– С удоволствие бих разказал за онези години в навечерието на войната, когато всички чувствахме пулса на настъпващите събития. У всички живееше една социална ангажираност и в същото време една социална воля – да се противопоставим на фашизма, да се противопоставим на войната. Едва ли това е било философски, политически много обусловено, то се явяваше като едно инстинктивно, дълбоко инстинктивно усещане на младите хора, че отиваме към една гибелна катастрофа. В този смисъл заслужава да се забележи, че в София, макар и неголяма (тогава беше някъде към 30-хилядна), се създадоха две ученически списания, които имаха за онова време приличен тираж и се четяха не само от ученическата публика. Това бяха „Ученически подем“, при Първа мъжка гимназия, и „Звън“ при Трета мъжка гимназия. В тези списания кадрите преливаха горе-долу от едното в другото и участваха хора, които израснаха като най-добрите ни поети, най-добрите ни белетристи, най-добрите ни драматурзи, театрални дейци и художници.
– Те бяха списвани от ученици?
– Да, до един бяха ученици. Започваха от 16-17 – годишни, т.е. от 6 – 7 клас да пишат много активно. Всъщност тези хора бяха Александър Геров, Александър Вутимски, Валери Петров, Емил Манов, Михаил Величков, Кръстьо Мирски, Найден Петров, Евтим Томов, Богомил Райнов, Весела Осиковска, Радка Димитрова – една великолепна класичка. Голяма част от тях учеха в класическия отдел на тези гимназии, тъй че имаха подготовка по латински и гръцки, благодарение на великолепните учители, които тогава имаше в тези две гимназии. Между другото в Първа мъжка гимназия, където учех и аз, учител по литература беше Георги Цанев. Тъй че той у нас – гимназистите, виждаше възможността да се проявим – тогава той създаваше „Изкуство и критика“ и ние – 18-19 – годишни прописахме в „Изкуство и критика“. Ако трябва да бъдем точни, тук бяха главно тези, които се отцепиха от „Златорог“, с малко по-лява ориентация, но не бих казал, че тази лява ориентация беше толкова дълбока, тъй като и Владимир Василев, когото Тодор Павлов винаги обвиняваше, че е крайно десен, не беше, това не е истина. Ако се разгледат последните 3-4 годишнини на „Златорог“, това може да се види. Там са публикувани и Геров, и Вутимски, и Фурнаджиев, и Разцветников, Емилиян Станев, Ст. Ц. Даскалов. Да не говорим за художници като Ненко Балкански, или за Рангел Вълчанов, който беше главен режисьор на радиотеатъра. Кой още – Петър Увалиев и Петър Йорданов, и сестрата на П. Увалиев Дора Увалиева, но особено Петко Войников и неговата жена Саша Войникова – всички те бяха ако не лявоориентирани, то поне демократично ориентирани. Такава беше общата атмосфера на 1937-40 година, въпреки съществуващия, реално-цензурно антидемократичен режим.
– Действаше ли още Закона за защита на държавата, той е от 1933 година?
– Разбира се, и не беше преставал да съществува. Неслучайно Сашо Геров влезе в затвора, Емил Манов влезе в затвора, Александър Вутимски почина в санаториум, смазан от мизерия, Йордан Милтенов влезе в затвора. Сашо Стоянов – режисьорът, беше прогонен. Анушка Драгиева загина, дето се казва, на бесилото. Защо трябва да фризираме в нечия политическа угода тези исторически факти. Те са налице и няма защо да се крият. И лявата ориентация на младежта или както искате да го наречем. Аз третирам термина лява ориентация според съвременното разбиране. Но това бяха млади хора, които не можеха да приемат фашизма, не можеха да приемат „кафявата чума“, не можеха да приемат потисничеството. Та ние всички участвахме в погребението през 1938 г. на Малинов, който беше демократ, а не комунист. И ни прибраха – една дузина младежи, в Дирекцията на полицията за нищо, само защото сме присъствали. И питаха един, хайде няма да му казвам името, настоящ философ, професор: „Абе, ти – питат го, – аплодираше ли, когато се пееше „Жив е той, жив е?“ „Ами, не, как? „За „Жив е той, жив е“ се знаеше, че полицията не обичаше да бъде пята. „А за Дядото…?“ „За Дядото – да.“ Ние не знаехме кой е Дядото. Ние за Благоев не знаехме нищо. Та говоря за цялата тази психологическа и естетическа, ако искате, атмосфера, която владееше младежта. Естетическа казвам затова, защото една част от тази младеж се влияеше много от руската литература. Знаеха се Пастернак, Маршак и редица други писатели, някои от които преведени, други – от руската книжарница. А друга част пък познаваше и знаеше също много добре всичко за това, което става в Англия, което става във Франция, което става в самата Германия след прогонването на най-талантливите хора. Още тогава се правеха опити да се постави Бертолд Брехт на наша сцена, да се представи модерната живопис, която беше прогонена от Хитлер. Самият аз написах една смешно-наивна статия в защита на Шагал, Кокошка, Бекман и другите. Колко съм ги познавал, е друг въпрос. За мен немският експресионизъм и руският футуризъм бяха нещо, което откривах – нови простори в развитието на човешката мисъл.
Да се върнем на „Изкуство и критика“ – Георги Цанев усети, че има 7 – 8 души, които трябва да привлече в списанието и ги привлече. Сензацията бяха стиховете на Валери Петров. Особено тази поема „Нощ в Балкана“. Всички просто ахнаха, така както в „Златорог“ голямата сензация беше поемата на Николай Марангозов „На повратки в село“ – това беше една великолепна поема. От художниците – Бешков тогава се разгърна, тъкмо в тия години се разгърна Бешков – остър, напрегнат, с една изрядна графична линия, изпълнена с психологизъм. Едва ли някой график у нас е намирал в графичната линия толкова много психологизъм.
– Той сътрудничеше ли в „И. К.“?
– Да.
– А Борис Ангелушев?
– Борис Ангелушев – не. Той в тоя момент създаваше българската книга в „Хемус“. И това е огромният му принос, за който днес просто мълчим. Българската книга тогава беше парцалива, направо казано. Издателствата навремето, на Паскалев и на още някои, направиха някакви опити в духа на сецесиона. Това са сп. „Художник“ на Генадиев, това е изданието на „Ад“ с превода на Константин Величков, „Фауст“, издаден същата година, с превода на Александър Балабанов. „На острова на блажените“ на Пенчо Славейков преди това с портретните скици от Никола Петров. Но това са едно на друго 10-15 книги, които приличаха на такива. И няколкото книги, които издаде Филип Чипев, от известното издателство „Чипев“, което беше повече книжарница, отколкото издателство. И това са „Рицарски замък“ от Христо Ясенов, „Прокълнати поети“ – преводите на Георги Михайлов, първите книжки на Светослав Минков. Но неоценима е ролята на „Хемус“ и на Христо Хаджиев, който беше наистина един много културен издател, социалдемократ. Както и всички в това издателство – Димитър Николов, д-р Михайлов и наскоро починалият д-р Ат. Москов. Последният беше много близък техен приятел. Те не само създаваха лявата ориентация на издателството, но и една нова ценностна система. И най-добрите поети в края на трийсетте години – поети, белетристи, а и философи, имам предвид Хаджийски, издаваха в „Хемус“. А този, който трябваше да създаде българската книга, бе Борис Ангелушев. Той илюстрира и издаде тогава съчиненията на Елин Пелин, на Йордан Йовков и пр. За онова време великолепни издания. На един хубав герипт, с хубави букви. Той създаде културата на буквата, която не беше директно заета от сецесиона буква, а вече наша буква. Тази роля на Б. Ангелушев не е оценена достатъчно. Той създаде и сп. „Сердика“, което е нещо уникално в историята на нашата култура. И всичко това сме го забравили. „Хемус“ тогава издаде може би 30-40 книги (извън класиците), които заслужаваха високо внимание. Двете книги на Емилиян Станев, разказите на Николай Марангозов, антологията на руската поезия на Христо Радевски. Много са. Дори автори като Мусаков, който беше забравен. Автор на „Кървави петна“. Дори аз съм събирал материалите и написах предговор на тази книга. Тогава бях 20-годишен. Дядо Хаджиев имаше много голямо доверие на младите хора и им даваше работа. Той издаде цялата световна средновековна класика. Скоро прочетох как той бил жестоко пострадал. Това не е вярно. Първо – дъщеря му, Елка Хаджиева, била съдена в „процеса Вапцаров“. Този, който беше написал тези глупости, нищо не знае. Елка Хаджиева е дъщеря на Христо Хаджиев. А издателството беше национализирано, както и печатницата на Ламар. Това е едно политико-икономическо увлечение, което днес можем да оценим като безсмислено, но то не е било насочено нито срещу Хаджиев, нито срещу Ламар. Ламар имаше великолепна акцидентна печатница, великолепна! С много вкус изградена. Та това е около „Изкуство и критика“. В центъра на списанието бяха Г. Цанев на първо място, Константин Петканов, Илия Бешков, Никола Мавродинов, Стоян Загорчинов, Кольо Начев редовно печаташе, но наред с тях имаше и по-млади и на първо място Валери Петров.
– Каква периодичност имаше списанието?
– Това беше месечно списание.
– А как се набираха средства за издаването?
– О, Христо Г. Данов го издаваше. Но хонорарите бяха мизерни, днес ние се приближаваме до тия хонорари, дори слезнахме под тях. Аз съм получавал за статия стотина лева, при трамваен билет – пет лева. За една книга се вземаше хонорар 3-5 хиляди. По 2 хил. лева на кòла беше хонорарът на Елин Пелин, а той беше класик. Неговите книжки бяха между 6 – 7 коли, значи е вземал по 13-14 хиляди, всичко на всичко. А един апартамент струваше средно сто хиляди – един апартамент от две стаи и холче.
По същото време излизаше и утвърденият „Златорог“. В тия години не мога да приема, че „Златорог“ е кокетничил с десните сили. Кокетничеха с десните сили „Родина“ на Владикин, „Завети“ и още 2–3 такива. Е, и една библиотека, която не заслужава внимание – „Древна България“ на Петър Карапетров, Любомир Бобевски с неговите стихосбирки, които никой не познаваше и не търсеше. Общо взето много е неразумно и невярно да слушаме хора, които казват – каква литература сме имали! Не искам да споменавам имена, те не заслужават това. Нито Йордан Бадев беше добър критик, обективно погледнато и за съжаление. Нито Любомир Владикин със своите пътеписи за Търново. Това беше време, в което имахме поети като Фурнаджиев, като Марангозов и Разцветников, когато имахме белетристи като Емилиян Станев, Стефан Загорчинов, живия още Елин Пелин. Как да ги сравняваме? Дори Чавдар Мутафов, който е едно много интересно явление в нашата литература. Седнете сега да прочетете „Дилетант“. Как ще го прочетете, глупости, това е вече една отминала работа.
Владимир Василев беше човек много своеобразен. Той воюваше на всички страни. Воюваше и на дясно, и в центъра, и в ляво. Караше се и с Константин Гълъбов, и с Атанас Далчев, и с Димитър Пантелеев. Караше се и не можеше да понася Борис Йоцов, караше се и с Тодор Павлов. Но това, което оттогава ценя, от младите си години, и продължавам да ценя, това беше неговата безкрайна любов. Той беше най-съвестният читател. Не пропускаше нито един вестник, нито едно списание, където има малко литература, да не го прелисти и да не прочете нещо, да не оцени нещо. Факт е, че той привлече двама такива поети като Александър Вутимски и Александър Геров. Аз открих и извадих от архива на Вл. Василев, който се съхранява в Държавния архив, писмата му до майката на Геров и до самия Геров, когато той е вече в затвора. И от тези писма струи целият му хуманизъм, защото Вл. Василев беше дълбоко хуманен човек.