– Сладко нещо е свободата – заяви Дак и се протегна. Ръцете и краката му се промушиха между дебелите решетки. Килията беше прекалено тясна.
– Аз предпочитам шоколада – каза Сиона, но не отхапа още едно парче. Беше ѝ омръзнало. – Докога ще киснем тук?
– Докато преброиш до сто, и ще са ни пуснали.
– Аз мога да броя само до осемнайсет – призна си Сиона и в следващия момент разбра черната шега на Дак. – Ха-ха! Обожавам чувството ти за хумор!
Развеселена, тя звучно го целуна по бузата и побърза отново да си сложи червило. Той бе хипнотизиран от бавните, внимателни движения на ръката ѝ. Известно време единственият звук, който се чуваше в килията, бе шумоленето на нейния ръкав, докато се допираше в една от ръждясалите решетки.
– И все пак… – поде малко по-късно тя и не довърши.
– Какво „все пак“? – сепна се той от унеса, в който бе изпаднал поради дългото мълчание.
– Все пак… – повтори Сиона, сякаш не можеше да се сети за мисълта си. – Възможно ли е съвсем да са ни забравили? Или пък да са решили, че наистина сме мерзавци и да са ни осъдили на доживотен затвор, без да ни кажат?
– Глупости! Или ще ни убият, или ще ни пуснат – при тях средно положение няма.
Сиона подскочи, доколкото това бе възможно под нетърпимо ниския таван, и сграбчи Дак за врата. Очите ѝ бяха изцъклени като на изненадана котка от анимационен филм. Върху челото ѝ изпъкна вена, за чието съществуване Дак и не предполагаше. Той не можеше да откъсне поглед от малкото синьо червейче, което пълзеше по челото ѝ в нервни гърчове. В този момент, въпреки недостигът на въздух, който замъгляваше мислите му, съзнанието му бе обладано от кошмарни съмнения в собствените му мъжки качества.
„Значи досега всеки път, когато съм спал с нея, тя е симулирала оргазъм! Къде се е крила тази малка веничка досега? Ще я убия! Само да престане да ме души и ще я убия, кълна се!“
Дак не бе човек, който престъпваше своите клетви, но този път не успя да удържи на думата си. В следващите пет минути Сиона така и не спря безмълвно да го души. Когато ноктите ѝ най-сетне се отлепиха от посинелия му врат, той вече отдавна бе напуснал този свят, оставяйки я сама с неговия труп. Тя се отпусна назад, по челото ѝ се стичаха капки бисерна пот, веничката бе изчезнала.
– Как можа така да ме излъжеш – промълви тя, без да поглежда към него. – Каза ми, че това не било никакво престъпление, че никога нямало да ни затворят заради някаква си шега. Видя ли сега какво стана?
В изцъклените му очи се четеше недвусмислен отговор на риторичния ѝ въпрос. Беше видял.
– Не стига, че ме забърка в цялата тази каша, а и ме остави сама. Сега онези животни ще ме обесят. Сигурна съм, че ще ме обесят. Заради някаква си шега…
В този момент тя за сетен път осъзна, че е схванала шегата на Дак с известно закъснение. По пътеката към килията вървяха двамата пазачи и отдалеч викаха:
– Изнервихте ли се? Идваме, идваме!
В краката им се моташе някакъв лешояд, арестуван за опит да яде живо месо.
– Почти бяхме забравили за вас – обясняваше единият, докато отключваше тежкия катинар.
– Но можеш ли да забравиш Дак и неговото чувство за хумор – весело добави другият. – Единодушно решихме днес той да пие коктейли на наша сметка. Останалите чакат на плажа…
Сиона безмълвно излезе от килията и посочи тялото на Дак.
– Той умря. Няма кой да пие коктейлите – каза тя и припадна.
Лешоядът не можеше да повярва на ушите и на късмета си едновременно. Пощурял от радост, той сам скочи в килията и се заключи отвътре. После подхвърли ключа на обърканите момчета и им намигна заговорнически.
– Минете след три-четири дена – каза той. – Няма да мърдам оттук.
Огледало
Високо над главата ѝ кръжеше птица. Дълбоко под краката ѝ дълбаеше къртица. Някъде далеч на юг едно какаду изостави рожбите си, влюбено в приятен носорог. Не след дълго то щеше да зареже краткотрайната авантюра с огромния бозайник и да се върне при тях, за да ги намери пораснали и поумнели под грижите на шизофренично куче. Но това Лора никога нямаше да разбере, тъй като просто се наслаждаваше на природата и не се задълбочаваше в проблемите на животинския свят. Тя дори не бе забелязала кръжащата птица. Затова пък нито за миг не преставаше да усеща с бедрата си вибрациите, които къртицата предизвикваше със своето ровене. „Милото животинче!“, мислеше си тя и толкоз. За по-обстойни размишления не ѝ стигаше фантазията. Въпреки всички разсейващи я произшествия, които в този час се случваха по лицето на цялата земя, тя не откъсваше поглед от оранжевото слънце, спускащо се на запад с намерението да се скрие зад хоризонта и да лиши хората, населяващи тази част на глобуса, от своето присъствие. Лора се взираше в отдалечаващата се топка, а от лицето ѝ не слизаше досадна за случайния наблюдател усмивка. Но наблюдатели нямаше. Тя беше сама във високопланинския заслон. Това място бе свързано с едни от най-приятните ѝ преживявания, които от своя страна бяха свързани с очарователно дебел мъж. Идваше тук всеки път, когато ѝ се случеше нещо хубаво, за да полее сама в компанията на многобройните твари, които населяваха този прохладен кът на лятната природа. Лора надигна двулитровата бутилка бира и газираната течност закачливо се спусна от вътрешната страна на гърдите ѝ. Тя погледна към върховете на обувките си, както правеше всеки път, когато смяташе да се уригне. Нищо подобно не се случи и тя разочарована вдигна очи към Форда, който предано я очакваше на стотина метра от заслона, тръпнещ в очакване да я повози отново. Чувствата им не бяха взаимни, защото тя мразеше да шофира. Погледна го с онази смесица от съчувствие и досада, с която жените се обръщат към нежеланите обожатели. „Милото автомобилче!“, помисли си тя и толкоз. За повече не ѝ стигаше съчувствието. После продължи да гледа залеза, но трябваше да мине известно време преди да осъзнае, че нещо не беше наред. В първия момент реши, че нещо си внушава. После усети, че започва да губи представа за своето място върху планетата. Силно се замисли в опит да разбере причината за своето объркване, което никак не се връзваше с празничното ѝ настроение. В главата ѝ се завъртя невероятна бъркотия, която включваше Христофор Колумб, великите географски открития, арабска карта на света от шестнайсти век, два компаса, които сочеха в противоположни посоки, и учителката ѝ от началното училище, която сочеше нагоре и казваше: „Слънцето залязва на запад дори и в Бурунди. Никога не забравяйте този неоспорим факт от световната система, която включва…“. В този момент Лора включи. Очите ѝ сочеха на изток, а слънцето беше пред тях и неуловимо, но сигурно, клонеше към заник. В ужаса си тя извърна главата си на запад толкова рязко, че вратът ѝ издаде характерния звук на панически изплющял камшик миг преди лъвът да реши, че се отказва от артистичната си кариера. Слънцето беше и там, и тук. То залязваше в двете посоки без да се интересува от законите на логиката и природата. Всъщност, ако трябва да сме точни, ТО беше две слънца, които се отдалечаваха в противоположни посоки, както биха го направили две оранжеви топки, които вече няма какво да си кажат. Но загадката се задържа във въздуха не по-дълго от Икар. След кратко проучване на гледката Лора различи огромно огледало, което се издигаше на изток от планината и отразяваше дори задния багажник на Форда. Това моментално я успокои и тя трескаво се разрови из чантата си в търсене на червило. Не искаше да изпуска уникалната възможност да се огледа и нагласи пред това гигантско творение на… Чие беше това творение? Този въпрос, разбира се, тревожи само любознателния читател, а на нея не ѝ пукаше. Тя най-сетне намери това, което търсеше и даже нещо, което въобще не предполагаше, че се намира в чантата ѝ – огромната четка за конска грива, която бе купила за рождения ден на баща си (той не беше почитател на конете – просто беше плешив и този подарък представляваше весела закачка по повод на плешивата му глава. Той умря ден преди да го получи, но пък мечтата му се осъществи посмъртно – главата му се покри с коса и това бе естествено, тъй като космите и ноктите продължават да растат две седмици, след като човек се спомине и от тях вече няма никакъв смисъл). Лора се затича към гигантското огледало, като насмалко не се спъна във Форда, който се изпречи на нейния път в отчаян опит да обърне вниманието ѝ към себе си. Напразно. Тя искаше просто да се начерви. Или не? Изящната ѝ дясна ръка, държаща червилото, се отлепи от устните ѝ и с радостно трескав почерк изписа няколко думи върху огледалото. После Лора се наведе напред и вместо точка сложи отпечатък от своите устни. В този миг огледалото се пропука и се срина надолу като водопад. Навсякъде около нея се посипаха дребни стъкълца. Устните ѝ се сцупиха в детска гримаса и тя ревна с глас. Не плачеше от болка, защото по някакво чудо, отломките не бяха я докоснали. Плачеше, защото, стресната от грандиозния звън на счупеното огледало, тя бе забравила какво бе изписала с червилото. Лора ядно тропаше с крак. Този номер неведнъж ѝ бе вършил работа пред някои по-милозливи мъже, но в случая беше безполезен, защото наоколо нямаше жива душа. Дори къртицата бе престанала да рови под земята, парализирана от страх, а птицата се бе заковала в една точка от поредното си кръгче и в момента стремително падаше към земята. Със сълзи на яд в очите, Лора се хвърли във Форда и с бясна скорост го подкара към града преди още птицата да успее да се цапне в земята и с това да стресне къртицата завинаги.
На слънцето не му пукаше. Единствено то знаеше какво бе написала Лора върху тайнственото огледало. И не смяташе да го споделя с никой. Точка.
Водка
Малко преди да допие водката си, той вдигна ръка и повика бармана. Онзи лениво се приближи и с поглед попита: „Какво има?“ Преди да успее да каже каквото и да било, Сток видя как барманът се залюлява пред очите му, може би му бе призляло, но бързо разбра, че целият бар се извърта по посока обратна на часовниковата стрелка и чак тогава чу трясъка от бутилката, счупена в собствената му глава. Той се свлече от високия стол. Нещата се развиваха с неестествена скорост и Сток направи безсмислен опит да осмисли дали всичко става прекалено бързо или твърде бавно, но явно моментът не бе подходящ за размисъл, защото миг след това главата му пое втори удар, този път нанесен с гола ръка. Някъде над него някой изпсува, защото се беше порязал на парче стъкло, останало в главата му след първото попадение. Нападателят бързо си взе поука и следващите няколко удара бяха възпроизведени с нещо подобно на дълга палка, вероятно крак от стол. Две неща занимаваха Сток, докато неизвестният нападател яростно го налагаше: чудеше се защо не изпитва болка и се питаше защо посетителите на бара се бяха умълчали. Не след дълго първият въпрос изгуби смисъла си, тъй като ребрата му бяха пронизани от остра, нетърпима болка. Той още по-здраво се сви на кълбо, но това само очерта ребрата му по-добре под леката лятна фанелка. За негова изненада обаче точно в този момент ударите спряха да се сипят отгоре му и настъпи пълна тишина, която бе използвана от стъпките на нападателя – те отекнаха победоносно в притихналото помещение и напуснаха сцената на разправата. Тръшването на входната врата ознаменува края на изненадващия побой. Едва тогава Сток намери сили да надигне глава и да се огледа. Един бегъл поглед из пустото помещение бе достатъчен, за да даде отговор на втория въпрос, който го вълнуваше – всички бяха напуснали бара, без той да успее да чуе тропота на боязливите им обувки. Под съпровода на крещящата болка, която лепнеше някъде между ребрата и фанелката, той бавно се изправи, като на няколко пъти спря да почине, облегнат на високия стол, на който минута преди това бе седял. Тълпата на обърканите мисли в главата му взе още повече да се паникьосва след откритието, че барманът също бе изчезнал. Както всеки нормален човек, Сток също имаше някаква приблизителна представа за живота, който включваше и също толкова приблизителен списък на нещата, които можеха да му се случат по протежение на жизнения му път. Такава ситуация обаче излизаше извън границите на всякакви очаквания. Той се видя принуден да признае, че странно нещо бе животът. С изключение на една неочаквана среща с отдавна починалата му учителка по математика от началното училище, Сток не бе преживявал особено необясними моменти. Освен това, в сравнение със създалата се ситуация, онази среща с мъртвата преподавателка не блестеше с особена оригиналност. Сток се напъна да се сети някой особено потресаващ момент от своето детство и за негова собствена изненада успя. Спомни си как със смесица от удивление и ужас, бе разбрал, че любимата му леля Виолета може да съблича косата си преди лягане. Но после бе научил значението на думата перука и цялата история се бе превърнала в прозаичен спомен, свързан с първите стъпки в опознаването на богатството на езика. Докато разсъждаваше над тези важни неща, той неусетно си бе налял водката, която възнамеряваше да поръча миг преди насилствено да получи световъртеж. Докато поглъщаше сгряващата ледена течност, той оглеждаше празните столове, доколкото му позволяваше окървавената и неповратлива глава.
На шестата водка се появи приветливият барман. Хората по масите се появиха някъде между осмата и деветата. След тринайстата раните по главата му бяха зараснали, а ребрата вече не го боляха. Чак три чаши по-късно той падна мъртво пиян до високия си стол. Последното, което чу преди да чукне челото си в пода, беше звук от бутилка, счупена в главата на бармана.
За цялата дандания беше осъдена жената на един от редовните посетители на заведението, която се оказа любовница на бармана. Горкият човек напусна този свят, без да дойде в съзнание, просто така си отиде за едното нищо. Тъжна история… Жената беше осъдена на доживотен затвор, а Сток, който бързо се влюби в нея, ѝ обеща да я чака, докато излезе на свобода, за да създадат семейство. Тя, разбира се, не успя да излежи присъдата си докрай и умря на сто петдесет и три годишна възраст в болницата на централния женски затвор. Сток все още посещава онзи приятен бар и често се отдава на спомени под влиянието на алкохол (водка). След онзи загадъчен побой животът престана да му поднася изненади и дните му станаха кратки и скучни. В първите десетилетия го крепеше мисълта за жената, но след нейната неочаквана смърт вече нищо не оцветяваше дните му. Накрая той се видя принуден най-сетне да вземе нещата в свои ръце и да направи нещо значимо в краткия жизнен път, който му бе отреден. Сток отвори бар в собствения си апартамент, където заприиждаха какви ли не интересни хора. В началото му бе хубаво от това, а после му стана безразлично, защото загина, поразен от блуждаещ куршум при престрелка в бара.
Важните въпроси са няколко:
1. Защо, противно на всякаква логика, в тази история умират не посетителите на заведенията, а барманите?
2. Кой е бил мъжът, който така яростно го е пребил, и има ли той нещо общо с нелепата смърт на Сток деветдесет и четири години по-късно?
3. Какво би могла да ни разкаже жената за своя живот в затвора и доколко достоверна би могла да бъде нейната история?
4. Наистина ли мъртвата учителка, която е срещнал, му е преподавала математика или става въпрос за някакъв друг важен предмет?
5. Колко водки трябва да изпие човек, за да не му се случват подобни неща?
6. Как може да изчезне нещо, което никога не го е имало?