* * *
Цирцея! Цирцея!
Усмихната, с открити гърди
лежеше, пушеше –
Разказвах за морето
* * *
Тук, до полегата веранда
без платна, без листа,
зеленият овес се огъва, светъл
като косата нощем – будна
лежи под целувките. Целувки…
И топлия вятър от Африка тича из залива,
трева шуми, коси – трева, трева…
коси, коси…
* * *
– Само ти, мое упование! –
Болеше да кажа: Това е малко.
Няма да ти стигне. Един живот
не побира толкова мъка,
един сам човек – уязвим, раним и преходен.
Влак профуча край перона – ние се държахме
сред трясъка.
Но гласовете ни – така или иначе –
глъхнат.
* * *
Нощта, в която ни събудиха картечниците,
нощта, в която вкарваха говедата в реката,
нощта, в която келнерът каза:
Няма хора, мадам!
Нощта, безсънната нощ –
какво са две нощи
в дългия, убиващ живот, мадам!
* * *
Преди още да се разделят
тя познаваше следващите си любовници.
Даже преди нощта, в която
за пръв път я… и прочее.
Това ѝ придаваше красива увереност (facilite).
Губеше с лека ръка.
Той често я чуваше да говори
сутрин по телефона,
смеха в другата стая,
писмата с чужд почерк
на общата маса
и нейното лице – недосегаемо спокойствие, ведрост.
Историята отдавна е приключила
и освен мига – боготворене на очи,
бедра, магия, която изгаря –
няма друго, никакъв отговор.
* * *
Забравих тайните ѝ.
Времето тече почти без болка.
Но днес помислих, че прекарва
есента в някой лондонски хотел
с последния или предпоследния си
любовник.
Помислих и за мръсното бельо
на моята приятелка –
повод за дискретност,
меланхолия.
Нейните истории са известни,
но мога да ѝ пожелая лека нощ
с една пощенска картичка,
а тя ще разбере
какво си е отишло от живота ни.
* * *
Не казвам:
Сега бавно ще остаряваш.
Трябва по-често да те любят.
Нощем се събира киселина в очите ти
и те познавам по-малко от преди.
Още чакаш кръглата луна,
но времето те завлича
и по лицето ти изгряват
следи от целувки и стари лета.
Сега някой трябва да мисли за теб,
любовта трябва да е с теб през нощта,
когато щастието напомня
за бързото лято.
* * *
Да отправя ледена дума към теб –
заличава те, а кожата превръща
в материя, която не остава в спомените.
Не нося студа – да замразя в паметта
твоя образ.
(Крайче от снежинка парва бедрата ти,
моите уши, но горещи са очите,
ръцете, гърдите, дъха).
Нямам лед, нямам мраз –
треперя.
* * *
Тръпнещ някога мускул,
изтръгнат от плътта,
присаден в сянка.
Сега – студен, не гори,
не храни смъртта.
Персефона не го е погълнала,
не кърви дълго.
Превод: Дора Чалъкова