А толкова силно бях повярвал, че той щеше да умре така, както аз, плачейки, го рисувах как агонизира в собственото си легло. Трябва да си призная, че дори ме обземаше неуловимо безпокойство. На другия ден, той вървеше по улиците на Париж, силен и недостижим. Една сутрин в Сакре Кьор на Монмартър бях заобиколен от две черни котки. Някакъв глас казваше: „Не се страхувайте!“ Сакре Кьор ми заприлича на една от онези розови крепости, които украсяват върховете на италианските хълмове, а той, Гийом, бе като някаква птица с човешка глава. Мъртъв ли бе скъпия поет? Рисунката ми още не беше завършена. Срещнах го начело на една група от ревностни последователи: той ли бе или Данте? И толкова реален! Наистина! Гийом не беше умрял. Един абат с умно изражение и висок на ръст ми каза: „Не е възможно човек да бъде по-жив от Гийом Аполинер. Довършете все пак рисунката с неговата смърт и сложете моя силует там долу вляво“.
Превод: Аксиния Михайлова