Не познавам друг човек, който така жадно да търси и да се радва, щом прочете някой точно намерен израз, някоя изненадващо улучена дума, а пък попадне ли на цяло произведение – да бъде преизпълнен с такова щастие.
Критикът Владимир Василев прехвърляше купища списания и литературни материали във вестниците, купища ръкописи от най-различни автори, тръпнещи да чуят ценното му мнение – планини от плява, за да открие златното зърно. Така го виждам през годините: върви из българската литературна нива като Жетварят на Йордан Йовков, потънал изцяло в нея, спира се, грижовно стрива житния клас, за да изрони в шепата си едва зреещи зърна на творчеството, още незабелязани от другите, да предвиди развитието и да подпомогне с несравнима всеотдайност изпичането на насъщния хляб на художественото слово.
Нещо повече: той се радваше не само на постижението, колкото и скромно и скрито да е то, но и на предчувствието за възможности за някаква далечна любителска сполука в поезията, прозата, критиката. И аз, студентка, пишеща стихове за себе си, попаднах неволно в обсега на този неуморно издирващ поглед на редактора на списание „Златорог“.
Бях публикувала едно стихотворение „Фенер“ във вестник „Литературен живот“. Издателката и редакторка на вестника, писателката Санда Йовчева, един ден иде у дома (нямахме телефон) и задъхана по стълбите до третия етаж ми съобщава: „Владо Василев прочел твоя „Фенер“ и иска да се запознае с тебе!“ Прекоси ме подозрение, че самата добронамерена Санда е пъхнала стихотворението ми в ръцете на мастития критик и е настоявала непременно да ме представи на негова милост. „Не! – отсякох. – Не ми погаждайте такива номера, госпожа Йовчева!“ Жената се видя в чудо: „Ще ни чака днес в 6 часа в кафене „Цар Освободител“, дадох му дума, ще излезе, че аз го излъгах!“ Аз пък в никакъв случай не исках да попадна сред ония, които се навъртаха край него да изпросят благоволението му. Моето поколение пишещи братя държахме на гордостта и достойнството. Най-сетне горката Санда, бършейки потта от челото си с бродирана кърпичка, намери приемлива за мене формула: „Хайде, ще седнем двете на отделна маса, няма да се присламчваме към неговата!“ Привечер за по-сигурно Санда мина край нас да ме вземе. Влязохме в прочутото софийско кафене на творческия елит. Обзе ме особено вълнение в тази атмосфера, излъхваща оживено творческо общуване.
Докато се озъртахме за свободен кът, дойде при нас д-р Димитър Чолаков, известен преводач от немска поезия под името Стоевски, и ни покани в дъното на голямата маса. Там вече се бе разположил Владимир Василев, заобиколен от приятели. Невисок, с едра глава, с рошави вежди, под които те наблюдават дяволити, непропускащи очи. И между пръстите му като залепнала вечната цигара с пепел, която все не успяваше да изтръска в пепелника, а я оставяше да се сипе по костюма му. От околните маси погледи се стрелваха към доайена на масата с почитание и интерес. Веднага долових, че бе наложено правило за седящите на тази маса: той даваше тон на разговорите, насочваше темата. И всички охотно се подчиняваха на този стил.
Владимир Василев се обърна към мене без баналните въпроси: какво следвате, какво четете, кои са любимите ви автори. Направо: „Госпожице, донесете ми стихове!“ Имаше самочувствие на ценител и на откривател. Всеизвестно бе, че той е измислил магичното име Багряна, което така подхожда на нейната самодивска дарба. За всеки начеващ стихотворец вкусът на златорожкия редактор носеше безпрекословна присъда. Санда Йовчева ме насърчаваше с усмивка. Обещах.
Предстоеше ми голямо изпитание. Още същата вечер, като се върнах вкъщи, прерових стихотворните си опуси. През следващите дни написах нови неща. Санда ме препираше: „Дай по-скоро!“ Преписах в една тъничка тетрадка няколко стихотворения с ученически краснопис и преди да съм решила дали да ги дам на строгия критик, Санда Йовчева ги измъкна от ръцете ми. Занесла тетрадката на Владимир Василев. След десетина дни получихме хабер да посетя дома му на ул. „Цар Борис“. Посрещна ме красивата му съпруга, Цвета Василева. Изгубих се в огромните ѝ кадифени очи. Покани ме в здрачен хол на продълговата маса срещу прозореца. Излезе от кабинета си домакинът, усмихнат, с още по-дяволити искри в погледа. Държеше тетрадката ми. Съпругата му поднесе чай и сладки. Едновременно с поглъщането на чая, той заразгръща страница по страница.
И тук преживях най-неочакваното: критикът заговори не за тези мои стихове, които бях събрала в тетрадката, а за някакви други, които той откриваше зад всяко едно – как би трябвало, как бих могла да ги напиша, как само съм се догаждала за истинското им звучене, как съм и далече, и близко до нещо, което той разгатваше зад смътните ми образи. Искаше да ги напиша наново, иначе, истински. Цели редове бяха зачеркнати с молив, други подчертани. Накрая затвори тетрадката и изрече като заклинание: „Напиши едно стихотворение за ски! Ти си млада, иди на Витоша с приятели, спусни се по снежните стръмнини, полети, поеми дълбоко чистия въздух и предай този ритъм, тази свежест на чувството!“ Възкликнах най-наивно: „Но аз не карам ски!“ И двамата се разсмяха. Владимир Василев ме потупа по рамото: „Поетът се превъплъщава!“ И разказа как дал идея на Багряна да напише за парашут. Естествено тя не се е хвърляла с парашут, но се е вживяла в това необикновено приключение и е създала чудесна творба.
Връщах се в зимната вечер не от среща с критик, а от докосване до един творчески дух с неотразимо внушение. Невъзможно бе да му се устои. Поновому се върнах към стиховете си и заредена с вдъхновението на златорожкия жрец, ги написах с увлечение, каквото не бях изпитвала дотогава. Сякаш попаднала високо в планината при разредения въздух, нахлул от личността на Владимир Василев, написах и стихотворение за излет със ски. Бях се изкатерила на Витоша с приятели скиори, за да изостря усещането, но настъпваше лято. Тъкмо в разгара на изпитите, получих зелена пощенска картичка:
„Соф., 1 юний 1942.
Госпожице,
Какво стана…
Съ поздравъ:
Вл. Василевъ.“
Към адреса на подателя и телефонът: 2 – 14 – 90.
Това бе покана не от критика само, но и от редактора на списанието. Той очакваше обещаните стихотворения, за да ги публикува. Бях обладана от противоречиви чувства, които ме разкъсваха: голяма радост от вниманието му и гузност от това, че не му признах истината: аз не можех да печатам в „Златорог“, буржоазното списание. Бях на другата страна. Да се появиш на страниците на „Златорог“ би било чест за писателя, особено за начеващия, и в същото време – позор за студентката, повярвала в прогресивните идеи. Дълго отлагах отговора: ту се извинявах с „домашни причини“, ту с изпитна сесия. Големият редактор и критик чакаше търпеливо хлапачката да си изпълни обещанието.
А събитията връхлитаха неумолимо. Война. Бомбардировки над София. Бягство от града. Евакуирана с родителите си в село Панчарево, узнах от вестника къде е Владимир Василев и му написах дълго послание с признателност за вниманието към моите скромни опити. Между другото заявих откровено: „Моите убеждения не ми позволяват да печатам във Вашето списание“. Имах гордото чувство, че това е моята свободна воля. А всъщност изпълнявах решението на партията, наложено на всички пишещи братя: да не публикуват в буржоазното издание на Владимир Василев. Мнозина бяха си създали име тъкмо благодарение на сътрудничеството си в „Златорог“. Но те не прощаваха на другите. Единствен, който прощаваше на всички, бе обруганият Владимир Василев.
Ето неговият отговор на отказа на принципната госпожица:
Редакция на ЗЛАТОРОГ
с. Койнаре – Белослатинско
29 април 1944 дом Куто Милчев
Госпожице,
Не знам как да се чувствам от писмото Ви: огорчен или поласкан. Огорчен – би било знак на слабост; а поласкан – страхувам се да не ме вземете за суетен. Затова най-добре да се направя индеферентен т.е. неутрален, което в това военно време носи много предимства.
Не мога да открия защо трябвало да Ви считам невъзпитано момиче. Невъзпитано – не; но тероризирано от внушения или предубеждения (все едно) – по е възможно. В никой случай обаче не бих искал да споря или да Ви възразявам каквото и да било. Предоставям на годините повторно да оцените сама съображенията си.
Няма, следователно, основания да Ви бъда сърдит. Толкоз повече, че твърде много съм свикнал – щом направя някого или някоя моя симпатия, веднага друг някой да ми я отнеме. И в живота, и в литературата, и в театъра. Какво да му правим сега, че и случаят с Вас излезе такъв.
Това не е най-подир толкоз важно. По-важно е да станете едно хубаво име в нашата литература и аз да имам повод да изкажа радостта си от това.
Във всеки случай доверителността Ви ме много задължава (без малко щях да забравя какво съм писал по-горе и да кажа „трогва“). Ако наистина считате, че в онова, което съм Ви казал вкъщи, нещо е могло да бъде полезно, позволил си бих да прибавя: пазете, там дето сте, самостоятелността си, и много други неща…
Пиша ви пред „ламба жумяща наведен“, която непрестанно ми пърпори (от фитила ли е, от газта ли, не знам). Тук са Фурнаджиев, Каралийчев, Дора Габе и Русалиев. Нещо като малко разпръснато златорожко ято (добре че сте далеч от него). Много е малка стаицата ни (жилплощ 2,50/2,50). Вий там в Панчарево сте сигурно при по-буржоазна обстановка.
Много поздрави
Вл. Василев
Всякакъв коментар е излишен.
След промяната на 9-и септември опасният редактор на „Златорог“ изгуби всичко, освен живота си. Лишен от любимата си рожба – списанието, което не само бе спряно, но и забранено да се дава за четене в библиотеките; лишен от домашната си жилплощ и натикан с болната си съпруга в една тясна стая, заедно с книгите и бюрото си; лишен от правото да печата и да събира край себе си свои сътрудници; лишен от доходи и по милост назначен за коректор на някоя книга в издателство „Български писател“; лишен дори от правото си на достойно мълчание и принуден да си прави публична самокритика… Какво бе останало на този човек? Най-важното, неговата същност: да се радва на словото, на творчеството на другите.
Години наред обядвахме заедно на една маса в стола на СБП. Аз все закъснявах. Той чакаше нетърпелив да сподели какво житно зрънце е открил в нашия сив социалистически печат, да разпитва кой е авторът, познавам ли го. Помня с каква лъчиста радост искряха очите му, след като бе прочел първата рецензия на студентката Юлия Кръстева. Пожела да го запозная с нея, предричайки ѝ бляскаво бъдеще. Откривател и вдъхновител на много български творци, той не можа да доживее да види своя книга. Не съм го чула никога да се оплаква. Не съм го видяла намръщен, озлобен, търсещ възмездие. Не молеше за помощ от никого. А сам бе помагал на мнозина: известно ми е как се е грижил за болния Вутимски. А си отиде самотен в една болница, в агонията си бранейки последното, което му бе останало: златната венчална халка, свързваща го с голямата единствена любов на живота му – Цветето, както я наричаше той. Тази халка е била изтръгната от пръста му. И за да се спази докрай орисията му на лишен от всичко, бе забранена надгробна реч при изпращането му от група приятели. Проф. Петър Динеков бе заставен да си прибере прощалното слово в джоба. Така при пълна, гузна тишина бе спуснат в земята Жетваря, Откривателя в обрулената от градушките на историята и въпреки това плодоносна нива на българската литература.