Без лунни нокти върху катедрала
сухи цветя върху гърдите на вдовицата
безшумно през мъгливи проливи
без острови върху гърба на картата
без сънени весла над бледа пара
и носиш ли монетата си страннико
безшумно по изгнили водорасли
цветя върху гърдите сухи на вдовицата
без сънени камбани иззад някой
от пръснатите из пейзажа хълмове
без приспивния ритъм на дъното
под ласкавите пръсти на предачката
мехурчетата по ръба на чашата
все по-сухо и все по-солено
а все по-сухо и все по-солено
октоподът умира в своята супа
октоподът умира в своята супа
и не дължи един петел на никого
ВЪЛНАТА
по Хокусай
Вълната стопръсто и алчно посяга към всичко пред нея
Вълната – стоноктесто коте си търси с кого да играе
Вълната от синя коприна поръбена с бяла дантела
Вълната – преди да изчезне за миг порцеланово цяла
Не тази вълна
Вълната – раздрано крило – или –
– когато морето удари с юмрук –
– кой казва, че наказвал само огънят –
– с прекършен гръб – вълната –
– вълната – взрив от пяна –
– познава най-краткия полет –
– вълната – рухващ пламък
– вълната – вълната
– не тази вълна
Вълната двуизмерна
от театъра на сенките
* * *
Когато той влезе в града, бавно, бавно победителите влизат, калдъръмът се стопи под тежестта му, восъчен омекна калдъръмът и безшумни бяха стъпките на коня му; бавно, бавно победителите влизат, детето през тълпата пропълзя, ръцете ти видях, и коня ти, и всичко, отдалече, отдалече те видях, когато влезе в града, приготвих своя камък, стара бях, ръката ми трепереше, когато те видях как бавно влизаш, издълбоко, така издълбоко проклятието си изтръгнах, че кожата ми празна свлече се край теб, бавно, бавно, когато влезе в града, една девойка на балкона шиеше, на зелен балкон очаквах както винаги, сенчест е животът ми, сенчест е животът ми, пръста си убодох, когато те видях – единствената кръв за твоята победа
по-високо, майстори, прага повдигнете
пристигна моят кораб
звънтящи знаменца по мачтите
зелени кичури по котвите
пристигна моят кораб
под облаци – зелени мачти
звънтящи котви над водата
пристигна моят кораб
звънтящ по вятъра пристигна
пристигна по зелени пътища
пристигна моят кораб
пристигна моят кораб.
Когато той си тръгна от града, бавно, бавно, детето го изпрати чак до портата, кинжал извит в краката ти лежеше, една змия в краката ти се мяташе, с копито конят ти разби главата ѝ, и все по-малък хоризонтът ставаше, все по-далече раменете ти го носеха, детето си намери цветно камъче и май забрави да затвори портата, а по дуварите, напукани от жегата, простираха прането си жените.
КОМИСАРЯТ НА РАЦИТЕ
Комисарят проверява раците си всеки месец преди пълнолуние, когато приливът съскащ пристига и сянка разделя брега на две равни части; поставя зелените камъни винаги отдясно, за да има симетрия, поставя зелените камъни и отляво, когато приливът пристига с бели змийчета по пясъка и нещо, напомнящо крило, почти докосва раменете му.
А през останалото време залага примки за водни кончета между стеблото на едуа маргаритка и крачето на един замаян от слънцето гущер.
А през останалото време закрепва погледа си на ръба на чащата, защото ако малко го отмести настрани, нещата се разбягват напосоки.
А през останалото време има един люлещ се стол на своята веранда, чиито две последни стъпала имат нужда от дорисуване.
Легитимира се единствено на светлината на свещ под обедното слънце, защото, казва, само тогава усещал ужаса в пълния му вид.
Спокойна служба – казват някои, когато преминава през площада, както винаги накриво поставил лицето си, с празна клетка за водни кончета в едната си ръка.
ЕПИТАФИЯ НА КЕХЛИБАРЕНИЯ КОРАБ
Преплувах няколко морета с различни цветове,
цветът на дъното ме изненада
Сега морето пак е цялото под мен,
ако сменим посоките
Имах две слънца на десния си борд,
една муха, заключена хилядолетия
близо до кърмата си,
а на носа – една жена
и вятърът не беше повредил нежната ѝ кожа
Сега тя има миди по ръцете си
и пясък под зелените си устни
Когато минете оттука, риби,
спомнете си – очаква ви брегът
ЕПИТАФИЯ НА ЗЕЛЕНОТО ЧОВЕЧЕ
Под плоските ми стъпалца
не се огъваха тревите
Умеех да докосвам пеперудите
без да смъквам прашец от крилете им
С окото на тила си наблюдавах
по всяко време изгревите
на вашата планета. Не успях
да свикна само с блясъка в очите
на котките ви вечер
Сега лежа – не по-голямо от ключ
в един отпечатък от детски стъпки
близо до нещо, което не знам
как наричате