Смъртта – ужасенъ призракъ! Въ най-ранна възрасть още,
когато по-далеко отъ майчини си пазви
света едва познавахъ, единъ безименъ страхъ
загнезденъ бе у мене; – и може-би то беше
страхътъ отъ нея само, въ гърдить ми проникналъ
изъ родната гръдь изсмуканъ. По-късно азъ разбрахъ
началото и края на цялата човешка
тревога подъ небето; – че също тъй предъ нея
трепереха и старци отдавна своя дялъ
отдели на земята, и млади въ свидна пролеть
на крехката си младостъ.
И въ сънища нередко
азъ виждахъ тоя призракъ: изъ тайния пределъ
на ада скелетъ идещъ въ нощъ – черна плащаница,
надъ плахата вселена; – съ размахната коса
по всички хоризонти, всемогъща, безпощадна,
на мълния подобна. Азъ виждахъ този призракъ,
отъ своя мразъ настръхналъ и въ тъмни небеса
зловещо обрисуванъ, безмлъвно да размахва
на времето крилата; – да хвърля мрачна сянка
надъ суши и морета, понесълъ се напредъ,
въ следитъ на живота.
И азъ разбрахъ вече
началото и края на всичката човешка
тревога подъ небето: – че крепости навредъ
издигани азъ гледахъ при бягството всеобщо
отъ тоя грозенъ призрак; – все крепости високи,
издигнати съ надежда задъ техните стени
безъ страхъ отъ смърть, душата спокойно да почине.
И крепостъда издигне, натрупалъ гледахъ некой
отъ трупове човешки градиво планини,
помагайки, безумецъ, на същата оная,
напразно отъ която спасение самъ дири.
И крепость да намери, запалилъ другъ свещьта
на добродетель кротка, ридаеше въ тъмата,
нещастникъ, предъ вратите на брата си, когото
еднакво неизбежно очаква пакъ смъртьта.
И тисящите още, най-пъстра върволица
молепсани страхливци по всичките посоки
на земната пустиня; и тисящите – чакъ
до оня клетъ безумецъ, що мисли съ шепа злато
безсмъртие да купи; – най-пъстра върволица,
до оня клетъ неидастникъ, що с крадения въ мракъ
отъ чуждо гърло залъкъ, излишенъ пътъ зората
средъ живите посреща…
Несретникъ безприютенъ
въ тъма самси изгубенъ, да заглуши страхътъ
на горестна самотность – и ехото отвърна
изъ пущинаци стръмни, където все безъ пъть
следъ него се залутахъ. Но вместо да намеря
пимъ праздникъ на живота, тържественъ и безкраенъ
въ лице смъртьта погледнахъ; тя беше светлина
на пролетното утро, отвеки съчетана
съ мъглата подранила на есенната вечерь.
Тя беше само погледъ, чиято дълбина,
загадъчно бездънна, сияе отразена
надъ нази въ небосвода. Тя бе едно велико
мълчание средъ всичко – сковало всеки екъ
по цялата вселена. Една мечта самотна,
последила тревожно, отъ себе си пленена,
виденията свои далечъ отвекъ-навекъ.
И наедно съ диха ѝ, на всеки мигъ вълшебно
изъ хаосите никнатъ въ плътъ сънищата нейни.
И всеки мигъ умира тъй също некой светъ,
въ плъть неинъ сънь облеченъ. И безначално – нема
край нигде отбелязанъ стремлението нейно
изъ пътя на безкрая…
Въ тозъ шеметенъ полетъ
смъртьта въ лице погледнахъ, – душа на вековете,
свръхсмисъль вековечна: погледнахъ а съ цената
на всеки страхъ отъ нея, съ цената на страхътъ
предъ майката велика, и кретамъ азъ магесанъ
отъ нея – и следъ нея – по своя земенъ пъть.
ЗАВЕТЪ
Единъ заветъ, о братя, ще оставя:
умра ли въ миръ – нещастникъ, или свърша
честитъ въ борба, – недейте ме заравя
при другите, въ пръстьта, за черви мърша.
Свещенъ заветъ, свещено да се пази;
чрезъ огънь въ прахъ трупа ми превърнете…
Посредъ море, на бури и талази –
и само темъ праха ми поверете.
ИЗ „ПОДИРЪ СЕНКИТЕ НА ОБЛАЦИТЕ“
Хемусъ, София, 1941