Няма да гледате камерата. Освен когато се изисква от Вас.
Ще забравяте.
Ще забравяте.
Ще забравяте, че сте Вие.
Мисля, че това е възможно.
Ще забравяте също, че това е камерата. Но най-вече ще забравяте, че сте Вие. Вие.
Да, мисля, че това е възможно, например по други пътища, различни от този към смъртта, към Вашата смърт, загубена сред една властваща и безименна смърт.
Ще гледате това, което виждате. Но ще го гледате напълно. Опитвайте се да го гледате до самото угасване на погледа Ви, до ослепяването му и през него трябва да се опитвате да гледате още. До края.
Питате ме: какво да гледам.
Казвам, добре, казвам, морето, да, тази дума пред Вас, тези стени пред морето, тези последователни изчезвания, това куче, това крайбрежие, тази птица под атлантическия вятър.
Слушайте. Вярвам също, че ще си проличи на екрана, ако не гледате това, което се появява пред Вас. И екранът ще се изпразни.
Това, което ще виждате там, морето, прозорците, стените, морето зад прозорците, прозорците в стената, никога досега не сте го виждали, не сте го гледали.
Ще си помислите, че това, което ще се случи, не е повторение, а тържествено откриване, каквото е и собственият Ви живот сам по себе си, във всеки момент от развитието му. Че сред разбиващите се около Вас вълни от милиарди хора Вие сте единственият, който в този момент от ставането на филма замества самия себе си до мен.
Ще помислите, че аз съм Ви избрала. Аз. Вас. Вие, който във всеки миг представлявате до мен собствената си цялост, така е, каквото и да правите, колко то близо или далеч да сте от очакванията ми.
Ще миелите за себе си, но както за тази стена, както за морето, което никога досега не е било, както за вятъра и чайките, разделени за първи път, както за изгубеното куче.
Ще помислите, че чудото не е във външното сходство на милиардите частици в непрестанно разбиващите се вълни, а в неизтъняващата разлика, която ги разделя, която разделя хората от кучетата, кучетата от киното, пясъка от морето, Бога от това куче или от упоритата чайка, обърната срещу вятъра, от течния кристал в очите Ви и от кристала, който ранява в пясъците, от задушаващата горещина в хола на този хотел, прелял от също толкова заслепяващата светлина на плажа, от всяка дума във всяка фраза, от всеки ред във всяка книга, от всеки век и от всеки ден, и от всяка вечност, изминала или предстояща, и от Вас и мен.
Следователно, докато преминавате ще Ви е необходимо да вярвате във Вашата неотчуждаема царственост.
Ще напредвате, ще вървите сякаш сте сам и мислите, че някой Ви гледа, Бог или аз, или това куче край морето, или трагичната чайка с лице към вятъра, така самотна пред атлантическия обект.
Исках да Ви кажа нещо; киното вярва, че може да записва това, което правите в този момент. Но Вие, от там където ще бъдете, където и да е това, след като вече сте тръгнал, свързан с пясъка или с вятъра, или с морето, или със стената, или с птицата, или с кучето, Вие ще си дадете сметка, че киното не може.
Отминете. Оставете.
Напредвайте.
Ще видите, всичко ще дойде с движението Ви край морето, след колоните в хола, с това движение на тялото, за което досега сте мислил, че е естествено.
Ще се обърнете надясно и ще вървите край прозорците и морето, морето зад прозорците, прозорците в стените, чайката и вятъра, и кучето.
Направихте го.
Вие сте край морето, Вие сте край тези неща, които Вашият поглед свързва помежду им.
В този момент морето е от лявата Ви страна. Чувате шума му, смесен с шума на вятъра.
На силни пристъпи то напредва към Вас, към хълмовете на брега.
Вие и морето, за мен това прави само едно, един обект, обектът на моето участие в това приключение. Аз също го гледам. И Вие трябва да го гледате като мен, както аз го гледам с всички сили от Вашето място.
Излязохте от обхвата на камерата.
Вие отсъствате.
Заедно с тръгването Ви се появи отсъствието Ви и то бе заснето също както присъствието Ви преди малко.
Животът Ви се отдалечи.
Остава само отсъствието Ви, занапред то е без никаква плътност, без никаква възможност да си пробие път, да се поддаде на желанието.
Вече сте точно никъде.
Вече не сте предпочитан.
Тук не е останало нищо от Вас, освен това реещо се, подвижно отсъствие, което изпълва екрана, което населява само по себе си една долина в Далечния Запад, или този хотел с променено предназначение, или тези пясъци, защо не.
Вече не се случва нищо, само това отсъствие, потопено в скръб, което ще остане до такава степен без последствия, че бихме могли да го оплачем за това.
Не се оставяйте да Ви изпълни този плач, тази мъка.
Не.
Продължавайте да забравяте, да пренебрегвате всичко, което произтича от това и от самия Вас.
Вчера вечер, след окончателното Ви заминаване, отидох в тази стая на партера, която гледа към парка, там, където стоя винаги през трагичния месец юни, който отваря зимата.
Бях измела къщата, бях изчистила всичко, както за погребението си. Всичко беше чисто от живот, освободено, изпразнено от значения, и после си казах: ще започна да пиша, за да се излекувам от измамата на една завършваща любов. Бях измила нещата си, четири неща, всичко беше чисто, моето тяло, косите ми, дрехите, също и това, което обгражда всичкото, тялото ми и дрехите: тези стаи, тази къща, този парк.
И после започнах да пиша.
Понеже всичко бе готово за смъртта ми, започнах да пиша това, за което знаех, че ще Ви е невъзможно да предусетите смисъла му и да забележите възникването. Това става така. Винаги се обръщам към Вашето неразбиране. Сам виждате, иначе не си струва усилията.
Но внезапно тази Ваша неспособност преставаше да ме засяга, оставях Ви я, не си запазвах нищо от нея, давах Ви я, като исках да я вземете, да я отнесете със себе си, да я въплътите в съня си, в разпадналата се мечта по това, което Ви бяха учили, че представлява щастието – оттам долавям разлагането на представата за щастието на любовниците.
И после, както обикновено, денят се върна облян в сълзи и готов за театър. И театърът се разигра още веднъж.
И вместо да умра, отидох на тази тераса в парка и без вълнение казах с висок глас датата на деня, който беше, понеделник, 15 юни, 1981, че Вие си тръгнахте завинаги в ужасната горещина, и че вярвах, да, този път е завинаги.
Мисля, че не страдах от заминаването Ви. Както обикновено всичко бе тук, дърветата, розите, сянката на къщата, обикаляща по терасата, часът и датата, и все пак Вие,Вие отсъствахте. Не мислех, че Ви е необходимо да се връщате. Около парка гургулиците крещяха по покривите, за да се съберат. И после беше осем часа вечерта.
Казах си, че трябва да съм Ви обичала. Мислех си, че ми е останал само някакъв колеблив спомен за Вас, но не, заблуждавах се, оставаха плажовете около очите, място за прегръщане и за протягане на влажния пясък, също и този фиксиран върху смъртта поглед.
Точно тогава си казах, защо не. Защо да не направя филм. Писането щеше да остане за по-нататък. Защо не филм.
И после слънцето изгря. Птица прекоси терасата покрай стената на къщата. Тя мислеше къщата за празна и отиде толкова близо до нея, че се блъсна в една роза, една от тези, които наричам версайски. Това беше рязко движение, единственото в парка под нивото на слънчевата светлина. Чух как птицата докосна розата в мекотата на полета си. И погледнах розата. В началото тя мърдаше като изпълнена с живот, а после малко по малко стана обикновена роза.
Вие запазихте състоянието си на заминал. И аз направих филм за отсъствието Ви.
Отново ще минете пред камерата. Този път ще я гледате.
Гледайте камерата.
Сега камерата ще улови повторната Ви поява в прозореца, успореден на този, в който тя се отразява.
Не мърдайте. Чакайте. Не бъдете изненадан. Казвам Ви: ще се появите отново в образа си. Не, не Ви предупредих. Да, пак ще започне.
Вече имате минало, план зад себе си.
Вече сте остарял.
Вече сте в опасност. Най-голямата опасност, през която сега преминавате, е да си приличате, да приличате на този от първия план, видян преди час.
Забравяйте още. Забравяйте все повече.
Ще погледнете всички зрители в залата един по един и всеки за себе си.
Припомнете си добре това: сама по себе си залата е целият свят, така както Вие сте светът, единствено Вие. Никога не го забравяйте.
Не се страхувайте.
Никой, никой друг на света, освен Вас, не ще може да направи това, което ще направите сега: да мине оттук за втори път днес, както аз самата наредих, пред Бога.
Не се опитвайте да разберете това фотографско явление, живота.
Този път ще умрете пред собствените си очи.
Ще гледате камерата, както гледахте морето, както гледахте морето и прозорците, и кучето, и трагичната птица във вятъра, и стоманените пясъци, обърнати срещу вълните.
В края на пътуването камерата ще реши какво да гледате. Гледайте. Камерата няма да излъже. Но я гледайте като предпочитан от Вас обект, който Вие сте посочил, който сте очаквал винаги, сякаш сте решил да ѝ се противопоставите, да започнете с нея борба на живот и смърт.
Направете така сякаш в този момент, докато я гледате, сте разбрал, че тя, камерата, първа е поискала да Ви убие.
Гледайте около Вас. Докъдето поглед стига ще разпознаете скованите пространства, долините, циментирани от войни и радости, долините на киното, те се гледат, те са обърнати една срещу друга.
Обърнете се.
Отминете.
Забравете.
Отдалечете си от тази дреболия, киното.
Филмът ще остане така. Завършен. Вие сте едновременно скрит и присъстващ. Присъстващ само през филма, отвъд филма, и скрит от това да се знае всичко за Вас, да се знае всичко, което бихме могли да имаме.
Докато аз не ви обичам вече, не обичам вече нищо, нищо друго, само Вас, все още.
Тази вечер вали. Вали около къщата, а също и върху морето. Филмът ще остане така, както е. Нямам повече образи, които да му дам. Вече не знам къде сме, в кой край на коя любов и в кое начало на коя друга любов, в каква история се заплетохме. Знам само за този филм. Само за филма знам, че никакъв образ, нито един, не може да го удължи.
През деня не се появи дневна светлина и не се усеща дори и най-лек полъх Във височината на горите или в полетата, в долините. Не се знае дали все още е лято или е краят на лятото, или някакъв лъжлив, нерешителен, ужасен сезон без име.
Вече не Ви обичам както първия ден. Вече не Ви обичам.
Все пак около очите Ви остават тези пространства, които обграждат погледа и това съществуване, което Ви оживява насън.
Остава също и тази възбуда, която идва от това, че не знам какво да правя с него, с познанието, което имам за очите Ви, за безкрайностите, които те преброждат, че не знам какво да напиша за тях, какво да кажа и какво да покажа от първоначалната им незначителност. Така че знам само това: вече не ми остава нищо друго, освен да понасям тази възбуда, заради някой, който беше тук, някой, който не знаеше, че живее, и за когото аз знаех, че живее,
заради някой, който не знаеше да
живее, казах Ви, и заради мен, която
го знаех, и не знаех какво да правя
с това, с познанието за живота,
който той живееше, и не знаех също какво
да правя със себе си.
Казват, че настъпва разгарът на лятото, възможно е. Не знам. Че розите са вече тук, в дъното на парка. Че понякога те остават невидяни от никого, докато още са живи, и се запазват с аромата си, разцъфнали, само за няколко дни, и после окапват. Невидяни никога от тази самотна жена, която забравя. Невидяни никога, те умират.
Аз съм в една любов между живеенето и смъртта. Откривам това Ваше качество да ми харесвате чрез липсата на чувството Ви. Мисля, че съм привързана само към това да не Ви напуска животът, но неговият ход ме оставя безразлична, той нищо не може да ми каже за Вас, може само да ми донесе по-близка, по-приемлива, да, желана смърт. По този начин сте с лице към мен в сладостта, в постоянното, невинно, непреодолимо предизвикателство.
Не го знаете.
Превод: Боряна Йоцова