Фондацията не е ръка, която дава милостиня. Защото е призвана не да убива достойнството, а да го въздига. Тя е съпричастие към нещо стойностно и ценно. Тя е основателна, но отговорна надежда. Фондацията е принципност, която се възнаграждава с доверие. Самообида е да се опиташ да я излъжеш или да я използваш за низки цели. Независимо какво се е заела да подпомага, тя го върши с идеална цел и единственото, което очаква, е признанието, удовлетворението от осъщественото дело.
Това не е опит за ода на фондацията. Нито неосъзната патетика. Това е затваряне на защитна черупка около ядката на бъдещия кълн. Уязвим отвсякъде, той сам трябва да стопи черупката си и да пробие. А дотогава му трябва защитата на неговата собствена същност и стойност. Дотогава му трябва време.
Изведнъж тръгват само съмнителните фондации. Други – те набират сили от благородството на достойни граждани и институции. И макар първоначално да не вдъхват доверие с могъществото си, те внушават по-голямо доверие с прозрачността на своето укрепване и развитие. И най-важни се оказват съзнанието за набелязаната цел и волята да се работи за нея.
И така, между тези, които с усилие и безупречна всеотдайност се раждат пред очите ни, е ФОНДАЦИЯТА ЗА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА.
Ако в нея има нещо смущаващо, то е, че с такава безспорно необходима, но огромна по замисъл и по обхват дейност се заемат двама млади литератори, макар и заявили решително своите способности. Сякаш по би прилягало на държавна институция да се заеме с изпълнението на тази нейна програмна структура от десет раздела, обемащи работата на цели министерства. Или това да направи могъща финансова групировка? Или вече укрепнало производствено обединение? Толкова по-добре, че нейните учредители са се нагърбили с всичко това! А може би точно това смущение и колебание е нашето остаряло мислене, очакването, че друг трябва да направи нещо вместо тебе. Съзнанието, че има установени норми, които не бива и не може да се нарушават.
Непривичната дързост смущава. Но както буди съмнението, че това не може да стане, така и съдържа надеждата, че може да се осъществи.
И тук вече е ролята на другите, на тези, които накланят везните. От тях в огромна степен зависи дали дръзновението ще размаха, или ще свие крилете си. Много е трудно да убедиш скептичния българин. Особено сега. Още по-трудно е да привлечеш на помощ държавата.
Но това е възможно.
Благородната цел е налице. Набелязана е една структурна програма, която само трябва да се подкрепи. Да се подеме от можещи и желаещи хора, осъзнали смисъла на нещата. А той е – толерантно да се обединят усилията на млади и стари, на леви и десни, на бедни и богати, за реабилитиране на оценките в литературния бранш, за създаване на национална идентичност чрез експортна култура, за превръщане на българската литература в пазарен продукт, и по този начин – в естествено стимулиране както на утвърдените, така и на младите, подрастващи автори.
(Не бива да забравяме и особеното значение за обществените връзки, което имат в периода на прехода организациите с идеална цел.)
На едни това ще прозвучи наивно. Други ще се усмихнат: какво ни пречи да мечтаем? Трети ще рекат колебливо: толкова фондации тръгнаха и забуксуваха…
Но ако далновидният се взре съсредоточено в този замисъл и осъзнае връзките, които той предполага: автор – общество, български бизнес – култура, държава – частна инициатива, добронамереност от чужбина, която търси посредници в България, ще подкрепи според възможностите си тази фондация. Но… не бих желал да обяснявам, да убеждавам. Стремя се само да разсъждавам обективно върху една необходимост, която ако бъде подкрепена, има реалните възможности да постави българската литература и българският писател в позицията, която те са доказали, че заслужават.
Свикнали все да се делим, да се противопоставяме, тук имаме възможност да преодолеем този си навик с реален благороден принос. И нещо друго: при толкова чуждопоклонничество, което ни обгражда, това е пример. Примерът е даден…