За нашето отвъдно преселение, което не разделя
нищо с нас, не знаем нищо. И без следа от страх
или съмнение, любов, омраза, детско удивление,
се взираме в зловещите уста – една гротескна
маска на смъртта, разядена от ужас и тъга.
Светът е пълен още с наши роли, докато суетата
на актьора е наша същност и сме нейни роби
на сцената играе и смъртта, презряла всяка земна суета.
Но щом ти тръгна, то на тази сцена,
през процепа, през който ти отмина,
за миг просветна ивица реално: зеленото
от горското зелено; сияние на слънчевата тайна.
Играем. Със страх и труд заучените роли
скандираме дълбоко ужасени. И маските
разменяме понякога. Но ето от отвъдната
вселена се спуска върху нас и ни обзема
и някак неусетно ни обгръща, на нашата
пиеса неприсъща самото твое битие. Така
на сцената за миг поне живота си играем
тъй увлечено, без мисъл за признание и вечност.
Превод от немски: Калина Димитрова