Не вярвам вече никой да оспорва, че щастливото намиране на Търновската царска библиотека в един мухлясал тайник на Рилския манастир отговори на толкова много въпроси и възбуди още толкова много нови, колкото никое друго откритие в края на 20 век. Историците и литераторите, любители на бляскави хипотези, примираха дори само при назоваването на неизвестните досега евангелия и книги, написани от Константин Преславски, Йоан Екзарх и Евтимий; европейските списания подскачаха около новооткритите страници от Ливий и Тацит, Мавриций и Пахимер; само Голямата царска летопис и Именникът на българските ханове (в пълния му вид) успяха да преобърнат с главата надолу онова, което всички си мислеха, че знаят за историята на Европейския Югоизток.
Сред многото богатства откриха и един сборник с притчи, чието заглавие „Новият Вавилон“ вдъхваше надежди, но когато преситените от сензации специалисти го прелистиха набързо и не намериха доказателство за хомосексуалните наклонности на Василий II, нито за това, че Ивайло бил не свинар, а птицепас, нито някаква друга подобна новост, книгата отстъпи за по-спокойни времена и по-търпеливи и ерудирани изследователи. Бързам да кажа, че тези времена още не са дошли, а колкото до изследователите – те се задоволиха да лепнат на сборника по някое ефектно определение, някой обявиха, че това е смятаната за загубена Тайна книга на богомилите, в списание „Сайънс“ я нарекоха „The Antibible“ (наименование шумно, но недостатъчно обосновано, според мен, поне жанровото многообразие на Стария завет липсва в случая, за да се правят каквито и да е паралели дори и с обратен знак). Най-вероятно е тя да се окаже дело на варлаамитите, или някоя друга временно покровителствана секта с достъп до дълбокия Изток; книгата явно е била прибрана в библиотеката от Йоан Александър, най-близък до съвременното понятие за културен плурализъм, а след това просто никой не се е сетил да я изхвърли.
Казах, че книгата представлява сборник с притчи – съставителят е подходил снобски към задълженията си, като е избягнал всякакво тълкувание или изясняване на смисъла на притчите. Вероятно и на него, както и на всички нас, те са се сторили многопосочни и в миг на просветление си е осигурил безсмъртието, като заложил твърдо на загадъчната усмивка на Мона Лиза, вместо да тегли всичките си козове от провинциално мъдруване – съмнителни бисери за бъдещите ерудирани свине.
Една от тези притчи ми се стори интересна и взех, че преведох нейните гръмки старобългарски винетки върху проста пишеща машина, която, на пръв поглед, няма как да не изтръгне смисъла и да ти го навре в очите. Ето впрочем и текста:
„Слезе Бог, чието име знаят всички, но не бива да изказват напразно;
И яви се на служителя си Артана, а то значи Мъдрия, и каза му: „Досадиха ми, Артане, хората и блудствата, и лъстта и неверието им, и дойде ми наум голямо чудо да сторя и да изтрия семето им от земята;“
А Артан се уплаши много, падна на коленете си и помоли: „Било е и това, Господи, но спомни за мене, верния си служител, и сложи ме в ковчег като Ной да преплувам, и спаси ме;“
И рече Господ Артану: „Не за хората, а за себе си се молиш, затова няма да те спасявам, но ще ти дам една възможност да спасиш всички хора, и себе си с тях;
А то ще бъде седем дена, до седем дена да ми принесеш жертва, но жертва, достойна за Мене.“ Рече Бог и замина.
И седна Артан, та прерови всичко що знаете, и изпита всичко, що знаеха другите, и на шестия ден сутринта извика слугата си Фараса, и каза му:
„Иди и хвани птицата Симин, убий я, източи кръвта ѝ, и ми я донеси, та да спасим хората.“
И отиде Фарас, та намаза с клей клоните на дървото, дето кацаше птицата Симин, улови я, но не я уби, не източи кръвта и, пусна я и се върна с празни ръце.
И като видя Артан Фараса че се връща с празни ръце, падна на земята и зарида, защото идеше седмият ден.
Така унищожи Бог грешните хора в един от предишните светове.“
Както виждате съвсем обикновена историйка, чийто корени търпеливият изследовател може да проследи до края. Като основа имаме любопитна перифраза на мита за потопа, един пласт персийски легенди отгоре, малко от приказката за добрия юнак с куриозна развръзка, сянка от Хезиодовата периодизация, лека кабалистична игра с божествената седмица (Бог сътворява за седем дена, и разрушава пак за седем дена), богомилска ирония на вкус, темата за страхливия господар и непослушния слуга; все в този дух намеци, хитрини и компилации. Историйката наистина щеше да е обикновена яхния от влияния, ако не бяха няколкото неочаквани обрата и сред тях – най-неочакваният: защо Фарас не убива птичето, след като знае, че след това Бог ще нагълта хората като кюфтета?
Исках да чуя оригинални отговори на въпроса, питах много хора. Казаха ми, че Фарас е праобразът на гения-самоубиец, на антигероя; поради няколко причини (неверие в нравственото основание на цивилизацията, мъдро изравняване на битие и небитие, поетичен култ към смъртта, намеса на съдбата или евентуална предварителна договорка с Бога) той съзнателно пропуска последната възможност да спаси хората и прави най-голямата жертва, жертвувайки славата и обичта, полагаща се на един Спасител На Всички. Казаха ми още, че Фарас типизира играещия си човек, който в малоумието си разиграва живота на човечеството и най-страшното – своя собствен. Казаха ми и друга глупост: Фарас бил великият хуманист; дори заради цялото човечество той не могъл да убие и най-малкото птиче.
Всички те нямаха право, защото аз узнах истината. Фарас щял да си убие птичето преспокойно, затова и отишъл, но работата е в това, че бил страшно гнуслив. Дори най-малката капчица кръв го карала да повръща; отвратително му било да убие и муха – смачканата плът, от която непременно все нещо ще потече и замирише, го изкарвала от равновесие. Та какво остава за птичето, да убие цяло птиче! да му извие врата (пфу, каква гадост) и после да източва кръв и да смила вътрешности.
Затова, когато някой ви каже, че е добър, милостив и на мравката път прави, не му вярвайте. Него просто го е гнус да убива, да убие мравката дори, трупът на комар му разваля обяда, гнуслив е човекът, иначе би убивал на драго сърце.
Пиша, а при мен влиза един приятел и ми подсказва и други символи: библиотеката – открит нов свят; книгата – неочакваната и оставена на заден план човешка същност в този свят, изневиделица подарен; притчата – смисълът и последиците, така тъжни и безнадеждни; измислицата – това, което може да стане реалност.
