„Мисъл“ и „Стрелец“: Към културната типология на българските литературни общности

Културната типология на българските литературни общности е проблем, който досега не е привличал изследователското внимание, макар че отделните литературни кръгове са сравнително добре проучени. Българското литературознание тепърва ще трябва да дискутира този въпрос, усилията за чието решаване биха били принос към националната културна история.

„Стрелец“ не е сред шумно признатите кръгове в историята на българската литература. За негово начало обикновено се смята 1.Х.1926, когато във в. „Изток“ се появява програмната статия „Към младежта“, написана от проф. К. Гълъбов и подписана от участниците в кръга. Но първата печатна изява на творците от „Стрелец“ е по-ранна. Още на 2.V.1926 г. в. „Изток“ предоставя страниците си за специален брой, огласяващ появата на новата група. В бележката към този специален брой четем имената на участниците: Константин Гълъбов, Чавдар Мутафов, Атанас Илиев, Димитър Пантелеев (кръгът се назовава по заглавието на едноименната му стихосбирка), Атанас Далчев, Светослав Минков, Панчо Михайлов и Фани Попова-Мутафова. От април до август 1927 г. под редакторството на К. Гълъбов и Ч. Мутафов излиза и печатният орган на кръга – седмичникът „Стрелец“. Поради фалит на издателя от него се появяват само 12 броя, които отдавна са библиографска рядкост.

Трудно е да се очертае единната физиономия на кръга, толкова различни по своя натюрел са интелектуалците, обединили се в него. Все пак той стои може би най-близко до линията, очертана от творческото дело на Гео Милев. Кръгът „Стрелец“ видимо се дистанцира от символистическата поетика. Далчев и Димитър Пантелеев ще нарекат писаното от Лилиев „мъртва поезия“, а К. Гълъбов ще му откаже какъвто и да било шанс за въздействие върху новите поколения. Други поетически направления намират отзивчивост сред стрелците: експресионизмът, диаболизмът, предметното изкуство, което, отдалечавайки се от поетиката на символните съответствия, търси нееднозначните измерения на битието в делничното, безпатосното, ежедневното.

Твърде съществена е още една близост между Гео Милев и стрелците. Те всички са творци, които не се затварят в храма на литературата, а поглеждат широко към други изкуства и към плодовете на други цивилизации. Познавачът на немската литера – тура, изкуствоведът, архитектът, естетикът, журналистът са само отделни лица на богатното и разностранно духовно призвание, което ги събира. В този смисъл появата на „Стрелец“ е симптоматична за утвърждаването на синтетичния тип интелектуалска фигура в българския културен живот между двете световни войни.

След тази най-обща характеристика, струва ми се, можем вече да се обърнем към конкретните измерения на културната типология. Тук тя се гради върху сравнението между кръговете „Стрелец“ и „Мисъл“. Самото то в известен смисъл е проблематично, тъй като обхваща две литературни общности в уникална позиция: „Мисъл“ е първият обществено признат и наложил се литературен кръг у нас, „Стрелец“ – последният за времето до 1944 г. (тук нямам предвид литературните кръгове на пролетарската литература от 30-те години, тъй като по силата на причини, които дискутирам другаде, тази литература не всякога е органична част от националната и следователно нейните творчески общности не всякога са репрезентативни за еволюцията на литературните формации у нас). От тази гледна точка може би „Мисъл“ и „Стрелец“ не трябва да бъдат разглеждани като характерни и представителни звена на традицията, а по-скоро като нейни граници, очертаващи възможностите за разгръщането ѝ. Съществува и друго обстоятелство, което прави сравнението проблематично: „Стрелец“ – и това отдавна е подчертано (в частност от проф. М. Цанева) – е един до голяма степен еклектичен кръг, що се отнася до естетическата му програма, докато „Мисъл“ е много по-хомогенен в това отношение. Един опит за сравнение на две така различни явления би имал смисъл само ако не се ограничава с тях, ако, анализирайки ги, намери онази обща културна основа, върху която израстват и историческите промени, довели до тях. „Еклектичен“ в тази перспектива на разглеждане не носи ценностно- снизяващ смисъл, а назовава една типологична особеност, която е исторически мотивирана. Това, разбира се, не означава, че върху „Стрелец“ трябва да пада сянката на някаква телеологичност. Тъкмо типологичният подход е шанс за нейното преодоляване: различията между „Мисъл“ и „Стрелец“ да се мислят не като неизбежен резултат от един предопределен исторически развой, а като фундирани в принципно различни типове културна ситуация.

Кръгът „Мисъл“ е прецедент в историята на българската култура. Неговото значение е именно културно, а не тясно литературно. То се измерва с факта, че четворката около именитото списание за пръв път олицетвори в конкретните междуличностни отношения на един литературен кръг публичността на културата. По своята дълбока същност културата е отношение и релационният ѝ характер – поне в това различните културологични школи на ХХ век са единодушни – я прави възможна единствено в публичното пространство, чрез публични изяви. Едва с кръга „Мисъл“ в края на XIX и началото на ХХ век у нас се появява и само за няколко години се утвърждава една творческа съобщност, в която ценни сами по себе си автори правят идеите за една нова българска литература идеи на културата: съзнателно споделяни, обменяни, дискутирани. Чрез „Мисъл“ българската култура излиза от сферата на анонимната публичност, за да получи други измерения: на съзнателната, субективно избрана и отстоявана принадлежност към дадена общност, която възприема себе си и като част от тази култура, и като нейна алтернатива.

Този пионерски статут на кръга „Мисъл“ не остава без последици за начина, по който той реализира представите си за творческа общност. Във все още формиращото се гражданско общество в България появата на първия литературен кръг е събитие, което дава значителен тласък на интелектуалния живот, защото го снабдява с така нужния му механизъм за общуване между хора със специализирани интереси, при това в сцепление – то и на взаимните извънлитературни контакта. „Мисъл“ поставя началото на една нова епоха в българската литература и култура – епохата на отелесената, въплътена в живо човешко присъствие интерсубективност. Не е случайно, че за обществената прозрачност (както и за обществената енигматика) на кръга решаващ характер добиват образите на (авто)биографичните светове и телесните нагледи, които другите си изработват за участниците в него или които те сами произвеждат за себе си. Показателно е, че за пръв (и последен) път фигурата на българския писател в общественото съзнание започва да зависи в толкова висока степен от физическия му облик и интимния му живот. Обилието от физически портрети, в което са потопени Яворов, Петко Тодоров, Славейков и д-р Кръстев, наличието на постоянни емблеми („човекът в сиво“, „човекът с бастуна“ и т.н.), охотата, с която Славейков съставя мними (авто)биографични скици и с която публиката обсъжда отношенията между него и Мара Белчева, между Яворов, Мина и Лора, многобройните спомени на съвременниците и реакциите в тогавашната периодика красноречиво говорят, че с появата на кръга „Мисъл“ конкретните черти на една интелектуална творческа общност все повече се отъждествяват в общественото съзнание с модела на културата, пронизваща „жизнените светове“ (А. Шютц) на личността и функционираща в измеренията на публично-релационното.

С кръга „Мисъл“ в българската култура става възможен интензивният диалог на формирането на нови естетически вкусове, нагласи и критерии. Кръгът насочва амбициите си към укрепването на различните обществени институции, стимулиращи подобен диалог; структурите на гражданското общество, на печата и образованието, ролята на интелигенцията са важни теми от критическото наследство на д-р Кръстев и Пенчо Славейков. Иван Вазов, визирайки филологическите усилия на Раковски, описва късновъзрожденската (а всъщност и ранно-следосвобожденската) културна ситуация с максимата „Нямаше нищо, потребно бе всичко“. Тази идея подплатява и културните усилия на кръга „Мисъл“. Но в една съвършено друга посока: ако Вазов се стреми да каталогизира външните, забележими и с просто око „липси“ на културата (нямаме филологическа наука, нямаме театър, музеи, не са развити все още повечето литературни жанрове и т.н., и т.н.), авторите около „Мисъл“ са загрижени за нещо по-малко видимо, но също толкова неотменно: публичното пространство¹, откритата среда, в която всичко това, за което копнее Вазов и което в края на миналия век вече до голяма степен е факт, може да продължи да съществува не само като проста наличност, а като факт на културата. Това е едно неизследвано досега, но изключително съществено според мен направление на полемиката между „Мисъл“ и Вазов. В тези съзнателни усилия за конструирането на публично културно пространство кръгът „Мисъл“ безспорно се изявява като мисионер – новатор, съпътстван от огорченията, но и от оптимизма и целенасочената енергия на първостроителя.

От културно-типологична гледна точка на нашето разглеждане е съществено тъкмо това мисионерско съзнание. В него трябва да търсим една от основните отлики между „Мисъл“ и „Стрелец“. „Мисъл“ идва върху сцената на българската култура със самосъзнанието на вестител на нови ценности, със самочувствието на кръг, комуто е отредена новаторска роля. Самото му положение на първо дълготрайно и сериозно литературно обединение вече подхранва това самочувствие. Много показателен в това отношение е фактът, че ежедневните полемики, които води кръгът, постепенно, но неотвратимо добиват ореола на исторически противопоставяния. С течение на времето дейността на кръга все повече се осъзнава от другите като ново начало, като исторически прелом. Тази характерна за статута на кръга оптика е подкрепяна и от текстове на самите участници в него: в по-частния план на индивидуалното творческо развитие Яворов говори пред проф. М. Арнаудов, че е минал моста на декаденството, а в крупната перспектива на националната литературна история д-р Кръстев вече разграничава отделни епохи: опълченската (Вазовата), т.е. провинциалната, ограничена в тясно българското и лишена от естетическо самосъзнание, и новата, епохата на самоосъзнатия художник. По подобен начин и Славейков говори за два големи и трудно съизмерими етапа в развитието на българската поезия: „преди и сега“. Този исторически речник, боравещ с метафорите на прехода и разделението, е особено характерен за авторите около „Мисъл“. Не е случайно, че д-р Кръстев фиксира утопичния блян на кръга за вечна свежест и жизненост именно в противопоставянето между млади и стари, изведено като заглавие на най-представителната му книга. Важното за нас е, че всички тези спорове с Вазов и останалите представители на „старите“ са всъщност спорове със съвременници, част са от една жива критическа полемика между са съществуващи във времето личности и възгледи. (Непознатата за новата ни литературна история острота на тази полемика всъщност още веднъж доказва в каква степен истинският диалог става възможен едва в процеса на съзнателното конституиране на културата като публично пространство, накъдето всъщност са насочени усилията на кръга „Мисъл“). Тази полемика обаче малко по малко започва да се интерпретира в ключа на историческото противопоставяне, разделящо не взаимно пребиваващи върху културната сцена личности и поколения, а цели епохи. Разбира се, този илюзорен ефект на обществената рецепция не е възможен по отношение на всяка полемика: когато четем споровете на „Мисъл“ с Благоев и другите около „Ново време“, ние ясно си даваме сметка, че става дума за несъгласия, огласявани по законите на ежедневната размяна на мнения. Нещо повече, д-р Кръстев сам настоява тази размяна да бъде схващана именно като кипеж в страстите на делничното. Не бива обаче да се забравя, че този втори полемичен „фронт“ среща авторите около „Мисъл“ с една естетическа концепция, която е твърде много класово ограничена, твърде тяснопартийна, за да може да събуди спорове, резониращи като общонационални, и в този смисъл исторически значими.

И тъй, когато говорим за мисионерската роля на кръга „Мисъл“, трябва да осъзнаваме, че тази роля е била възможна само в конкретни исторически условия. Първовестителството, прозелитската жар, с която се отстояват нови насоки и ценности, преди да са емоционално натоварени предикати, с които днешната критика етикира дейността на кръга, са специфично -исторически черти на неговата дейност, обуславящи непрекъснато продуцираната илюзия за епохални противопоставяния, за диахронии сблъсъци, когато всъщност – въпреки тяхната значимост – става дума за спорове от горещото критическо ежедневие, за полемика на равнището на синхронията.

Коментирайки мисионерството като културно-типологична характеристика на кръга „Мисъл“, трябва да откроим един нейн важен аспект: във все още изграждащото се пространство на публичния културен дискурс „Мисъл“ съумява да бъде общност с ясно заявени позиции. Аз ще нарека този тип културни общности компактен. Тяхната главна отличителна черта се състои в това, че те са не само общности за нещо, в името на нещо, но и че това тяхно „в името на нещо“ ги изгражда в тяхната уникалност, оразличава ги от останалите общности. И наистина терминът „естетическа и културна програма“, колкото и да е относителен, в най-голяма степен е приложим именно към кръга „Мисъл“. Неговото присъствие върху сцената на българската култура в името на определени ценности му придава за дълго време, чак до разпада му, идентична физиономичност, отличаваща го от паралелно съществуващи литературни общности (около сп. „Ново време“ и около „Българан“). Изобщо за времето до войните можем да говорим като за време на компактните литературни общности. Това определение е в сила не само за „Мисъл“, който безспорно има водещо място в панорамата на културния живот до към края на първото десетилетие на нашия век, но и за (макар и различна степен) току-що цитираните обединения около „Ново време“ и „Българан“. Много важно и характерно за всички тези общности е, че те не се застъпват за определена художествена школа или направление, а отстояват по-широки светогледни, културни и естетически ценности. Те са компактни и в смисъла на търпимост и – нещо повече – на интегрираност между творци с различни поетики, изповядващи и обединени от сходни културни идеи. „Мисъл“ с присъствието на двама толкова различни в поетологично отношение творци като Пенчо Славейков и Яворов е най-убедителният пример за това.

Годините между двете световни войни ни изправят пред една различна от досега описваната културна ситуация. Разпадът на общо споделяните патриархални ценности, изживяван интензивно още от 90-те години, сега вече е окончателен и необратим. Задълбочило се е особено след вълната от въстания и терористични актове през 1923-25 г. социалното разноезичие. В дълбока криза е чувството за национално единство. Заедно с това е нараснала диференциацията и специализацията между отделните сфери на културата. Нейната публичност се е утвърдила, макар че през 20-те години, най-вече в годините след Септемврийското въстание, изживява своеобразна криза. Един от нейните симптоми – и същевременно възможен път за преодоляването ѝ – е обилието от литературни формации, характерно за десетилетието. Можем да наречем този тип формации дифузни. Техните характерни белези се свеждат до: 1) невъзможността да се формулира програма, която в своята позитивна насоченост да бъде конститутивен принцип на тяхната оригиналност; 2) промяната на ориентацията, която заменя мисионерското „напред“ с едно новаторство чрез връщане по-скоро „назад“ към изворите на традицията. Разбира се, в едрите линии на подобна типология могат да бъдат уловени и преходни явления: показателен е случаят с „Хиперион“, който единно и непоколебимо отстоява линията на символизма. Но това на фона на 20-те години вече не се възприема дори от съвременниците като проява на мисионерски патос: от една страна, защото се защитава определена школа, т.е. програмата се специфицира до определени художествени ценности, оставяйки настрана преобразователските амбиции в културата като цяло, от друга страна, заради ангажимента към една все по-видимо анахронична школа². Ако се обърнем към чистия тип дифузни формации, можем да посочим недвусмисления пример на „Златорог“. Неговият дългогодишен успех – колкото и парадоксално да звучи това – е свързан тъкмо с отказа от ясно експлицирана естетическа програма (без която – обратно – „Мисъл“ едва ли щеше да се радва на толкова дълго съществуване и престиж). Основният критерий за златорожци е ценността на произведението само по себе си. „Златорог“ съществува, удържайки естетическото разноезичие на българската литература от това време, той е немислим извън дифузното преплитане на различни гласове, почерци, светогледи. В този смисъл той е идеалният пример за максимално отворената литературна общност, изграждаща се върху основата на взаимното проникване на самостойни художествени езици и ценностни ориентации. Тази неизбежна дифузност, преосмислена като конститутивна черта на литературния живот през 20-те години, забелязва още тогава М. Арнаудов, пишейки, че разделението на литературни школи и направления е отживяло своето време.

Дифузността на литературните общности може да има обаче и друго измерение; тя може да се проявява не само при отказа, но и при опита да се формулират и отстояват определени програмни цели. Кръгът „Стрелец“ е забележителен в това отношение. Ако го анализираме дори в чисто генетичен план, ще видим, че той рекрутира своите привърженици преди всичко от средите на автори, участвали вече в „Хиперион“ и „Златорог“, т.е. свободно прехождащи от едно литературно обединение в друго. Но не това е най-важното. По-съществено е, че самата програма на кръга не гарантира напълно неговата кръговост, т.е. затвореност, отграничимост. Мисълта за смъртта на символизма витае във въздуха, в средата на 20-те г. тя все повече се налага като общо споделяна идея. Експлоатират я не само стрелците, но и златорожци, и четворката около „Нов път“. В културното пространство техните позиции се разполагат по-скоро като взаимно подкрепящи се, отколкото като физиономично-специфични. Ако, от друга страна, добавим последвалия разрив на новопътци с Г. Бакалов и преминаването им в „Златорог“, още веднъж ще се убедим, че границите между литературните общности в България през 20-те г. – поради дифузността на тези общности – не са нито толкова ясно очертани, нито толкова непроходими.

Дифузността е начин на съществуване на литературните формации освен чрез взаимното проникване и обмен, още и чрез потърсването на опори за ценностен диалог назад, сред предшествениците. В това отношение „Стрелец“ ярко се отличава и от „Златорог“, и от „Нов път“. Идеята за поезия, близка до живота, у новопътци е размита в неясните контури на виталитета и прафеноменалните енергии; у „Стрелец“ естетическите търсения са адресирани по-точно назад в традицията. Кръгът, и по-специално Константин Гълъбов, като че ли затваря историята на българските литературни формации до 1944 г. с опит за едно съзнателно връщане към някои от ценностите, прокламирани от „Мисъл“ – интелектуалната поезия и хомеостазисът между родно и европейско. Самият Гълъбов, безспорно водещата фигура в кръга, неведнъж изтъква Славейков и Яворов като най-добрите автори на интелектуална, мисловна поезия в българската литература, а Славейков – като вдъхновител на идеята за равновесие между нашето и чуждото („Поезия на мисълта“ – 1927; „Една мисъл на Пенчо Славейков“ – 1927 г.).

Анализирайки идеята за европеизирането на българската литература у кръга „Стрелец“, трябва да отбележим, че той изпитва в проявите си силното влияние на немската художествена словесност, на немското изкуство и хуманитарна мисъл. Проф. Гълъбов е доктор по немска литература на университета в Кил, автор вече на няколко германистични трудове, вдъхновяващ се и същевременно дистанциращ се от идеите на Шпенглер. Атанас Илиев, специализирал във Виена, е сред първите, които запознават българската общественост с изследванията на Фройд; Ч. Мутафов и Св. Минков не могат да бъдат пълноценно разбрани извън традицията на немския експресионизъм и диаболизъм. Но това е само едната страна. Не по-малко важно е, че „Стрелец“ се завръща към идеята за „родното изкуство“, за единството между българското и европейското. Ние искаме да бъдем писателите на новото време: „европейци и все пак българи“³, заявява К. Гълъбов в статията си „Заветът на Шишманова“ (1928), продължавайки въжделенията на Гео Милев и Пенчо Славейков. Наистина тази идея не е нова (Владимир Василев дори с известна пристрастност ще пише, че Гълъбов „е решил енергично да разбива отворена врата“), но тя е важна със самия факт на своята поява. Оказва се, че направеното от П. Славейков и Г. Милев не се осъзнава като достатъчно, че приближаването към Европа, при това със съхранена и изявена самоидентичност, е дълъг и труден процес, трънливо дело, изплъзващо се от ръцете на много поколения. Така идеята за сближение с Европа затрептява отново като цел, но и като периодически възкръсваща, неосъществима мечта, израства и се откроява като своеобразен „перпетуум мобиле“ на българската културна идеология.

Самият Гълъбов, бленувайки за органичното единство между родно и европейско, в критическата си практика не винаги успява да забележи и оцени проявите на това единство. Така той няма да приеме поезията на Фурнаджиев, ще квалифицира стиховете му изцяло под знака на влияния и заимствания от руския имажинизъм (Есенин и Рюрик Ивнев). Причините за това неразбиране далеч не са само в противопоставянето между „Стрелец“ и „Златорог“, чийто сътрудник става Фурнаджиев след разрива с „Нов път“. Те са по-сложни, засягат променящите се представи за хомеостази – са между българско и европейско, за типа поетически език и т.н.

По-важно е да изтъкнем, че у Гълъбов европейското вече не се мисли с примамливия културно-строителен патос на Славейков, за когото приобщаването с европейската литература е героичен акт на изравняване, но и мъдро – иронично, дистанцирано оглеждане на родното през чуждото. У Гълъбов то вече е приемане на неизбежното, от което трябва да се извлече културен смисъл, културно благо. Опонирайки на Шпенглер, Гълъбов в статията си „Нашите културни задачи“ (1927) основателно отбелязва, че напълно автохтонни култури няма и не може да има. Още по-малко възможно е това за българската култура. Веднъж Гълъбов акцентира върху географското положение на България, друг път върху демографския фактор, но тъй или иначе той вече разглежда европеизирането като един неотвратим процес, в който по-добре е българската духовност сама да тръгне към срещата си с европейското, отколкото да бъде колонизирана: „Има неотменности в живота, с които трябва да се примирим и една от тях е, че ще бъдем европеизирани. Да не си въобразяваме, че можем да създадем автохтонна култура, защото редица причини не ще ни позволят това, както не са позволили на други, много по-големи народи от нас. Нека, прочее, се европеизираме драговолно, съзнателно, а не, както досега, сляпо, подхвърлени на един процес, за който не сме си давали сметка. Преимуществото от съзнателното европеизиране е това, че ще можем да го напътваме, ако не изцяло, то поне отчасти“⁴. Очевидно поуките от войните довеждат до преосмисляне на европеизирането: от героичното мисионерство към скептично-примирената рефлексия. От съществено значение е, че докато „Мисъл“ обръща поглед към европейското изкуство в период на подем на националната идея и привлича това изкуство като градиво на общочовешкото, на „человека в българина“, „Стрелец“ и К. Гълъбов призовават европейската култура в ситуация на криза на националната идея, когато вглеждането в народопсихологията, в собствената история е по-естествено и по-наложително. Така дори мисълта за единството между родно и европейско, щедро и талантливо лансирана преди всичко от К. Гълъбов, не успява да се превърне във възторжена мисионерска, цивилизаторска програма, а изпъква повече като напрегнат размисъл върху родното. За К. Гълъбов и стрелците европейското вече не е цел, в която могат да се прицелят, изграждайки идентичността на своята общност. Раздвоен между Европа като идеал („Тиранията на часовника“) и ясното съзнание, че както пише К. Гълъбов, войните са затрънили пътя към нея повече отколкото пред предишните поколения (в частност пред П. Славейков и „Мисъл“), кръгът „Стрелец“ изживява напрежението между тези алтернативи, без да дава категоричен превес на едната или другата тенденция. Така нито идеята за антисимволистичния бунт, нито интелектуалната поезия, нито европеизирането на българската литература успяват да станат обединителен център на една уникална и самостойна културна програма, вдъхновяваща кръг с мисионерско самочувствие и нагласа. Самият Гълъбов говори за тази невъзможност, преценявайки пътя на „Стрелец“. В „Нашите културни задачи“ той анализира липсата на недвусмислен критерий за оценка на „ценното и физиономичното в нашия живот“ в сравнение с европейското: „Ние, хората от някогашния литературен кръг „Стрелец“, нямахме и нямаме още този критерий, както го нямаше и няма никой друг, ала ние искахме да ратуваме за неговото постепенно изработване…“⁵ А в „Нашата култура и най-новата ни литература“ е дори още по-радикален в горчивата си равносметка: „Ние, писателите от „Стрелец“, бяхме една формация, сцеплена само от волята на нещо друго, без да дадохме онова, което би било в духа на идеите ни“⁶. Изключително характерна за решителния спад на културно-мисионерската енергия и амбиция, отличаващи литературните обединения преди Първата световна война в много по-голяма степен, отколкото кръговете след нея, е тази семантика на миналото време, на свършения факт: „някогашния“ кръг, „бяхме една формация“ и т.н. Писани по времето, когато кръгът все още съществува и дори излиза печатният му орган, тези редове с парадоксална логичност погребват възможността за съществуването на дълготрайни и компактни литературни общности, изпращат в миналото мисионерския дух, примиряват се с неизбежната парцелираност и само относителна оригиналност на естетическите платформи, с тяхното припокриване и взаимно вариране.

Спрях се тезисно, оставяйки встрани редица съществени въпроси, на историята на българските литературни общности от 90-те г. на ХIХ в. до 30–те г. на ХХ в. Между дългото доминиране на „Мисъл“ и краткото припламване на „Стрелец“ в нея може да бъде набелязана една типология, трайно фундирана в широкия контекст на социални и културни промени, които заслужават допълнително внимание.

Коментари