Оголени клони бадемови.
Само звезди в нощите носите.
Над сърцето ми тегнат
със златните пръстени,
ръцете ви дълги и жилави.
Ти, мое сърце разкъсано –
ти мое сърце
сред звездите кръвта си захвърлило –
виждаш ли тези
тъжни клони бадемови,
колко са голи
в нощите есенни?
Пита ме Вятъра,
посребрен и потаен –
като монети
из полетата пусти
търкулват се думите:
– Момченце, момченце,
кой така разби ти гръдта?
– Ветре, ти
с брадвата звездна
оловната гръд ми разби.
– Момченце, момченце,
кой сърцето така ти разкъса?
– Ветре, ти
с храста розов
златното сърце ми разкъса.
– Момченце, момченце,
а кой във кръвта ти така,
туй пъстрооко момиче изсече?
– Ах, Ветре, ти
с длето от майки бадеми,
туй пъстрооко момиче
в ледената кръв ми изсече.
Оголени клони бадемови
и ти, Ветре, безгрижен –
коприно сребриста, от моята кръв начервена –
простеше…
Много съм влюбен:
болен съм много
и да говоря повече с вас
в този час нощен –
не мога.
ЗЕЛЕНА ПЕСЕН
Зеленината се задълбочава –
от всякъде зелено.
В тревите, в клоните над мен
и в храстите.
Извикай им
да поспестят зеленината –
може да потрябва
и за други светове!
Но най-зелено е
там до потока.
Аз слизам долу и не ме търси!
Ще ме намериш само
ако се загубиш!
Ще ме познаеш
по зеленината:
зелено клонче, лист зелен, зелени ниви…