Най-натрапчивият сън на цялото ми детство беше един магазин за змии. По онова време отглеждах рибки в аквариум и любимата ми книга беше зоологическата енциклопедия на Брем (по-точно картинките ѝ), том трети, посветен на риби, влечуги, т.е. всички онези деформирани, долни, скандални същества. Значи, в магазина змиите стоят изправени в своите осветени аквариуми – привлича ме най-царствената и най-страшната, очиларката (Brillenschlange в Брем звучи по-впечатляващо). Всъщност очиларките са три: две големи и една малка помежду им. Няма нищо страшно, казвам си аз, приближавайки към тях, те са отдалечени от мен със стъкло. Втренчвам се в малката змия, която е на равнището на-погледа ми с доверие в невидимата преграда и изведнъж змията се накланя напред и ме ухапва. Аз съм потресен от несправедливостта – не може да бъде, нали трябваше да има стъкло – и все пак това е истина, умирам и нищо не може да се направи, няма никакъв изход, защото вече, мислейки всичко това, аз съм мъртъв. Както може да се предположи, тук аз всеки път се събуждах, облян в пот.
Този сън Веднага навежда на фалически асоциации – изправените змии напомнят членове в ерекция в много по-сетнешни сънища змията се е явявала за мен във фантазми от параноичен тип, при сблъсък с авторитети, началници, съперници. Може да се добави и че баща ми практически винаги носи тежки кафяви очила. Дълго тази проста едипова интерпретация (страх от кастрация) ми се виждаше очевидна. И заедно с това първият ми опит да запиша този сън много години по-късно ме изправиха пред нейната несъстоятелност. „Очиларката“ е несериозна, почти смешна дума; строгото, страшно, очилато същество от съня беше именно Brillenschlange. Работата е там, че майка ми, само наполовина българка, през цялото ми детство говореше с мен на немски; че страшното и строгото в змиите беше свързано с немската дума, говореше очевидно за някакъв втори план – мъжкият фалически символ прикриваше по-дълбокото майчино начало, с което всъщност имах проблем. Пениксът беше гръд, ставаше дума за една синкретична фигура, изразяваща пред едипови конфликти. Змиите представяха моето семейство, майка, баща и дете, но те бяха съвсем еднакви, разграничени формално; всъщност срещу мен имаше едно същество, ситуацията не беше едипов триъгълник, а опозиция.
От разните психоанатилитически мигове тук най ми приляга този на Мелани Клайн (може би защото е от моята зодия). Според тази доста крайна, овенска теория, кърмачето е изпълнено с агресия към майчината гръд, то иска да я изцеди, да я унищожи, да стане гръдта, поглъщайки я. Бебето напада гръдта, хапе, смуче, поглъща, а гръдта не го наказва – гръдта му се радва. В това сякаш е архитипът на всяко щастие – на агресивното самоналагане на индивида светът отвръща с щедро приемане, на греха – с прошка, на властния жест – с покорство. Щастието не е животът като игра;– играта е просто вторият термин на двойката, играта е прошката. В самата нея вече няма никаква еротика; предварително регламентирания като игра живот в Касталия на Хесе е смърт за междучовешките отношения, от която, парадоксално, Ханс Кастроп може да се спаси само умирайки наистина, за да спаси едно дете. Впрочем тъкмо това и беше най-несправедливото В детския ми сън: аз доверчиво очаквам всичко да излезе на шега, да се окаже игра – но то е истина и тази истина продължава безкрайно, и тази безкрайност е смъртта.
У определени хора, твърди Клайн, това равновесие на престъпване (прошка не е изградено, било поради прекомерна вродена агресия (т.е. някаква „съдба“, подобна на хороскопа), или поради това, че самата майка „не прощава“ естествената агресия на детето си, оставя на свобода демонът на Вината, съпътствуващ тази негова агресия от самото начало, всичко това – ако забравим клиничния материал – е истинска метафизика. Кърмачето атакува гръдта, сиреч целия свят (защото на този етап за него друго не съществува), откъм който обратно към него се връща едно тотално чувство за вина, способна да го унищожи пак така изцяло. В този първичен конфликт изобщо се поражда самата отделеност на аза от света (във „Властта на ужаса“ Ю. Кръстева ще развие по-фино тази проблематика), С акта на агресия възниква едновременно нападнатият свят и нападателят (от чувство на вина) аз; наказанието не е след престъплението, наказанието е огледален образ на престъплението. Тази едновременност, както е известно, е безумието на романите на Достоевски: Кирилов убива Бога, което някак автоматически означава, че убива себе си, Разколников убива бабичката (сиреч моралния принцип, сиреч пак Бога), и преживява това като погубване на душата си, като самоубийство.
Ако се замислим, митът на М. Клайн съдържа трагически заряд, не по-слаб от този за Едип или Прометей. Вината ми е в самия факт на моето раждане; за да съществувам, аз трябва да агресирам света, даден ми под формата на гръд, с което същевременно пораждам параноическата вина, способна да ме унищожи: аз се раждам убивайки едновременно и света, и себе си. Светът случайно ми прощава, блокира едната посока на убиването. Няма „онтологическа“ причина гръдта да поеме този мой удар, майчинството е произвол, акт на божествена милост. Там, където то не се състои, азът никога не може да се твърди, да се отдели от света, да се почувства на сигурно със себе си – той се разгражда миг след миг, връща се отново и отново към мъчителния изначален сблъсък с гръдта-свят.
И тъй, ако се върнем към съня, в него като че ли е настъпил такъв колапс на всички фигури (майка, баща, син) в една единствена, един параноически, огледален анти-аз (именно малката змия, т.е. синът в змийското семейство причинява смъртта ми). Безсъзнателно се опитва да скрие конфликта, да го измести към по-позволения сблъсък с бащиния фалос-съперник, но в сънищата си той е по-дребен – агресията към гръдта-свят не е простена, тя се връща към мен като параноическа вина, като смърт. Впрочем, ако изляза от конкретния сън, нещата могат да се обобщят още по-радикално, като се има предвид, че след 10-12 годишна възраст аз потиснах, забравих, изтласках самия немски език най-панически. Езикът-свят-гръд – аз овладях него, а всъщност той овладяваше мен, аз го мразех (това беше срамен, чужд език наложен ми от амбициозни родители), и той мразеше мен. Оттук езикът и общо като че ли за мен стана поле за разгръщане на агресивни импулси, които едновременно произвеждат двойника на само-унищожението.
Ако продължавам да мисля за този сън и до днес, това е защото той представлява за мен най-автентичното преживяване на смъртта. Няма прошка, няма игра, само това безкрайно потъване в истината.
Разбира се съществува смъртта за другия, чрез другия, смъртта като максимален еротически ресурс (Батай). Когато, примерно, младият Фройд казва, че не се бои от смъртта, непоносима му била мисълта за това, как ще съобщят иа майка му скръбната вест за кончината на сина ѝ – в това всеки може да познае свои детски фантазии: ще умра напук, и нека всички плачат, нека разберат колко са били лоши… Смъртта е елемент от междуличностните отношения – нищо чудно, че Фройд в теоретизациите си я представя като просто лишаване, страхът от смъртта е в същност страх от кастрация (защото безсъзнателното не познава негативността, то се има за безсмъртно). Какво обаче става, когато майката на Фройд умира, по закон божий, преди сина си? Той вече може да е спокоен, съобщението за неговата смърт няма повече кого да покруси, той може наистина да умре. Появява се (1920 г.) идеята за един изначален нагон за смърт, огледално противопоставен на нагона за живот, смърт отвъд Всякакъв смисъл и човешка общност, неизобразима; самият нагон за смърт е толкова негативен, че няма как да му се препише позитивно съдържание, Фройд го нарича „принцип на интерпретация“, „хипотеза“. В биографичен план през този последен период на живота Фройд боледува от мъчителен рак на челюстта – какъв по-добър израз на нагона за смърт от рака? (ср. С. Зонтаг, „Болестта като метафора“).
Ще прозвучи тривиално ако кажа, че старият човек е самотен, а младият е в еротически връзки с други хора. Въпросът е, че това не е просто факт, то следва от самата теоретическа конструкция на личността в психоанализата. Родителят остава отделен пласт в психиката на детето,(да речем, интериоризира се като „свръх-аз“ според „Аз и то“, 1923 г.); напротив, за самия родител неговото собствено дете не е друг, то е негова нарцистична проекция. Баща му е друг, синът ми съм самия аз. В този смисъл младият умира пред някого (съществуват родителите или техните ипостаси, еротичните партньори), старият умира сам (сред своите нарцистични проекции, деца и внуци). „Колко ще бъде огорчена мама, ако бъда кастриран“ бива заменено от „колко ще бъда огорчен сам аз ако стана причина за смъртта си“, еротиката се подменя с (метафизическа) автоеротика.
По един забележителен начин визията за смъртта на самотният стар човек съвпада с визията за автодеструкцията на бебето, само с гръдта-свят. Общото е тази натраплива мисъл, че всъщност човек умира само защото сам го пожелава – било чрез параноическата си вина, било чрез отвъд-разумния нагон за смърт. Еротическата смърт на зрялата възраст, при която се окайвам през очите на другия, липсвам си чрез другия, оставя след себе си памет, сълзи, вина, ако щете – дело, жизнен път. Смъртта, за която причина съм самият аз, не оставя след себе си нищо, тя е наистина небитие, в нея времето колабира. Може би оттук и неописуемият ужас на съня и изобщо – на всяка такава мисъл за смърт, отвъд еротиката на отношенията с другите. (Както и впрочем на самоанализата, която етимологически означава „саморазграждане“, „саморазрушение“) Попаднал си в омагьосания кръг на змията, захапала опашката си: единственият изход е някак да се събудиш.