Първи възел: Август 1914-а
VIII глава
Въведоха я и я подбутнаха с по-стари женски ръце – като в пълен мрак, в спалнята, където лежеше той.
Съвсем тъмно не беше, но човек сякаш ослепява, когато от яркото южно пладне влезе в стая със закапачени прозорци.
Миришеше на тамян, на сушени билки, на лекарство.
Много скоро започнаха да се виждат лъчите от процепите, в тях – танцуващите прашинки, после от тези лъчеви прашинки се разширява за очите и по цялата стая – смътна видимост. После и по-ясна, и, кажи-речи, пълна.
Той лежеше в нишата между двете стени на висок креват, на високи възглавници, завит само с чаршаф поради жегата, а сякаш вече със саван, само че не догоре.
Варя хем се приближи, хем се спря на известно разстояние от него. Изобщо не знаеше какво да говори, из целия път от Петербург не можа да измисли, защото се страхуваше, че каквото и да изрече, все ще е фалшиво. Но тази тъмнина донякъде ѝ помогна, в полумрака ѝ беше по-лесно и да мълчи, и да се окопити.
А той сигурно добре я виждаше. Но дори не се помръдна. А след няколко вдишвания попита малко по-звучно от шепот:
– Кой е?
Отговори му:
– Матвеева. Варя.
– Мат-ве-ева?? – Едва доловимият му глас предаде обаче смайване и гальовност. – Матвеева? – Изговаряше думите раздалечено. – Ама ти нали беше в Петербург.
– Пристигнах. Научих се… и пристигнах.
Че е започнала война, не биваше да му се казва, не му казваха. Че е пристигнала заради него, па макар и по настояване на няколко дами, беше почти истина. Но думите ѝ прозвучаха неловко. Да благодариш на благодетеля си?… И самото благодетелство изобщо е срамотно, и да благодариш е фалшиво: благодетелството е откуп от обществения дълг, така казват. Но все пак пред себе си и пред тези дами Варя не можеше да не признае, че нито гимназия щеше да завърши, нито щеше да замине да следва, ако не беше Иван Сергеевич Саратовкин.
През няколкото минути мълчание и в него стана нещо. И той каза вече по-ясно, с все по-доловима нежност:
– Благодаря ти, Варюша. Не бях очаквал. Драго ми е.
Преди години, когато тя беше малко момиченце, може би щеше да я помилва по главицата. Тя изобщо не си спомняше той да ѝ е говорил особено или гальовно. А и никога не бяха се срещали. Ако беше се разминала с него на някоя петербургска улица, нямаше да го познае.
А сега този глас я трогна. И за пръв път ѝ се стори, че е имало смисъл да бие толкова път. Макар че, докато пътуваше, беше сигурна: безсмислено е, смешно и глупаво.
Пред образованите студентки, нейните приятелки, я беше срам да си признае, че заминава да постои край смъртното ложе на благодетеля си – хем на какъв? – върти го, сучи го, търговец, бакалин, дърт реакционер. (Макар че и на Гоц дядо му беше търговец на чай, но жертваше за революцията стотици хиляди!)
Магазинът на Саратовкин на тихата „Старопощенска“, встрани от движението, без грейнали витрини, не кой знае колко голям и дори полутъмен, все едно, беше известен и на цял Пятигорск, и на Есентуки, и на Железноводск: че на света няма деликатес – каквато и да било марка чуждестранно вино, швейцарски шоколад, вологодско масло или нежински краставички – който да не се намери у Саратовкин. Неговите продавачи смятаха, че е позорно да отговорят „това го нямаме“. И дори непонятно беше каква изгода гони Саратовкин не в бързия оборот, а в това, че и на най-шантавото желание при него не съществува „нямаме“. Най-вероятно – гордост.
Варя май не беше пътувала за тоя, дето духа – само че какво трябваше да говори по-нататък? Както бе разбрала, Иван Сергеевич вече е неизлечим, бяха я подканвали да не отлага потеглянето си нито с ден, за да не закъснее. Но сега да му изказва неосъществими пожелания за оздравяване беше неискрено, а не биваше и да признае смъртта. А да говори за странични неща, е съвсем неестествено.
И Варя, без да се приближава повече, пристъпяше от крак на крак от притеснение и изчакваше да мине още малко време, та да може да си излезе. И стискаше с две ръце чантичката пред себе си, за да им намери някаква работа.
В стаята вече бе станало значително по-ясно и на възглавницата се виждаха кръглата глава на Иван Сергеевич, оредялата му коса, все още пълното му лице и дългите му, безсилно увиснали мустаци като мокри пискюли.
А всичко останало беше под савана.
Втрисаше я не от съзнанието за близката му смърт, а от този саван, изтеглен чак до брадичката му.
А той, напротив, си лежеше кротко, сякаш от нищо не се страхуваше и нищо не го заплашваше.
– Бог да те благослови, Варюша – каза със същата нежност Иван Сергеевич, сякаш тя не беше една от двайсетината, за които хабер си нямаше, а негова любима дъщеря. – Учението нека. Да бъде от полза. И за теб. И за хората. Светлината на учението, нали знаеш? Тя е двуостра.
Тя не разбра смисъла на последните му думи. Пък и не се напъваше кой знае колко да го разбере, а се стараеше да изтърпи прилично десетте си минути и ѝ олекваше от това, че не ѝ се налага да говори, а той го върши. Но тонът му много я размекваше.
– И добър кандидат за женитба да ти изпрати – размишляваше той, като че ли без да се напъва. – Или вече си имаш?
– Няяямам – неволно простена Варя.
И изведнъж изпита към него искрена благодарност, загдето не забрави най-важното и толкова деликатно докосна най-болното.
Той наистина беше добър старец, макар и търговец. Нали все някой трябва да е търговец. И все някой трябва да върши нещо, та градът им да не пада по-долу от столицата.
А след него?
– Всяко нещо с времето си. Всяко нещо с времето си – взе да я успокоява старецът. Или да успокоява себе си.
Млъкна.
Забравил ли я беше?
И Варя мълчеше. Чак ѝ се доиска да каже нещо, но не можа да измисли какво, сякаш беше на четири годинки.
И докато стоеше, все още пристъпяйки от крак на крак и вкопчена в чантичката си, си помисли искрено, не формално, че някой ден и тя ще бъде стара и пак така просната и безпомощно ще умира.
А Иван Сергеевич от смъртното си ложе сякаш ѝ помагаше за онзи миг.
Каза ѝ още:
– Благодаря ти. Че ме посети. Бог да те благослови.
Наистина, някак хубаво се получи, неочаквано. Не толкова кошмарно мъчително, безцелно, както си мислеше, докато пътуваше.
От тъмната му стая тя си излезе трогната.
Излезе навън – а там нажежена мараня. И много се виждаше разлатият Пятигорск.
Триетажната къща на Саратовкин се намираше на ъгъла на Лермонтовска и Дворянска. Тук завиваха откритите малки трамвайчета за Провал, пълни и днес независимо от войната с курортна публика. Те пъплеха нагоре по подножието на Машук, покрай богаташките бели вили и хотели – и по-нататък, към Еоловата арфа, към Лермонтовата пещера. А в обратната посока, към пазара, Лермонтовска се спускаше стръмно, покривите веднага се гмуркаха в зеленината. На юг над снишения град се синееха отместените, размити, ненастойчиви линии на планините.
И толкова ѝ се стопли душата от този обзорен роден изглед. Пятигорск! Защо ли замина оттук в чуждия неприветлив Петербург? Тогава ѝ се струваше – за хубаво.
Сираче… Но и на сираците им помага родното място. Ето… ето… не ѝ е баща, а… все едно че е? Не ѝ е баща – а колко добрини ѝ направи?
И как ѝ пожела щастие. Как позна!
А ето че и него вече го няма…
Цялата известна ѝ от детинство привлекателна околност, на всичко отгоре и под невидимия дух на Лермонтов – като препълнена със зной и щастие чаша – я измъчваше с непоносимостта си.
На, имаше предчувствие: и се срещнаха със Саня. В родния край всичко е възможно.
То вярно, че се срещна със Саня, но страхотно се ядоса. Такава невъзможна среща, в тая подплашена обща вихрушка, на пръв поглед какво ли не би могла да им даде тъкмо поради необикновеността на положението – на целия свят и на неговото, и на нейното! – а нищо не даде. Изтичаше, бучеше тъмната вода – и Варя беше готова да рухне с тялото си и да запуши онзи въртоп. Но без полза. Тягостно се пошляха с него няколко часа по гара Минералние води – нищо не постигна. От тази негова прекомерна добродетелност, мудна разсъдливост, още докато тя беше момиченце, ученичка, ѝ се повдигаше, а този път, в ослепителния юлски ден, се видя съвсем ясно как Саня се погубва и Варя с нищо не можа да го отклони. И му наприказва сума резки приказки, имайки предвид яда си, а влагайки го в думите от друг разговор, и хвана курортния за Пятигорск.
А така хвърчеше, така хвърчеше към родния си край, сякаш не я съпровождаше из целия път войната, сякаш не към последните въздишки на нейния опекун, а бе литнала към щастието си, очаквайки го до гъдел в табаните.
Както терористките превозват по себе си пироксилин в някакви недостъпни за полицейски обиск места, под сутиена, така Варя носеше в себе си вече недоставима взривна сила.
Затриваше се в този Петербург, от никого незабелязвана, нечуваща отникъде добра дума, малообразована провинциалистка. А тук е горещата чаша на нейния роден край, тук не могат да не се намерят нейни приятели, познати, с които да се срещне. Някой трябва да я разбере – и да ѝ помогне да разбере съдбата си.
И колко благодарна ще му бъде тя! И как ще му се отплати!
Не можеше това нейно пристигане да завърши ей така, с нищо.
Ето, видя, че идващият насреща ѝ черкезин е препасан с тясно коланче, украсено със сребърни пулове, а от коланчето виси кинжал – ето, това си е наше, нашият свят! (Макар че никога не се бе познавала с нито един черкезин.)
С евтината си сламена шапка тя вървеше по безсенчестия напечен тротоар и ненадейно пред краката ѝ се изпречи, напряко на тротоара – килим! Разстлан разкошен текински, тъмночервен с оранжеви пламъчета.
Варя трепна, както трепва задрямващ, дори си помисли, че има халюцинация, огледа се: да, мекият килим беше разстлан напряко на тротоара от вратата на килимарския магазин и другите минувачи също се спираха, защото не смееха да стъпят на него. Но на вратата стоеше възрастен набит турчин с червен фес, с димящ чибук и с благ глас подканваше минувачите:
– Ходи, молим, ходи, по-хубаво стане.
Едни все пак заобикаляха, други се засмиваха и тръгваха по килима. И Варя тръгна, наслаждавайки се с ходилата си на този разкош, това беше някакъв необичаен щастлив знак.
Извила глава, засмяна, хвърли поглед към щедрия турчин. И срещна хитро – властните му очи.
Със съжаление стъпи на плочките, напускайки играта. От килима през краката ѝ като огън – сякаш пламнаха във Варя яркостта, красотата на живота, увереността в себе си.
От Лермонтовата градинка към другата градинка през незастроеното място се точеха временни дюкянчета, безброй наредени едно до друго дюкянчета и работилнички, сковани от дъски малки барачки, къщички с надигнати козирки на дневния си тезгях.
Варя тръгна бавно покрай тях и занаднича безцелно във всяко. Тук имаше продавач на рахатлокум и халва. Галантерист. Обущар. Калайджия. Поправяч на примуси и газени печки. А следващият – тенекеджия: над тезгяха му висеше голям поцинкован леген като витрина вместо табела, а от барачката се разнасяше тенекиено думкане, чак ушите да си запушиш, рязко и дори злобно.
Покрай тези тенекиени удари Варя би минала по-бързо, но стрелна с поглед и зърна самия тенекеджия, който тъкмо беше прекъснал работата си и се бе изправил в цял ръст. Въпреки жегата беше с рубашка от дебел плат, на цвят като ламарина, и с черна корава престилка отпред; беше млад момък, чернокос и много мургав като мнозина на юг, но особеното му беше това, че макар да имаше обло лице – и в челото, и в долната челюст – ушите му бяха неочаквано малки. Варя го зърна – и позабави хода си. Беше ли го познала?… И след една крачка се спря вече уверено.
С чукче в ръката момъкът ѝ хвърли поглед без подканващата готовност на дюкянджиите и занаятчиите и дори навъсено, сякаш тя му беше враг, а не клиентка. Пък и тя не държеше в ръцете си никаква видима поръчка.
А Варя му се усмихна с широка лятна усмивка.
– Вие… Ти не можа ли да ме познаеш?
Самата тя тогава, току-що преминала в гимназията от градското училище, отскоро бе сменила пак върху черната престилка белите буфанчета със зелена пелеринка. Но двете ѝ по-големи съквартирантки, дошли от други градове, с които тя като сираче живееше заедно под наем, вече се бяха сприятелили с Йемануил Йенчман (представяше се не като Емата, а винаги като Йемануил). И след като Варя се закле, веднъж ѝ разкриха, че той бил прочут анархист и че те самите също подкрепяли анархизма. В квартирата те и да искаха, нищо не можеха да скрият от Варя, но Варя бе обзета от светото чувство за посветеност. Момичетата криеха ту някаква кутия, ту книга от Бакунин, ту вестник „Чьорное знамя“ и поради потайността и забранеността им, докато бяха у тях, жадно ги изчитаха, от общите принципи, че е необходимо напълно да бъде сринат целият сегашен строй и човек трябва да се посвети на неудържимо последователно разрушение, та до рецептите как се правят „македонки“: в парче водопроводна тръба да се насипе бертолетова сол и да се напъха ампулка със сярна киселина.
Та с този Йенчман два-три пъти се появява и Жорка – як, мълчалив момък, малко поизостанал, но залягащ над самообразованието си, както казваше Йемануил. И го използваше като момче за всичко. Тогава той беше на около петнайсет години.
Колко години бяха се минали? Май седем? Оттогава Варя нито веднъж не ги бе виждала и двамата, дори изобщо ги беше забравила и през ум не можеше да ѝ мине, че той сега ще е в Пятигорск.
От своята полутъмна пещеричка-барачка той я гледаше накриво.
– Не ме ли познахте, Жора?… Аз съм Варя… Аз съм от онези гимназистки от улица „Графска“… където вие… където ти идваше с Йемануил.
Не знаеше защо на езика ѝ е все това „ти“. Но и тя тогава беше на тринайсет години, хлапе. Макар че той вече не е момчурляк, а силен мъж с възлести рамене.
А той от полумрака я гледаше със сключени вежди, цялата тази работа никак не му харесваше. Някак изхъмка, нищо не изрече ясно, полуизвърна се, седна на ниския стол и на едно закривено желязо започна да изчуква извития ръб на легена. С чука удряше по твърдото желязо през подложената тенекия, отместваше по малко легена и пак удряше, почукваше. Удряше сърдито, сякаш го беше яд на тенекията, чукаше ли, чукаше, навел глава и поради това още по-начумерен. Варя дори не я поглеждаше.
А нея сякаш нещо я бе приковало към този тъмно-дървен мръсен тезгях с обрезки от шарена тенекия, ту с бялата, ту с жълтата страна отгоре и тук-там посипани с метален прах. Тя беше се подпряла и с двата си лакътя, взираше се в едроликия майстор и настояваше:
– Не може да не ме помните! Там имаше две по-големи гимназистки, а аз съм по-малката, Варя. Пък аз толкова добре си ви спомням!
Преди пет минути тя нищо не си спомняше за него, а сега сякаш изведнъж от фунията на паметта рукна силна топла струя и тя си спомни дори карираната виненочервена риза, с която той ходеше тогава, дори на кой стол седеше и движенията на ръцете му. Сега – всичко това много ѝ помогна – и със силата на предизвикателното чувство тя измъкваше от паметта си още и още някакви анархистически програмни фрази: разрушението е несъвместимо със съзиданието… тъкмо действеното разрушение е свобода… да се борим с общопризнатите авторитети… да взривяваме паметниците…
А той почукваше недоправения леген със злоба, сякаш нанасяше удари по отколешен враг, и силните му, яки, месести устни бяха стиснати.
Варя вече по-ясно различаваше в полумрака на барачката, добре виждаше сресания му на крив път гладък катранен перчем, само очите му бягаха от нея. И дългата корава черна престилка, сякаш от гумиран плат.
Тогава и тя ходеше с възкъса черна сатенена престилчица, но с всяка гънка прилепваща, както я сложиш.
Не можеше да не се сети за нея! Няма да си тръгне, докато не си постигне целта!
И не си тръгваше. А от фунията на паметта изскачаха на помощ и тя грабеше учудена като ново:
…Само чрез преодоляване на културата е възможно постигането на анархистическите идеали. Долу научното насилие, долу университетите, тези синагоги на науката! На второ място анархистът обявява терор на науката! След като погребем религията, ще погребем и науката, ще я изпратим в архивата на човешкото суеверие…
Удивителни, неочаквани думи! Че какво пък, и в това има някаква едностранчива истина. Науката е сух, безсърдечен път. Особено ако си млада жена. Особено ако си самотна.
Но колко добре беше запомнила всичко това? Но с каква яснота то изникна сега?
…Формите на борба могат да бъдат разнообразни: отрова, кинжал, клуп, револвер, динамит… динамит, динамит…
Чукаше със злоба – и не я познаваше? Резкият железен близък звук шибаше Варя по ушите.
И изведнъж ѝ просветна: той не иска да я познае – от конспиративни съображения! Той и до днес членува в някое страховито чернознаменно дружество. Или не членува, но крие миналото си и се опасява, че могат да го демаскират.
Но нима тя ще го предаде? Че тя може дори да му помогне – да свърши някоя конспиративна работа. Или да му помогне в четенето, в самообразоването – това сигурно му е трудно.
И нещо още по-силно я долепи до тезгяха, с цялата ѝ предница, сякаш цялата чаршийка бе станала на въртележка, а тази барачка беше само за тях двамата и центробежната сила я притиска.
– Жора! Аз никога няма да ви издам! – изговаряше тя по-високо през тенекиеното дрънчене, през примусното съскане отстрани, но не така, че да я чуят съседите, а само на него. – Можете да сте абсолютно сигурен! Можеш да бъдеш…
През дрънченето, през шума и от страх, че може да не го убеди, дъхът ѝ секна. Но той я чу, разбра я. Престана да блъска. И се обърна към нея. И как виждаше тя сега цялото му възмъжаване през тези години и цялата му решителност! И затворената му загадъчност. А по широката му брада и над горната му устна набола черна четинка.
– Можеш… да ми се довериш!
– Какво има да се облягам? – грубо попита той. – С теб вземане – даване не ща да имам. Твоята е лесна, ти си госпожичка. Я се разкарвай.
В грубостта на гласа му се долавяше нещо като команда.
– Можеш да се облегнеш! – все по-уверено и по-увлечено изговаряше Варя, все така притисната до тезгяха, и не забеляза, че е размазала с голия си лакът една сажда, прехвръкнала от примусчията, и веднага след това я забрави.
Минувачите зад гърба ѝ се изнизваха, клиенти не се спираха и тя от лакти гледаше ли, гледаше заклетия анархист. И си спомни, да:
…Революционерът знае само да разрушава… Студена страст трябва да потиска всичките му нежни чувства.. Той не е революционер, ако му е жал за нещо на този свят…
Ами да! Ясно! Той доброволно е отритнал всичко на този свят. Но пречи ли приятелското съчувствие? Светлата помощ?… Самата тя сираче – колко разбираше Варя всяко сирашко самотно положение!
Гледаше я.
Толкова болка, толкова неизречена тежест имаше в мрачното му небръснато лице и в черния му поглед.
– Сигурно животът ти през това време никак не е бил лек?
– Сякаш можеше да го утеши.
– Не беше – ненадейно си призна той. – Много предатели се навъдиха. Кажи-речи, всеки е предател. Спипаха ме в една акция, утрепахме директора на затвора. Тикнаха ме в пандиза.
– За колко години? – Беше го предчувствала!
– После – амнистия, смениха ги със заточение. И ме изхвърлиха в тоя кучешки живот, нà, гледай… Да можеше тях да ги докара някой до тоя хал…
Личи си, че не е и женен.
Цапардоса ламарината с чука, издумка, вместо да изрече дума.
– Изобщо не предполагах, че сте в Пятигорск!…
Той открехваше процеп към подземния, таен, преследван свят – и тя вече не смееше да му говори на „ти“, той беше се издигнал в очите ѝ. В този страшен свят тя не бе готова да встъпи, но ако той властно я повика, може пък и… В каквато и да било форма, но – да се слееш с народа, кой не е мечтал за това?
– Южноруската федерация?… – спомни си тя още нещо и го прошепна.
Дори когато той не блъскаше по тенекията, пречеше ѝ задружното съскане на няколко примуса откъм съседа.
Но Жора – чу я и ѝ изшътка като на котка:
– Псссът!
Тя се вцепени.
– Предадоха Федерацията – довери ѝ той, тя го чу. – От Киев. Никой не им е крив, много психика набъркваха. Забраниха дори делбата на ексовете. Е, и всичко се разпадна…
– А Йенчман? – попита тя, просто за да го подсети за общото им минало.
Той махна с ръка.
– Стана господин анархист. А аз съм анархист комунист. Те са прекалено учени. А анархистът комунист не бива да чете нищо, за да не се поддаде на чуждо влияние. Сам трябва да изработи всичките си възгледи, инак няма свобода на личността.
Но докато говореше, продължаваше да дооправя проклетия леген. Блъскаше по него.
Над престилката все нещо мърдаше, а надолу натопорчената престилка се издигаше като неподвижна планинска верига.
Каква воля се долавяше в него! Каква сила в подземния ковач!
Но ако не му трябва дори да чете – с какво ще му помогне тя? Но може би – да го свърже с някого, където той не бива да се мярка? Стига да ѝ се довери?…
Не я изоставяше чувството, че днес килимът не току-тъй легна под краката ѝ, трябва да ѝ провърви в нещо.
Престана да блъска, но поклащаше чукчето и я гледаше парещо.
– Всички ще пълзят пред нас на колене! Всички ще ги изтръскаме!
Непобедими очи!
– Всички подлеци ще ги разстреляме един по един! – Гледаше я, сякаш тя беше подлец. – Наклали са се като шопари, ходят с колосани яки, ама щом натиснеш спусъка – стават мърши.
Варя не знаеше как да го смекчи, с какво да го спечели.
– А на дългокосите попове ще им разрешем гривите, за гривите ще ги бесим.
– Не ти ли е жал? – не му повярва тя.
– За никого не ми е жал – откровено мърдаше той тежките си устни. – Трябва да знаят, че срещу тях се е вдигнала сила, нека се плашат!
Страшни думи изричаше той! Ама и животът е жесток. Само в университетските аудитории на благополучната повърхност може да се оперира толкова категорично с моралните принципи.
Варя се долепи до тезгяха, без да си пази роклята.
А нейната памет ѝ подсказваше един любим спор от ония години, сега толкова обясняващ тази горда самота: има ли право революционерът на лично щастие? Или трябва постоянно да го подчинява на революционния идеал?
И защото ѝ беше жал за него, клетника, онеправдания, явно самотния, наплашен, спотаен, му простена през тезгяха, вече само през половината тезгях:
– Жооора! Но вие не бива да се лишавате…
– А?
Престана да блъска, погледна я. Все още неразчумерен, ядосан.
А тя не си тръгваше, не се поместваше, не се отлепяше от тезгяха. Докато не се затръшне козирката на барачката.
Не блъскаше. Мълчеше, гледаше, преценяваше. Силни черни очи.
Но те припламнаха от подземната ковачница ли, от скритото духало?
Очи в очи, помисли още малко и рече:
– Добре де, влез.
Силно шумяха примусите.
Отлепи се от тезгяха, не видя сажденото петно на лакътчето си, а може би и тук–там по роклята, повдигна дъската, прекрачи тясното гърло на дюкянчето.
А по–нататък няма накъде: две крачки на ширина, две на дължина, а наоколо натрупани и окачени тенджери и кофи.
Защо ѝ каза да влезе?
Той се изправи – накриво, сякаш му беше изтръпнал единият крак, с цяла глава по–висок от нея. Направи крачка още по–навътре, там бутна с рамо тясна вратичка, кимна ѝ.
– Хайде!
Ето какво било! Излезе, че в барачката имало скрит заден килер и натам водеше тази вратичка – толкова ниска, че дори Варя трябваше да наведе глава, за да влезе.
Някаква тайна.
Варя безстрашно се промуши покрай натопорчената престилка и наклоненото рамо на анархиста и влезе там. Като в скривалище.
Повярва ли ѝ? Потрябва ли му?
В такава теснотия, че едвам се обърна, и откъм гърба ѝ предупреждаващо изкънтя дъното на окачена ламаринена вана.
И нещо събори сламената ѝ шапка, тя отхвръкна нанякъде.
Това беше килер без прозорци, но тук-там между дъските имаше пролуки и все нещо прозираше.
Жора се наведе силно, влезе. И още веднъж огънатата ламарина избоботи като гръмотевица.
Беше толкова тясно, накачулено и задръстено, че можеха само да стоят един срещу друг.
Ами после?
Тя стоеше и го гледаше, нарязан от пролуките.
Ужасно шумяха примусите!
Но когато той хвърли престилката си – тя отчетливо, твърдо изтрополи на пода.
Тя – дори и ако бе почнала да разбира, не искаше да разбере!
А той – мълчеше страшно.
Тя се задъхваше от страх и от жегата в този черен неповратлив капан! В този кладенец!
И усети на раменете си неумолимия натиск на неговите ръце.
Надолу.
Превод от руски Борис Мисирков