УЧЕНИЕТО НА ДОН ХУАН

Карлос Кастанеда

(Откъс)

…Понеделник, 7 август 1961 г.

Пристигнах в къщата на Дон Хуан в Аризона в петък, в 7 часа вечерта. С него на верандата на къщата седяха още петима индианци. Поздравих го и седнах, в очакване да кажат нещо. След неловко мълчание един от тях стана, приближи се до мен и каза: „Буенас ночес“. Станах и отговорих: „Буенас ночес“. После и останалите станаха и дойдоха до мен, шепнейки: „Буенас ночес“. Поздравихме се като едва докосвахме крайчеца на пръстите си или като си стискахме за миг ръцете и след това рязко ги пускахме.

Всички отново седнахме. Изглеждаха малко срамежливи, сякаш си бяха глътнали езика, макар че всички говореха испански.

Сигурно е било към 7:30, когато всички станаха и се запътиха към задната част на къщата. Дълга време никой не проговори. Дон Хуан ми направи знак да го последвам и всички се качихме в една стара камионетка, спряна там. Седнах с Дон Хуан и двамата по-млади в задната част. Нямаше седалки, нито пейки, а металният под беше отчайващо твърд – почувствах го, когато излязохме от главния и поехме по един стар път. Дон Хуан ми пошепна, че отиваме в къщата на един от неговите приятели, който има седем мескалитос за мен.

„А ти нямаш ли, Дон Хуан?“ – попитах го.

„Имам, но не мога да ги предложа на теб. Виждаш ли, това трябва да го направи някой друг.“

„Би ли ми казал защо?“

„Може да не „му“ станеш симпатичен, да не те хареса и тогава няма да можеш да „го“ опознаеш с любов, както трябва да стане това и приятелството ни ще се провали.“

„Защо да не ме хареса? Нищо не съм „му“ направил.“

„Не е нужно да имаш нещо, с което да „му“ станеш симпатичен или антипатичен. „Той“ или те приема, или те отхвърля.“

„Ако не ме приеме, какво трябва да направя, за да „му“ стана симпатичен?“ Изглежда другите двама чуха въпроса ми и се засмяха.

„Не. Не мисля, че можеш да направиш нещо“ – каза Дон Хуан.

Той почти ми обърна гръб и повече не можах да го заговоря.

Сигурно сме пътували около час, когато спряхме пред една малка къща, Беше се стъмнило доста и когато шофьорът угаси фаровете, можех да различа само странните очертания на къщата.

Една млада мексиканка, съдейки по акцента ѝ, извика на някакво куче да спре да лае. Слязохме от камионетката и влязохме в къщата. Мъжете измърмориха: „Буенас ночес“, минавайки покрай мексиканката. Тя отговори на поздрава им и продължи да вика на кучето.

Стаята беше голяма и с безразборно натрупани вещи. Мъждива светлина от малка електрическа крушка придаваше на сцената съвсем меланхоличен вид. До стената бяха наредени много столове със счупени крака и хлътнали седалки.

Трима от нас седнаха на едно канапе, което беше най-масивната мебел в стаята. Изглеждаше прастаро и седалката му беше толкова изтърбушена, че опираше пода; на слабата светлина ми се видя червено и мръсно. Останалите седнахме на столовете. Доста време седяхме мълчаливи.

Изведнъж един от тях стана и отиде в друга стая. Беше около петдесетгодишен, висок и добре сложен. Върна се след минута, носейки бурканче за кафе. Махна капака и ми подаде съда. Вътре имаше седем странни на вид предмета. Бяха различни по големина и състав. Някои бяха полукръгли, други – продълговати. При допир бяха твърди като ядка от орех или корк. Кафявият им цвят напомняше твърдите и сухи орехови черупки. Взех ги в ръка и ги разтърках продължително.

„Трябва да ги сдъвчеш“ (esto se masca) – ми прошепна Дон Хуан.

Преди да проговори, не бях разбрал, че седи до мен. Погледнах останалите, но никой не ми обърна внимание; разговаряха тихо помежду си. Изпитвах силно съмнение и страх. Чувствах се съвсем неспособен да контролирам себе си.

„Трябва да отида до тоалетната – му казах, – ще изляза навън да се поразходя.“

Подадоха ми бурканчето за кафе и сложих вътре пъпките на пейота. Бях тръгнал да излизам, когато този, който ми подаде съда, стана, приближи се към мен и ми каза, че в другата стая има тоалетна чиния.

Тоалетната беше почти залепена до вратата. До нея, почти допряно се намираше огромно легло, което запълваше повече от половината стая. Там спеше жената. Постоях неподвижен до вратата и после се върнах в стаята, където бяха другите.

Собственикът на къщата ме заговори на английски: „Дон Хуан каза, че си от Южна Америка. Там има ли изобщо мескал?“ Казах му, че дори не съм чувал за него.

Изглежда се интересуваха от Южна Америка и доста дълго говорихме за тамошните индианци. Някой ме попита защо искам да опитам пейота. Казах му, че искам да разбера какво представлява. Всички се усмихнаха срамежливо. Дон Хуан внимателно ме насърчаваше: „Сдъвчи ги, сдъвчи ги“ (Мasca, masca).

Ръцете ми се овлажниха и стомахът ми се сви. Съдът с пъпките пейот беше сложен на пода до стола ми. Наведох се, взех един на слука и го сложих в устата си. Имаше вкус на мухъл. Захапах пейота, разкъсвайки го наполовина и задъвках едното парче. Усетих силна и остра горчивина; за една минута устата ми изтръпна упоена. Продължих да дъвча и горчивината се усили, предизвиквайки невероятно слюнкоотделяне. Чувствах венците и устата си така, сякаш бях ял осолено месо или риба – нещо, което те кара да дъвчеш все по-усилено. След малко сдъвках и другото парче и устата ми се упои толкова, че не усещах вече горчивината. Пъпката на пейота представлява влакнеста маса, както месестата част на портокала или на захарната тръстика и аз не знаех дали трябва да глътна или да я изплюя. Точно тогава домакинът стана и ни покани да се пренесем на верандата.

Излязохме и седнахме в мрака. Навън беше доста удобно, а домакинът ни донесе бутилка с текила.

Седяхме в редица, с гърбове опрени до стената. Бях на левия край на редицата. Дон Хуан, който седеше до мен, сложи съда с пъпките пейот между краката ми. После ми подаде бутилката, която вървеше от ръка на ръка и ми каза да пийна малко текила, за да изплакна устата си от горчилката.

Изплюх остатъците от първата пъпка и отпих една глътка. Каза ми да не гълтам, просто да изплакна устата си, за да спре отделянето на слюнка. Не ми помогна, но поне малко успя да премахне горчивия вкус.

Дон Хуан ми подаде парче изсушена кайсия или смокиня – не можах да видя в тъмното, нито да разбера по вкуса – и ми каза да го сдъвча много добре, бавно и без да бързам. Беше ми трудно да го преглътна и бавно слизаше надолу.

След кратка пауза бутилката направи нова обиколка. Дон Хуан ми даде и парче сухо месо. Казах му, че нямам желание да ям. „Това не е ядене“ – решително ми отвърна той.

Същата церемония се повтори шест пъти. Спомням си, че бях сдъвкал шест пейота, когато разговорът се оживи, макар че не можах да разбера на какъв език говорят. Темата на разговора, в който участваха всички беше много интересна и аз се опитвах да слушам внимателно, за да взема участие. Когато обаче се опитах да проговоря, това се оказа невъзможно; думите кръжаха без ред в главата ми.

Стоях с гръб опрян до стената и се вслушвах в разговора на другите. Говореха на италиански и повтаряха една и съща фраза за глупостта на акулите. Темата ми се стори логична и смислена.

По-рано бях казал на дон Хуан, че река Колорадо в Аризона е наречена от първите испанци „el rio de los tizones“ (реката на изгорелите дървета), но някой беше сбъркал думата „tizones“ и станало така, че реката получила името „el rio de los biturones“ (реката на акулите). Бях сигурен, че говореха за тази история, макар изобщо да не ми мина през ум, че никой от тях не знаеше италиански.

Исках да повърна, но не можех да си спомня как се повръща. Помолих някой да ми донесе малко вода. Изпитвах някаква непоносима жажда.

Дон Хуан ми донесе голяма тенджера. Носеше и една малка чаша или канче. Гребна от тенджерата, подаде ми я и каза, че не бива да пия, а само да си изплакна устата. Стори ми се, че водата свети по някакъв особен начин и блести като сгъстен лак. Исках да разпитам дон Хуан за това и с голяма мъка се опитах да изразя мислите си на английски, но се сетих, че той не разбира английски. Бях страшно объркани осъзнах, че въпреки бистрия си ум не мога да проговоря. Исках да кажа нещо за странните свойства на водата, но това, което последва не беше говор; беше чувството на неизразимата ми мисъл, която излизаше от устата ми в течно състояние. Беше някакво чувство за повръщане без напъни и без спазми в диафрагмата. Беше приятен поток от влажни думи.

Отпих и чувството за повръщане изчезна. Всички шумове изчезнаха и разбрах, че ми е трудно да концентрирам погледа си. Обърнах се и потърсих с поглед дон Хуан, но завъртайки глава забелязах, че зрителното ми поле се е смалило и представляваше малък кръг, точно пред очите ми. Това чувство не беше мъчително, нито неприятно, а нещо различно – нещо съвсем ново. Буквално можех да „отнеса“ пода, съсредоточавайки поглед в една точка и клатейки бавно глава във всички посоки. Когато излязохме на терасата бях забелязал, че всичко наоколо е потънало в мрак с изключение на далечния блясък от светлините на града. Въпреки това с кръговото ми полезрение всичко се виждаше с изключителна отчетливост. Престанах да се интересувам от дон Хуан и останалите и се отдадох изцяло на изследването на пода с микроскопичното си зрение.

Вторачих се в мястото, където вратата на верандата се съединява със стената. Извърнах бавно глава надясно, следвайки линията на стената и видях дон Хуан, който седеше, облегнал гръб на нея. Извъртях глава наляво, за да концентрирам погледа си върху водата. Видях дъното на тенджерата. Едва повдигнах глава и видях да се приближава средно голямо черно куче. Видях го как се приближава към водата. Кучето започна да пие. Вдигнах ръка, за да ги изгоня. Задържах погледа си върху кучето, опитвайки се да подсиля жеста си и внезапно го видях да става прозрачно. Водата бе лъскава и гъста течност. Виждах я как минава през гърлото на кучето и потича в тялото му. Виждах я как равномерно се разлива по цялото му тяло, а после избликва буйно от всеки негов косъм. Виждах тази течност, блестяща с всички с цветове на дъгата, да пътува по цялата дължина на всеки негов косъм, а после да се проектира над козината, образувайки дълга, бяла копринена грива.

В този миг почувствах силни спазми и за секунда около мен се образува тунел, много нисък и тесен, твърд и необичайно студен. При допир приличаше на стена от плътно алуминиево фолио. Открих, че седя на пода на тунела. Опитах се да стана, но ударих главата си в металния покрив и тунелът започна да се свива и да ме притиска, докато накрая започнах да се задушавам. Спомням си, че трябваше да се довлека до нещо като кръгла точка, в която тунелът свършваше.

Когато най-после стигнах там, ако разбира се съм направил нещо такова, бях забравил всичко свързано с кучето, дон Хуан и мен самият. Бях изтощен. Дрехите ми бяха просмукани от някаква ледена мазна течност. Търкалях се напред-назад, опитвайки се да си намеря място, където сърцето ми нямаше да бие толкова силно. При едно от тези премествания отново видях кучето.

Изведнъж спомените ми от тази нощ се върнаха и внезапно в ума ми всичко се проясни. Обърнах се назад и се огледах за дон Хуан, но не можах да различа нищо. Единственото, което можах да видя бе кучето, започнало да сияе с всички цветове на дъгата и ярката светлина, излъчвана от тялото му. Видях отново водата да тече в него, осветявайки го като жар.

Приближих се към водата, натопих главата си в тенджерата и пих заедно с него. Ръцете ми бяха пред мен, опрени на земята и докато пиех, виждах течността да тече по вените ми и да хвърля зелени, червени и жълти отблясъци. Пих дълго. Пих, докато ме обгърна един пламък, едно сияние. Пих, докато течността започна да извира от тялото ми, от всичките ми пори, превръщайки се в копринени нишки и така и аз се сдобих с дълга лъскава фосфоресцираща грива. Погледнах кучето. Гривата му беше като моята. Върховно щастие изпълни тялото ми и заедно се затичахме към някаква жълтеникава топлина, идваща от неопределено място. И там се заиграхме. Играехме и се боричкахме, докато научих всички му желания, а то научи моите. Всеки, на свой ред, караше другия да се движи, сякаш е марионетка в куклен театър. Можех да го накарам да премести краката си, ако си мръднех пръста на крака, а всеки път, когато навеждаше глава, усещах неудържим порив да скоча. Но най-дяволският му номер бе да ме накара да чеша главата си с крак, докато седях; успяваше да го прави, тръскайки глава наляво и надясно и махайки с уши. Тези негови жестове бяха много смешни за мен. „Какво усещане за грация и ирония, какво изкуство!“, мислех си. Еуфорията, която ме бе завладяла, бе неописуема. Смях се докато дъхът ми секна.

Имах ясното усещане, че не мога да отворя очи, сякаш гледам през щерна пълна с вода. Беше болезнено и продължително състояние, в което преобладаваше страхът, че няма да се събудя, въпреки че бях буден. Постепенно светът около мен се проясни и придоби очертания. Зрителното ми поле отново прие формата и големината си; и в този момент направих първото си съзнателно действие – обърнах се да погледна това прекрасно и невероятно създание. Точно в този миг бях изправен пред най-трудния преход на състояния. Преминаването ми от естественото състояние към другото бе станало неусетно. Съзнавах, че мислите и чувствата ми бяха продължение на това мое съзнание и преминаването от едното състояние към другото стана нормално и спокойно. Но тази втора промяна, това пробуждане към сериозното, трезво състояние на съзнанието бе наистина шокиращо. Бях забравил, че съм човек. Мъката от това толкова противоречиво състояние бе толкова силна, че се разплаках.

Събота, 5 август 1961

По-късно онази сутрин след закуската собственикът на къщата, дон Хуан и аз се върнахме с колата обратно в дома на дон Хуан. Бях много уморен, но не можах да поспя в камиона. Едва след като другият си отиде, заспах на верандата.

Когато се събудих беше мръкнало; дон Хуан ме бе завил с одеало. Потърсих го, но той не си бе у дома. Дойде по-късно и донесе тенджера с пържен фасул и царевични питки. Бях невероятно гладен.

Щом свършихме с яденето и седнахме да си починем, той поиска да му разкажа всичко, което ми се бе случило предишната нощ. Разказах му преживяването си с всички подробности и доколкото бе възможно това, най-точно.

Когато свърших, той кимна с глава и каза: „Мисля, че си успял. Трудно ми е да ти обясня как и защо. Но мисля, че с теб нещата се развиха добре. Виждаш ли, понякога „той“ е игрив като дете, друг път е ужасен, страшен. Понякога лудува, а понякога е напълно сериозен. Не можеш да знаеш предварително как ще се държи. Въпреки това, когато човек „го“ познава добре… Тази вечер ти си поигра с „него“. Ти си единственият човек, когото познавам, който е имал подобна среща.“

„По какво се различава моето преживяване от преживяванията на другите?“

„Ти не си Индианец, затова ми е трудно да разбера какво точно става. Въпреки това, „той“ или приема хората или ги отхвърля, независимо дали са Индианци или не. Сигурен съм в това. Виждал съм мнозина, знам също, че често върши лудории, кара някои да се смеят, но никога не съм „го“ виждал да си играе с някого.“

„Дон Хуан, можеш ли да ми кажеш сега как пейотът закриля…“

Той не ме остави да довърша. Стисна силно рамото ми.

„Никога не „го“ наричай с това име. Не си „го“ видял достатъчно, за да го познаваш добре.“

„Как Мескалито закриля хората?“

„Дава им съвети. Отговаря, каквото го попиташ!“

„Искаш да кажеш, че Мескалито е реален? Тоест е нещо, което можеш да видиш?“

Видя ми се объркан от въпроса. Погледна ме с любопитство.

„Това, което исках да кажа е, че Мескалито…“

„Чух какво каза. Нали „го“ видя вчера вечерта?“

Исках да му кажа, че това което видях вчера вечерта бе само едно куче, но забелязах удивения му поглед.

„Мислиш ли, че онова, което съм видял вчера вечерта е бил „той“?“

Той ме изгледа презрително. Засмя се скришом, кимна с глава, сякаш не вярваше на ушите си и със заядлив тон допълни: „A poco crees que eratu – mama“ (А ти какво мислиш, че е било – на твоята мама?) Спря преди думата Мама, защото онова, което искаше да каже бе „tu chingada madre“ идиом, използван в случаите, когато човек иска да направи неучтив намек за майката на другия. Думата мама бе толкова неподходяща, че и двамата дълго се смяхме. После разбрах, че е задрямал и не е отговорил на въпроса ми.

Неделя, 6 август 1961

Аз и дон Хуан отидохме с моята кола до къщата, където бях опитал пейота. По пътя той ми каза, че онзи, който ме „предложи“ на Мескалито, се казва Джон. Когато стигнахме до къщата, намерихме Джон седнал с двама младежи на верандата си. Всички бяха много весели. Смееха се и говореха с настроение. И тримата говореха добре английски. Казах на Джон, че съм дошъл да му благодаря, че ми помогна.

Исках да чуя и тяхната версия за поведението ми по време на халюцинацията ми и им казах, че се бях опитал да си припомня всичко, което бях правил през онази нощ, но без успех. Засмяха се и сякаш се притесняваха да ми кажат. Изглежда ги възпираше присъствието на дон Хуан. Всички му хвърляха коси погледи, сякаш очакваха негов знак, за да продължат. Сигурно дон Хуан бе направил някакъв таен жест, макар че не забелязах нищо, защото внезапно Джон започна да ми разказва какво съм вършил онази вечер.

Каза ми, че разбрал, че съм обладан, когато ме чул да повръщам. Сметнал, че съм повърнал към тридесет пъти. Дон Хуан го поправи и каза, че това е станало само десет пъти.

Джон продължи: Тогава всички се събрахме около теб. Беше се вдървил и имаше спазми. Дълго време, докато бе проснат по гръб, движеше уста, сякаш говореше. После започна да си удряш главата в пода и дон Хуан ти нахлузи една стара шапка и ти спря. Трепереше и хлипаше в продължение на часове, все така излегнат на пода. Мисля, че след това заспахме, но в просъница те чувах да дишаш тежко и да стенеш.

После те чух да крещиш и се събудих. Видях те да скачаш, крещейки. Втурна се към водата, преобърна тенджерата и започна да пляскаш в локвата.

Дон Хуан ти донесе още вода. Седна спокойно пред тенджерата. След това скочи и съблече всички си дрехи. Падна на колене пред водата и започна да пиещ на големи глътки. След това не правеше нищо друго, просто стоеше там, гледайки наоколо си с мътен поглед. Помислихме, че ще останеш „там“ завинаги. Отново бяхме заспали, също и дон Хуан, когато внезапно ти скочи отново и подгони кучето. Кучето се изплаши и започна да вие, и така избяга зад къщата. Тогава всички се събудихме.

Всички станахме. Ти се появи, тичайки от другата страна, догонвайки кучето. Кучето тичаше пред теб, лаейки и квичейки. Мисля, ти че обиколи около двадесет пъти къщата, лаейки като куче. Страхувах се, че съседите ще се питат какво става. Тук наоколо няма къщи, но писъците ти бяха толкова силни, че можеха да се чуят на цели мили разстояние.“

Един от младежите допълни: „Успя да хванеш кучето и дойде с него на верандата, стискайки го в обятията си.“

Джон продължи: „И тогава започна да играеш с кучето. Боричкахте се с него и така, играейки, се хапехте един друг. Това, помислих си аз, бе странно. Обикновено кучето ми не е игриво. Но ти и кучето вече се търкаляхте един върху друг.

„Тогава ти изтича към водата, а кучето пи заедно с теб – каза младежът. – Сигурно сте ходили пет-шест пъти с кучето до водата.“

„Колко време продължи всичко това?“ – попитах.

„Часове наред – каза Джон. – За миг ви изгубихме и двамата! Мислех, че сте отишли отзад. Чухме ви как лаете и ръмжите. Звукът, който издаваше, приличаше толкова много на кучешки, че не можехме да ви различим.“

„Може би е било самото куче“ – казах.

Засмяха се и Джон каза:

„Слушай ме какво ти казвам, ти лаеше, приятелю!“

„А после какво стана?“

И тримата се спогледаха и изглежда, че им е било трудно да решат всичко е станало после. Най-накрая младежът, който до този момент не бе казал нищо, проговори.

„Секна ти дъхът“ – каза, поглеждайки Джон.

„Да, ти наистина са задушаваше. Започна да говориш много странно, а после се свлече на пода. Помислихме, че ще си прехапеш езика и дон Хуан ти отвори устата и напръска с вода лицето ти. И тогава ти отново започна да имаш спазми и да потръпваш. След малко остана неподвижен за дълго време. Дон Хуан каза, че това е всичко. Вече бе сутрин и така те покрихме с одеало и те оставихме да спиш на верандата.“

В този момент той спря да говори и погледна другите, които едва сдържаха смеха си. Обърна се към дон Хуан и го попита нещо. Дон Хуан се усмихна и отговори.

Джон се обърна и ми каза: „Оставихме те тук навън на верандата, защото се страхувахме, че ще се напикаеш в стаята.“

Умряха да се смеят.

„Но какво ставаше с мен? – попитах. – Да не би аз…?“

„Да не би ти… – Джон подигравателно ме изимитира. – Нямаше да го казваме, но дон Хуан каза, че може. Препика кучето ми.“

„Какво направих?“

„Да не мислиш, че кучето е бягало, защото се е уплашило от теб? Бягаше, защото ти го напикаваше.“

Всички умряха от смях. Опитах се да задам въпрос на един от младежите, но сред смеховете той не ме чу.

Джон продължи: „Станахте квит, обаче – и то те напика.“

Тази фраза очевидно бе много смешна, защото избухнаха в страшен смях, всички заедно и дон Хуан с тях. Когато някак се успокоиха, попитах с цялата си искреност: „Истина ли е? Случи ли се това?“

Смеейки се Джон ми отговори: „Кълна ти се, че кучето ми те напика.“ Връщайки се с колата в къщата на дон Хуан го попитах: „Наистина ли е станало всичко това, Дон Хуан?“

„Да – каза ми, – но те не знаят какво виждаше ти. Не разбират, че си играел с „него“. Затова и не те обезпокоих тогава.“

„Да, но тази история с кучето и мен, дето сме се напикавали един друг, истинска ли е?“

„Не беше куче. Колко пъти трябва да ти кажа? Това е единственият начин, за да го разбереш. Единственият начин. Това бе „той“, който си играеше с теб.“

„Ти знаеше ли, какво ставаше преди да ти разкажа?“

Той за миг се поколеба преди да ми отговори.

„Не, спомних си странния ти вид, след като ти ми разказа. Просто, предположих, че прекарваше добре, защото не изглеждаше уплашен.“

„Наистина ли кучето играеше с мен, както казват?“

„Дявол да го вземе. Не беше куче.“

 

Превод: Здравка Михайлова

Коментари