СМЪРТТА Е ОБРАЗЦОВА МЕТАФОРА
Хрумват ми чудновати неща.
„Ще умра в Париж, в четвъртък, в ден дъждовен…“ – написва Сесар Вайехо веднъж. Умира след време в Париж, в четвъртък, в общо взето слънчев ден от нервно изтощение.
„Ще умра на път, летейки…“ – написва Владимир Башев. Умира на път, летейки, при катастрофа с автомобила си.
Има безброй такива примери. Безумието на поетическото ясновидство е огледало, в което съдбата разглежда гримасите си. Те са добра храна за всяко фаталистично съзнание, усещащо крайната обусловеност и детерминиращия дъх на битието във врата си.
Разказват, че Анна Ахматова предупреждавала Марина Цветаева: „Мила, не знаете ли, че това, което напишете, се сбъдва. Тъй че внимавайте…“
Тези трагично сбъдващи се предчувствия са странни само на пръв поглед. За мен би било много по-странно, ако поетът, който често е словесен рупор на кодовете на Божественото, комуто е даден мъчителният дар на сибилата на наднича в бъдещето на цели народи, не може в мигове на екзистенциален спазъм да види собствения си житейски край.
Няма защо да се изумяваме.
Едва ли е бил изумен и Николай Гумильов (1886-1921), когато арестуван по обвинение за участие в контрареволюционен заговор през 1921 година, е изправен до стената.
Дали е изплувало за секунда в паметта му собственото:
И не ще си умра в кревата
пред нотариус, лекар и поп…
Той е могъл и да се спаси. На въпроса на комисаря: „Има ли тук поет Гумильов?“ обаче отговаря: „Няма. Има само белогвардейски офицер Гумильов.“ Далеч съм от идеята, че е бил обладан от чудовищната мисъл да оправдае пророчеството си. Истина е обаче, че при големите хартията не носи лъжа. Гласът, който вещае в ушите им и стига до нас чрез писанията им е глас твърде повелителен, за да не изпълниш заповедите му. Гумильов е бил добър офицер и безстрашен воин. Смъртта е само поредният добре изпълнен дълг, защото Службата продължава вечно.
Бойко Ламбовски
АЗ И ВИЕ
Знам – дойдох от друга държава.
Не подхождам съвсем за вас.
Не китарата обожавам,
а дивашката зурна аз.
Не в салони сред тъмни фракове
хвърлям своите словеса; –
стихът ми звучи за дракони,
водопади и небеса.
Така както арабин в пустиня
пада над извора – досега
така обичах, а не картинно –
с рицарска луна и нега.
И не ще си умра в кревата
пред нотариус, лекар и поп.
Дупка някоя непозната
ще ми е буренясал гроб.
За да вляза не в рая спокоен
с протестантски гладки стени,
а там, де блудница и разбойник
ще ми кажат дружно: „Стани!“
РАБОТНИК
Жарка пещ, духалото, тезгяхът…
Дребен, стар човек край тях стърчи,
и изглежда погледът му плах
от силно зачервените очи.
Вече спят другарите му. Не е
само той от сън оборен. Все
е зает куршума да излее,
който моя край ще донесе.
Свърши и с отрудена усмивка
тръгва към дома. Блести луна.
Чака го под топлата завивка
сънена добрата му жена.
А куршумът негов ще просвири
над запенената Двина и,
майсторски отлят, ще ме подири,
и в гръдта ми ще се настани.
Аз ще рухна и ще се замятам.
Миналото в миг ще се яви.
И кръвта ще плисне по земята.
Ще намокри прашните треви.
И след краткотрайната горчилка
ще ми въздаде за моя век
Господ с пълна шепа. Туй в престилка
сива стори дребен стар човек.
Превод от руски: Бойко Ламбовски