Светото Писание е извор на светите догмати само в онзи смисъл, форма и съдържание, в който го има, пази и тълкува единствената, свята, съборна, апостолска Православна Църква. Бидейки богочовешката плът Христова, на която Духът Свети вдъхва живот, единствено тя има божествената сила и власт със свято единомислие да пази и опази грялото богооткровено съдържание и смисъл на Светото Писание. Защото да съхранява Светото Писание Божие в неговата божествена цялост и чистота, и безпогрешно да тълкува неговите божествени истини, може само Църквата Христова, която живее, мисли, движи се и Е с Духа Свети. Свети Иполит казва Евангелска истина, когато говори, че единствено „Църковният дух“ може да бъде и е пътеводител в съхраняването и тълкуването на Светото Писание.
При тълкуването на Светото Писание като извор на божествени догмати никой от хората, нито каквото и да било човешко може да бъде водач и мерило. Никой от хората, защото всички са сътворени, всички са ограничени, всички са омърсени с грях, а истините на Светото Писание са всичките вечни, всичките безгранични, всичките святи. Нито каквото и да било човешко, защото всичко човешко е – относително, дребно, о-грешено, а истините на Светото Писание са всичките – абсолютни, безкрайни, безгрешни.
Някои считат разума човешки за критерий и ориентир в тълкуването на Светото Писание. Но разумът човешки, ограничен, не може адекватно да обясни безграничните истини на Откровението; затъмнен от греха, не може да проникне във вечния смисъл на безгрешните истини Христови. Върховенството на разума в тези неща води човека в хаос и анархия, защото в крайна сметка се оказва, че има толкова Свети Писания, колкото и човешки разумности. Това всъщност се е и случило при протестантските рационалисти: провъзгласявайки разума за мерило и пътеводител при тълкуването на Светото Писание, те най-сетне са стигнали дотам, че при тях има толкова Свети Писания, колкото са и те самите. Хаосът и анархията, които създава рационалистическото тълкувание на Светото Писание, неизбежно завършват с нихилизъм. Тълкувайки Светото Писание всеки според своя разум, протестантските рационалисти са създали безброй много Свети Писания, сред които истинско Свето Писание всъщност и няма. Но тук няма нищо чудно, тъй като това е неизбежният край на всички ереси, които винаги са никнали и никнат именно върху почвата на рационалистическото тълкувание на вечните божествени истини на Светото Писание. „Суетата на еретиците, се казва в Посланието на православните патриарси, също приема Светото Писание, само че го тълкува наобратно, употребявайки алегорични и тям подобни изрази и хитрости на човешката мъдрост, стопявайки онова, което е невъзможно да се топи, и по детски играейки си с неща, които не са за шега. Ако всеки започнеше да тълкува Светото Писание по свое усмотрение, вселенската Църква не би останала такава църква, която с постоянство мисли във вярата и вярва винаги по един и същи начин и непоколебимо, а би се разцепила на безброй много части, би се разпаднала на ереси, и едновременно с това би престанала да бъде Църква, стълб и крепост на истината, а би се превърнала в църква на еретиците.
Някои смятат, че пътеводител в тълкуването на Светото Писание може да бъде самото Свето Писание. Но и това схващане е обременено с пагубни последствия. Защото Светото Писание не е живо същество, та да чуе нашите въпроси, нашите съмнения, и да им отговори. То е просто – нямо слово, няма буква. Приемането му за ориентир в тълкуването на него самото в самата си същност означава – индиректно да приемем за водач собствения си разум, с който човек по свое усмотрение свързва, обединява едни места от Светото Писание с други и така ги обяснява. Но при такова ръководно начало при тълкуването на Светото Писание, в края на краищата, се оказва, че тълкувания има толкова, колкото са и хората, които тълкуват. Този метод на контекстуално тълкуване на Светото Писание може да бъде много полезен, но не в неговия рационалистичен вариант, а под ръководството на Църквата като безпогрешен водач през всички дълбини и висини на вечните божествени истини на Светото Писание. Без благодатното ръководство на Църквата, няма нищо по-лесно за човека, отколкото да се залута в душегубните заблуди при тълкуването на бездънните истини на Светото Откровение Божие. Това е видно по всички еретици, защото, вземайки себе си за водачи през бездната на тайната на божествените истини на Светото Писание, те падат в пропастта на своите въжделения и гинат в своите гинещи мисли. Позоваването на Светото Писание не е достатъчно; на него трябва да се позовава чрез Църквата и с Църквата. Няма еретик, казва св. Иларион, който не би се позовал на Светото Писание; но позовавайки се на него, всъщност еретиците го извращават и хулят. Апостолското учение за Църквата като единствения сигурен и непогрешим пътеводител в тълкуването на Светото Писание намираме и при Викентий Лерински. Но забележката: „Ако писаното слово Божие е свято, съвършено и, при осъществяването на връзките на едни места с други – напълно разбираемо, каква е нуждата към това да се прибавя още и авторитета на църковното схващане на Светото Писание“, той дава такъв отговор: „Тази нужда се състои в това, че заради самата негова възвисеност Светото Писание не се схваща в един и същи смисъл от всички, а един тълкува думите му така, друг – иначе, така че от него явно могат да се извлекат почти толкова смисли, колкото са и хората.“ Новациан обяснява Светото Писание по свое усмотрение, Савелий по свое, по свое Донат, Арий, Евномий, Македоний, Фотин по свое, Аполинарий, Прискилиан, Йовиниан, Пелагий, Целестин – също, и най-сетне – по свое го тълкува и Несторий. Затова, при такова множество разнородни заблуди, е безусловно необходимо токът на тълкуванията на пророческите и апостолски Писания да се ръководи по нормата на църковното и вселенско тяхно разбиране ( Secundum ecclesiastici et catholici sensus normam).
Най-накрая някои смятат озарението от Светия Дух за ръководно начало при тълкуването на Светото Писание. Но такава постановка проправя широк път за всякакви извращения при тълкуването на Светото Писание. Защото всеки може по своя воля да обяви за озарение на Духа Свети някое свое състояние и да настоява неговото тълкуване на Светото Писание да се приеме като такова. Всъщност това се и случва при протестантските сектанти, които се ползват от този метод при тълкуването на Светото Писание. Те обикновено противоречат един на друг и с това засвидетелстват, че са провъзгласили за истински смисъл на Светото Писание своите самоволни тълкувания. Истина, съществува евангелско средство, с което подобни тълкуватели на Светото Писание биха могли да потвърдят своите тълкувания като точни и правилни, а това са: истинските чудеса. Но понеже това не е случаят с тях, техните тълкувания во веки остават самоцелен продукт на въображението им. Освен това зад този метод се крие сатанинска гордост, която опустошава душите на такива тълкуватели на Светото Писание, защото, опиянени от нея, те самоуверено и самоцелно провъзгласяват различните свои състояния за озарение от Духа Свети. А е известно ѝ е засвидетелствано чрез Светото Писание и Светото Предание, че Духът Свети се дава на истински смирените и свети люде, и то чрез Църквата и в Църквата. За правилното тълкуване на Светото Писание е нужно благодатно просветление от Духа Свети, но за много от евангелските подвизи то се дава чрез Църквата, което сочи примерът на много от Светите Отци. „На ония, които изследват Писанията“, казва св. Златоуст, „е нужно просветление отгоре, за да открият онова, което търсят, и за да запазят онова, което намерят.“
Из „Догматика на Православната Църква“, кн.1 от 1932 г.
Превод от сръбски: Михайло Милованович