия се отбиваше в един магазин за грамофонни плочи и малко по малко изкупи цялата гръцка музика, с която разполагаха. Вечер се затваряше в стаята си, пускаше грамофона и под звуците ту на сиртаки, ту на провлачени любовни песни разучаваше географската карта на Гърция. Липсваха ѝ познания, започна да съжалява, че е учила „през куп за грош“ елинската история и че нейният Арис, потомък на герои, е останал независим, свободно тяло в един свят, изграден от традиции и връзки. Когато прочете романите на Казандзакис, Арис получи род, а родът – история. В края на миналия век семейството му се беше изселило от остров Крит, подгонено от турските кланета. Скитайки из континентална Гърция, търсещи поминък, най-накрая бяха се изселили в Микена, където последните издънки на рода все още съществуваха. Легендарното родословие отново беше изпробвано пред Марта, а после и вкъщи, на един от онези семейни обеди в неделя, които започват в два часа и свършват на свечеряване. Укрепваща мита за Арис, все още имаше чувството, че някои черти от характера му се губят, че достоверността се размива в нещо банално. Скитайки по книжарниците с надежда да открие нещо повече за този мъжествен и горд народ, Емилия се натъкна на няколко томчета поезия. Кавафис, Рицос, Сеферис… Едва сега, на двадесети осем години, откри чара на поезията, загледа се в смайващата разлика между поетичен и реален свят, възприе по свой начин напрежението на поетичния образ и отхвърли заобикалящата я действителност като недостоверна. Премисли и се пребори с всичките си представи за живота и смъртта и излезе от схватката пречистена и с повече кураж. Вървейки по стъпките на Арис, преследвайки вероятни и невероятни черти от образа му, Емилия се замисли и за тялото. Какво представляваше сам по себе си този апарат от кръв, плът и кости, как съществуваше? Като част от представата на човека за себе си или въпреки нея? Древната гръцка скулптура обожествяваше тялото, но с развитието на цивилизацията формата се деформираше и в края на краищата като че ли изчезваше. Съвременният човек не вярваше в тялото си, срамуваше се и се отвращаваше от него, ваеше го ту разядено от стронций, ту от рак, ту натежало от безсилие, ту изпразнено от сила. Емилия видя тялото си едва когато откри тялото на Арис. За разлика от съвременния европейски тип мъже в Арис имаше нещо дребно. Силуетът на модерната линия се чупеше в него, прабата линия се късаше от мускулни образования, краката му, подобно на Антеевите, като че ли бяха вкопани в земята. Тогава и тя заставаше пред огледалото… На двадесет и осем години Емилия започна борба с тялото си. Сутрин правеше гимнастика и се печеше на слънце, при лошо време използуваше кварцовата лампа. Започна да посещава стадиони и игрища, ползуваше сауната и с радост откриваше, че тялото ѝ се лишава от всичко излишно, че се изпълва с живот и енергия. След като стегна бедра и прасци, откри, че и походката ѝ се е променила, че отношението ѝ към света е станало друго, а страхът и лошото самочувствие са се стопили заедно с килограмите. В началото я плашеха вечерите, но успя да се снабди с начален курс по гръцки език и заедно с граматическите правила и класическите текстове учеше и по двадесет думи на ден.
Родителите ѝ остаряваха пред очите ѝ, но заета със себе си и Арис, Емилия не виждаше това. Пет години работеше вече, без да ползува ден отпуск, без да поддържа връзка с когото и да било от старите си познати, със съучениците от гимназията или с колегите от университета. Живееше като чужденец в дома си. Влизаше, излизаше, хапваше на крак и бързаше в преследване на Арис. Разбира се, оставяше на масата в хола три четвърти от заплатата си и на баналните празници, рождени и именни дни поднасяше и по някакъв подарък на родителите си. Нямаше представа как живеят те – от разговора за Арис не беше се задържала около тях – и сигурно би продължило така, ако майка ѝ не беше се намесила.
– Баща ти е болен. Има нужда от море, а на мен ми е абсолютно забранено. Вземи две седмици отпуск и го заведи в Созопол.
Няколко дена Емилия се бори с мисълта да летува с баща си, но в края на краищата свикна с тази идея и един понеделник предупреди, че ще отсъствува, и купи билети за самолета до Бургас.
Курортът започна приятно и тихо. Сезонната истерия беше отминала, плажовете бяха пусти, а и с баща си се виждаше малко. Старецът излизаше преди разсъмване да диша йодни пари, а когато се връщаше, Емилия се готвеше за плажа. Срещаха се за обяд, спяха отново, вечер старецът лягаше рано и я оставяше сама да търси развлечения. Хазаите се случиха гърци и в края на първата седмица ги поканиха на риба под отрупаната с грозде дворна асма. Тогава Емилия се престраши и опита познанията си. Цяла вечер говориха този неразбираем език пред смаяния слух на стареца. Когато захладня и Емилия влезе в стаята за пуловери, чу баща си да пита:
– Добре ли говори дъщеря ми?
Отговорът беше.
– По-правилно от нас. Ние говорим на диалект.
Във вечерите, които по принуда оставаше сама, лишена от бита си, от книгите и плочите, Емилия прекарваше в малкия бар-сал, вързан за созополското пристанище. Там, между магнетофонните ролки имаше и една с няколко гръцки песни, които се извъртаха два-три пъти на вечер и подслаждаха горчивия алкохол, който вече втора седмица пиеше сама. Барманката, едно момиче с предизвикателно деколте и северняшки диалект, ѝ сервираше ту кампари, ту кубински ром с лед, ту някакъв вермут, по неин избор, и пазеше последния стол на бара за нея, колкото и да се напълнеше сала. Говореха малко и общи приказки. Барманката знаеше, че Емилия придружава баща си, Емилия – че барманката има две деца от двама мъже и че в момента е свободна.
На десетия ден Емилия прекоси пристанището и когато стъпи на сала, видя барманката в разговор с млад мъж, разположил се на три стола. На единия седеше той, на втория се подпираше на длан, а на третия лежаха кръстосани обутите му в джинси крака.
Когато Емилия зае мястото си, мъжът не мръдна, но подхвърли на барманката:
– Компанията се разраства! – с тон, който можеше да говори както за удоволствие, така и за досада.
Тази вечер останаха сами на бара. Няколко маси бяха заети от групи чужденци, но около тях беше празно. Когато мъжът се схвана от неудобната си стойка и седна нормално, Емилия успя да го разгледа. Беше високо момче, със светли, детски очи, но със странно деформиран нос (по-късно се оказа, че било от дълго боксиране), който придаваше нещо нагло и жестоко на лицето му. След първите чаши алкохол и под непобедимата, досадна общителност на барманката Емилия постепенно се сближаваше с бившия боксьор Иван Сеизов и с вълнение, примесено със страх и любопитство откриваше, че му харесва. В едно от отсъствията на барманката Емилия научи част от биографията му. Боксирал се, бил спасител по плажовете, кондуктор на рейс, моряк от „далечно плаване“, но не го свъртало никъде и в момента бил спортен преподавател в някаква русенска прогимназия. За себе си Емилия каза само, че е на курорт с баща си и че работи в институт по епидемиология.
След третия ром Емилия почувствува, че се напива. Тръгна. Сеизов, както очакваше и както постъпват мъже от неговия тип, плати и излезе с нея. Когато извървяха осветеното пристанище и влязоха в тъмната улица към града, Сеизов я хвана за брадата и я целуна, а вече горе, на площада, ръцете му бяха около кръста ѝ и я водеха в посока, която не беше нейната, но която знаеше къде свършва.
Още на следващия ден Емилия се сблъска с мита за Арис, който сама беше създала и срещу когото сега ѝ се налагаше да се бори. Прибра се на разсъмване и от вратата срещна укоризненият, пълен с възмутено огорчение поглед на баща си. Легна и спа до обяд, смазана от вълнение и ласки, но с олекнала вътрешност и благодарна душа, вярваща в радостта на следващите дни. Разбира се, в следващите дни никаква радост не последва. Болният ѝ баща прояви толкова бдителност и енергия, че Сеизов и Емилия се въртяха един около друг, разменяха си жадни погледи и откъслечни думи, срещаха се с малки хитрости по за няколко минути,целуваха се бясно зад плажните тоалетни или в морето, посинели от студ, поглъщащи литри горчиво-солена вода. Баща ѝ виждаше всичко и с гневно нетърпение очакваше края на курорта. На тръгване Емилия остави на Сеизов двата си телефона, служебния и домашния, и без никаква вяра в предстоящата среща замина за София. Последваха дни на нетърпение. Иван Сеизов трябваше да дойде една седмица след нея. Баща ѝ се успокои и забрави „това противно касапско лице“, както се изразяваше за него в приливи на гняв. Точно тогава Емилия с ужас разбра до каква степен е в плен на легендата Арис. Оказа се, че предстои панахида на въображаемия ѝ годеник, за която баща ѝ се е приготвил с всички необходими подробности и е поканил цялото семейство, всички лели и чичовци, които Емилия познаваше бегло от подобни церемонии. На двадесет и деветия септември под запалено кандило, пред житото със запалените свещи видя и снимката на въображаемия Арис. Траурно настроени роднини я успокояваха и утешаваха в името на една лъжа, която доскоро ѝ беше много удобна, но в този момент заставаше между нея и онзи мъж със сплескан от боксиране нос, който я беше накарал да плаче от радост в една вмирисана от риба и водорасли созополска квартира.
Тогава разбра, че родителите ѝ са се примирили с преклонението ѝ пред спомена за този грък и че са приели жертвата ѝ в негова памет, в името на една романтична любов и на една кървава смърт, която поставяше ореол около главата на дъщеря им и им спестяваше обяснения около тъй дълго продължилото ѝ моминство. „Господи, та аз съм се превърнала в светица!“ – помисли Емилия, обзета от апатия.
На другия ден дойде и така очакваният телефонен повик на Иван Сеизов. Беше дошъл в София, но ненамерил хотел в града, той беше се установил на „Тихия кът“, мотел в западния дял на Витоша. Полудяла от радост, Емилия симулира болест и напусна работа. Прибра се вкъщи, изми се, взе такси и пристигна в мотела. Прекараха бесен следобед. Дълго събираната, подтискана и малтретирана страст избухна в нея, увлече Сеизов – примитивен, но искрен и неподправен тип – и те се вкопчиха един в друг. За него Емилия беше друг, по-висш тип жена, такава, каквато бе искал винаги,но до каквато не беше се докосвал освен мимолетно, оставяйки зад себе си пълни с отвращение спомени. Сега, след дълги митарства; той виждаше начин да се установи в столицата и да има до себе си жена, която с духовния си живот и обществено положение би била естествен комплимент за него. Емилия откри в този ясен мъж всички достойнства и прелести на природата. В спомените ѝ нямаше нито един миг, който по стойност да може да се равнява на двата дена, подарени ѝ от Сеизов. Простоватите му черти, ниската му култура, диалектът му – всичко това Емилия охотно вземаше за чар и със страст се хвърляше в „истинския живот“, пиеше, танцуваше, любуваше се и пак пиеше, в един затворен цикъл от удоволствия, който по нещо напомняше лудост и по нищо не се различаваше от сън.
Правото ѝ на отпуск не беше изтекло и следващата седмица под благовидната форма на служебна командировка тя прекара в мотела. Луда седмица! По-точно определение не би могла да даде, но като всичко на този свят и тези седем дена свършиха и Емилия се озова пред истинска раздяла.
– Нямам нищо – каза Сеизов. – Ни дом, ни работа, ни образование. Ако ме искаш, ще трябва да се нагърбиш с тежка работа. От мен може би става човек, но все още не съм разбрал как.
Емилия му каза, че ще подготви родителите си и ще го повика в София, Другото щяха да решат на място. Все някаква работа щеше да се намери за здрав мъж, без претенции и илюзии, но с опит в борбата с живота.
За нейна изненада майка ѝ знаеше за съществуванието на Сеизов и дори беше свикнала да употребява по негов адрес израза „касапско лице“ – доказателство, че старият бе успял да ѝ внуши неприязънта си.
– Ще умра от срам, ако го доведеш тук! – каза майка ѝ. – След свят мъж като Арис, след смърт като неговата е свинщина да се свържеш с първия срещнат само и само защото си жена и като всяка жена – със слабости!
– Докато съм жив, няма да влезе тук – добавяше баща ѝ, – аз имам дълг към целия род, държа на тяхното уважение и не мога да понеса срама на подобен брак след целия панихиден ритуал… Най-меко казано, такъв брак би изглеждал несериозен!
Арис се яви като враг номер едно за Емилия, а което беше значително по-лошо, тя се оказваше без средства за борба срещу него. Първата ѝ работа беше да изхвърли снимката му. Не беше минала седмица, когато една нейна братовчедка доведе сина си у тях, тригодишно момченце със затворен характер и тъжни очи. Майка ѝ, след като се успокои, че детето няма да прави бели и спокойно ще преседи цялото време на стола си, в приливи на симпатия се обърна към Емилия и каза:
– Намирам, че поразително прилича на Арис!
Тогава Емилия разбра, че този образ е заживял самостоятелния си живот в дома им.
„Ще трябва да почакаме известно време! – писа Емилия. – Родителите ми все още тачат паметта на Арис (и Сеизов беше жертва на тази легенда). Скоро ще се уреди всичко! Обичам те! Обичай ме! Емилия.“
Разбира се, времето не само не лекуваше раната, отворена от смъртта на нещастия въображаем грък, напротив, легендата се разпростираше върху все по-голям кръг хора и не беше кой знае каква случайност някой бегло познат да я спре на улицата и да ѝ изкаже съболезнованията си.
Емилия седна и написа дълго и подробно писмо на родителите си, в което им излагаше цялата истина. Започна от писмото на Ен Джейн Колибси, разказа с подробности как са се породили детайлите на легендата, как е оживял образът на Арис и как е открила снимката му в архива на Киноцентъра. Беше четвъртък през нощта, когато завърши писмото, а в събота взе самолета и отлетя за Русе. Нае стая в хотел „Дунав“ и потърси Сеизов в училището. Бившият боксьор направи всичко, за да я представи на целия град, да афишира отношенията си с нея и Емилия нямаше нищо против това, докато от устата му не излезе името Арис. Тогава до късно през нощта рева с глас в ръцете му. В понеделник сутринта взе обратния самолет с нищо незначещата декларация: „Нещата се уреждат. Ще ти пиша от София!“
В София Арис я постави пред ново изпитание. Завари родителите си да я чакат около масата в хола.
– Твърдиш, че си взела снимката от картотеката! – попита баща ѝ. – Добре, ако открием друго име срещу това лице, ти си свободна да правиш каквото искаш. Ако не, ще пишеш писмо на твоя касапин да те остави на мира!
Съдбата и тук се намеси по неблагоприятен начин. След като прехвърлиха хиляди снимки, не откриха нито една от онзи нещастен кандидат за роля, комуто Емилия приписа злополучното име Арис.
– Детинска лъжа! – каза баща ѝ, доволен, че отсъствувайки, Арис е доказал съществуванието си. – Сега очаквам от теб честно да изпълниш условието ми!
Емилия плака горко цяла нощ, пи кафе след кафе до разсъмване, но с раждането на деня страхът ѝ се разсея и тя взе решение да се бори. Беше започнала да губи тонус, здравият тен на лицето ѝ изчезна, започна да се отпуска. Сауната вече ѝ докарваше такова сърцебиене, че се отказа от нея, не стъпи нито веднъж в басейна, нито на друго игрище. Тогава в главата ѝ се роди нова идея. Реши да пише на гръцкото посолство с молба да я осведомят има ли загинал от репресиите на хунтата младеж на име Арис през цялата седемдесета година. Баща ѝ склони да ѝ даде още един шанс, но отговорът на гърците беше положителен. Да, млад грък на име Арис Костанди, родом някъде от Пелопонес, бил застрелян на остров Корфу на 21 май седемдесета година. Отговора получи старият, снабди се с официално потвърждение за смъртта на любимия на дъщеря си и още същия ден тръгна да разнася писмото по роднините. Междувременно мина цяла година. Емилия нямаше право да отсъствува от работа и не можа да последва Иван Сеизов в Созопол. Лятото протече мудно и тягостно. В началото на юни баща ѝ легна болен, свален от тежък грип, но към края на месеца кризите минаха и от няколко дена старецът беше започнал да слиза в кварталната градина. „Ще живее!“ – разбра Емилия и се пусна по инерцията. Работеше автоматично, ядеше и спеше почти през цялото си работно време. Започна да надебелява, да погрознява…
В началото на септември Сеизов се обади в службата ѝ. Беше прекарал три месеца като спасител на Каваците и сега на път за Русе щеше да остане една седмица в „Тихия кът“. Двата дена до идването му Емилия употреби във вадене на медицинско свидетелство. При прегледа ѝ намериха нервно и физическо изтощение, така че документът се оказа редовен.
Срещата със Сеизов съвсем не беше такава, каквато очакваше.
– Какво е станало с теб? – попита Иван Сеизов и несвикналата му на благородни лъжи и двойнственост природа показа цялото си изумление. – Та ти приличаш…
Едва тогава Емилия отвори очи за себе си. Пиха водка в стаята, която беше наел, пушиха цигари, облакътени на масата, докато алкохолът ги смаза и хвърли в леглата. На сутринта Сеизов го нямаше. Емилия телефонира на рецепцията. Беше платил и заминал.
Заваля. От леглото, полупияна, тресяща се ту от рев, ту от смях, Емилия гледаше как небето излива водна стена над главата ѝ. Нямаше сили за нищо. Трябваше да се махне от този мотел, и то колкото можеше по-бързо. В такъв дъжд само луд можеше да тръгне към спирката на рейса. Помоли по телефона, ако пред администрацията спре такси, да ѝ го изпратят, но отговориха, че в неделя коли не пътуват в планината, освен по спешност. Почувствува се като в затвор, вързана и лишена от воля. Кой знае защо, не мислеше за Сеизов и не изпитваше нужда от него. Всичко между тях беше свършило през нощта, без да ѝ причини рана и навярно без да остави спомени. Единственото ѝ желание беше да се махне оттук, да се върне към нормалния си живот, към книгите и плочите, към Арис, този мит и съдба, които така се беше вкопчил в живота ѝ, че се беше превърнал в съдия и съвест. „Трябва да бягат оттук!“ – мислеше трескаво тя, събираше сили да стане, потръпваща зиморничаво на хладния влажен въздух. При Арис беше нейното спасение, в уюта на дома ѝ, в траура ѝ на невенчана вдовица, в съчувствието на хората, в самочувствието на жертва, принесена доброволно пред една възвишена смърт.
– Ало, татко! – извика Емилия, когато чу гласа му на другия край на жицата.
– Аз съм на „Тихия кът“, Вали дъжд, лошо ми е. Искам да се върна, а няма как. Поръчай едно такси и ела да ме вземеш…
– Ще дойда, моето момиче!
Спазми стегнаха гърлото ѝ. „Все пак той е мой баща!“ – мислеше Емилия, когато го чу да казва: „Имам новини за тебе. Обърнах се към емигрантския съюз за сведения. Арис Костанди никога не е идвал в България, а единственият Арис, живял тук, би могъл да ти бъде баща. Така че истината е доказана. Радвай се! Сега ще телефонирам на пиацата и ще дойда при теб!…“
Стана ѝ весело, тъжно, тягостно и отново се разплака. „Загубих и Арис!“ – помисли през сълзи и изпадна в истерия. – Ще се самоубия!“ Какво можеше да направи? Да се отрови? Нямаше с какво. Да се обеси на колана си? Отвратителна смърт! Не, само това не! Тогава… Можеше да излезе от бунгалото и да стигне до отсрещната скала. Веднъж стигне ли дотам, всичко е лесно! Ще я намерят едва напролет…
Емилия затвори очи. В един ден беше загубила и истинския си, и измисления си мъж. Облече се, запали цигара и седна пред прозореца да дочака баща си. „Ще мисля долу, в София!“ – реши тя.
Присъни ѝ се тесен път в прасковена градина. Разсъмване. Емилия върви боса – в едната ѝ ръка малки сандали, в другата праскова. Тогава от края на пътя се задава млад конник. В устата му грее слънце, очите – рубини, косата – злато. Идва към нея, идва, идва, идва…