Хиперионова задруга

Централно събитие в културния живот през 1922 година е появата на първия брой на сп. „Хиперион“. Редактори през първите две години са Т. Траянов и Л. Стоянов, а през останалите осем – Т. Траянов и Ив. Радославов. Изданието е разкошно, напълно в стила на модерния дух, титулната страница (работа на художника Б. Денев) представлява античен сюжет – раждането на Афродита от морската пяна. Уредник е възторженият почитател на българската литература Димитър Господинкин (тогава още студент по българска литература). Всъщност, появата на „Хиперион“ е осъществяване на един много стар замисъл на Ив. Радославов, засвидетелствуван в писмата му до Н. Лилиев още през 1913 г.¹ Ето някои характерни извадки от това писмо: „…доволно вече с читанките – списания! Нека се издигне – време е! – култът към красотата, еднакво чувствувана, еднакво разбирана от повече хора! Само по такъв път българската литература ще има своя ренесанс…“ Това е замисълът на Радославов. Едно списание, което ще има чисто художествена насоченост и ще служи на красотата. По-нататък този замисъл се изменя и критикът започва да мечтае за едно списание – знаме, със своя естетическа платформа, обединяващо сътрудниците в едно „братство“ на идеи и помисли, пропагандатор на най-новото в литературата. Доста романтичен замисъл, както личи от проектираното название: „Списанието ще носи име „Слънце“ – просто, но струва ми се, силно и изразително…“ Освен това, слънцето е обикнатият символически идол. Всичко това става през 1913 година, т.е. преди появата дори на „Звено“. В следващата година „Звено“ започва да излиза, в него се вливат всички представители на модернизма у нас, а след епизодичното си участие в I книжка на списанието Ив. Радославов излиза от него. След бурните военни години, когато никой не е имал право да мисли само за изкуство, на бял свят се появява „Везни“ на Гео Милев (1919 – 1921), като продължител, най-общо казано, на „антиреализма“ на „Звено“. Интересни мисли за атмосферата, предшестваща появата на „Хиперион“, изказва К. Константинов в книгата „Път през годините“: „То беше подемът на цялата нация след втората злополучна за нас война, подем, в който хората от всички изкуства бяха на предна линия.“

А ето как преценява ролята на „Хиперион“ самият Т. Траянов: „Хиперион“ се създаде, казва Траянов, за да се направи една преоценка на ценностите в миналото, като се установяват основните линии на българското литературно развитие… Стремили сме се… да поддържаме в „Хиперион“ универсалния ритъм… като се дават преценки, преводи и сведения за духовния живот и вън от България.“² Както се вижда, тук има навеи както от романтично–нихилистичните схващания на Ницше за „преоценка на ценностите“, така и някои ултрамодерни разбирания за връзката между всички неща в света, осъществявана чрез единния „универсален ритъм“ на световния дух.

Интересно е, че дейно участие с теоретични статии взимат почти всички поети с изключение на Траянов. Дори някои, като Ив. Грозев например се изявяват много повече като теоретици и популяризатори на новото (или на „старото – ново“) в литературата, отколкото като поети. Това отговаря напълно на целите на списанието – то си поставя за цел да запознае българския читател с по–видните представители на антиреализма на Запад, с ницшеанството и фройдизма, с юнгианството и бергсоновия интуитивизъм, представян в повечето случаи от Ем. Попдимитров. Тази пропагандна и популяризаторска дейност списанието изпълнява успешно, като в продължение на десетте си годишнини прави достояние на българската публика творчеството на почти всички по–видни представители на модернизма: Бодлер, Маларме, Рембо, Верхарн, Метерлинк, Роденбах, Анри дьо Рение, Едгар По, Оскар Уайлд, Уилям Блейк, Росети, Демел, Рилке, Хофманстал, Жерар дьо Нервал и много други. Все във връзка с набелязаната цел, „хиперионовци“ организират свой театър („Театър Студия“). Режисьор е Исак Даниел, основатели са Т. Траянов, Л. Стоянов и Д. Немиров. Тук израстват великолепни артисти като К. Кисимов, Петя Герганова, Олга Кирчева, Зорка Йорданова, Дора Дюстабанова, Ст. Савов, а когато съставът се влива в колектива на Народния театър, той вече е с установени традиции и собствен репертоар.

Никога не бива да се забравя, че тъкмо в това списание за пръв път излизат такива работи като антивоенните разкази на Л. Стоянов „Милосърдието на Марса“ и „Сребърната сватба на полковник Матов“, откъси от „История на българската литература“ от Боян Пенев, някои разкази на Св. Минков и Ел. Пелин, прочутите стихотворения на Далчев „Хижи“ и „Старите моми“, произведения на Багряна, както и на Дебелянов и Ем. Попдимитров. Появяват се и великолепни репродукции на Иван Милев, Вл. Димитров – Майстора, К. Щъркелов, Б. Денев, С. Скитник и т.н. Т.е. другата част от облика на списанието представлява реализиране на представите на Иван Радославов за едно съвременно периодично издание. Става дума за последователно прилаганите от него единни критерии, с които се е подхождало към предлаганите материали. Те могат да се обобщят с последователния стремеж към антиреализъм и с фанатичната преданост към идеите на символизма.

Според Ст. Илиев,³ идеолог на интуитивизма в списанието е Ем. Попдимитров, а на мистицизма – Иван Грозев. Донякъде това е наистина така. Но то се отнася до един по–частен проблем – до философските възгледи на сътрудниците, които освен това никъде не са декларирали, че безусловно споделят. Критико–теоретичната дейност на Ем. Попдимитров и на Ив. Грозев силно спада в по–късните годишнини на списанието. Не бива да се пренебрегва влиянието на далеч по–широкия спектър от преводна теоретична литература, който включва статии от Балмонт, Брюсов, А. Бели, Х. Бар, Дж. Леопарди, както и теоретичната дейност на Ив. Радославов, П. Росен, М. Минев, К. Стефанов, Св. Камбуров и много други, която едва ли дава повод да се говори за такова генерално профилиране само в две направления. Пък и посочената като доказателство статия на Ем. Попдимитров „Неовитализмът“ има по-скоро популяризаторски, отколкото пропагандно–манифестен характер.

Наистина Иван Грозев, от своя страна, е прокарвал идеите на мистицизма, но като цялостна ориентираща линия това учение също не изпълнява ролята на платформа. В IV годишнина (1925) той публикува голямата статия „Богомилството като мистично движение върху фона на историята“, но тази статия също има по–скоро популяризаторски, отколкото мирогледен характер. Освен това тя има форма (и претенцията) на научен труд, с много фактологически и конкретно-исторически позовавания и цялостното ѝ въздействие е много повече като от научна публикация. Но тук твърдението на Ст. Илиев, че върху този отрязък от българската история мистиците в списанието търсели да обосноват своите философско–естетически схващания може да се приеме. С уговорката, че това все пак не става, списанието не придобива ограничения облик на орган на мистицизма. Според мен, много по–завършен мирогледен облик имат статиите на Ботьо Савов и особено публикуваното в кн. III (1924) изследване „Скитско и славянско в българската литература“. Без да бъде типично програмна, тя става определяща за много от идеите на редица изследователи на естетиката на символизма – К. Стефанов, П. Кишмеров, М. Бенароя, дори Ив. Радославов. Авторът обявява, че в българската душа са заложени две стихии – скитска и славянска; и че в зависимост от временното надмощие на едната или другата при даден автор се изменят насочеността и смисълът на творчеството му.

Показателна и също с претенции за програмност е статията на Л. Стоянов „Пътеводна звезда“ (г. II, кн.IV). В нея се пропагандират естетическите принципи на неоромантизма. Освободено от романтичните окраски, схващането на Л. Стоянов не е нито ново, нито оригинално. Мислите на Л. Стоянов нямат много общо с теоретичните постулата на школата неоромантизъм. Какво означават изразите „нещо, което не е „аз“, но не е и „ние“; „нещо космическо“, каква е неговата субстанция, това авторът не изяснява. Към тези свои разсъждения, които биха могли да бъдат приложени за всяко изкуство, през която и да е епоха, той е прибавил (съвсем неочаквано) името „неоромантизъм“. „Човекът в света – ето обектът на новото изкуство“, заявява той, сякаш това не е бил обектът на всяко изкуство. Невярна е и констатацията за излизането от символичното начало, неоромантизмът като школа е ответник на френския символизъм в Австрия и Германия и „разтваря“ в своите по–широки рамки и литературния символизъм и различни социални и духовни течения. Едва по–късно от неоромантизма (а не от символизма) кристализират новите естетически форми.

И така, няколкото опита за програмни статии в „Хиперион“ изиграват частично своята роля, по-точно казано, остават само опити. В него имат място и мистицизмът, и интуитивизмът, но често се прокарват ницшеански и шопенхауеровски възгледи, пък и нерядко с „философска“ проблематика се заемат автори с далеч нефилософска нагласа. Истинската борба на идеи се разгаря в специфичната сфера на изкуството. Може би най–голямо внимание трябва да се обърне на отдела „Критичен преглед“. Тук се поместват отзиви, рецензии, критически статии, полемизиращи или теоретизиращи върху проблемите на българската литература. Тъкмо този отдел определя най–вече „партийността“ на „Хиперион“, идейно–мирогледната насоченост на списанието. Главен авторитет тук е Иван Радославов, но свои мнения по всички въпроси изказват всички сътрудници. Тук се поместват и театрални бележки, мнения за последните постановки в Народния театър, за работата на режисьорите, за играта на актьорите. Не бива да се отсъжда, че Радославов е напълно пристрастен критик. Мненията, които той дава за новоизлезли книги, са най–малкото компетентни, без да са лишени от един, тогава съвсем функционален патос. Така например, рецензията му за „Вечната и святата“ на Багряна (поместена в кн. I-II, г. VII) до известна степен признава качествата на поетесата, която по това време е в лагера на „Златорог“: „Две или три стихотворения от този сборник ще трябва да останат в която и да било антология на поезията ни“ – е казано там за една първа книга. Докато за стихосбирката на „хиперионеца“ Ем. Попдимитров „Пред дверите на любимата“ съвсем не всичко казано е ласкателно.

В същия брой (отново в критичния отдел) е поместено едно великолепно малко есе от Траянов „Към откъслека из романа „Хиперион“. Изразеното в него предпочитание към възвишено-романтичната поезия на Хьолдерлин навежда на мисълта, че наложеното в последния момент друго име на списанието идва от пиетета към творчеството на гениалния немски романтик и неговия роман. Впрочем това се потвърждава от голямата статия на Ив. Радославов „Хиперион и българската литература“, поместена в последния брой на списанието от 1931 година.

И все пак, въпреки тази огромна и разностранна дейност, въпреки, общо взето, верните позиции по отношение на много явления от културния живот, „Хиперион“ умира. Някои от причините за това вече изпъкнаха в изложеното дотук, сега за тяхното обобщаване няма да е погрешно, ако надникнем в „противниковите“ лагери на други списания и прочетем техните оценки за „Хиперион“. През 1923 година, когато едва е изтекла втората годишнина на списанието, Вл. Василев пише в „Златорог“: „Виждам хубавото, което понякога се явява в „Хиперион“. Не мога да търпя обаче неговия дух на сектантство. Признак на свежестта на едно творчество е тъмната стихийност, с която се явява. Мъчно е да го отгадаеш, да го определиш. Почне ли премного да се осъзнава, да се съвладява, това значи, че губи вече от първоначалната си сила.“ („Между сектанство и демагогия“).

Много находчиво се изказва за „Хиперион“ неговият бивш редактор Л. Стоянов. Във в-к „Литературен глас“ № 103 от 21.II.1931 г. в статията „Литературни партии“ той пише: „Хиперион“ линее и гасне, лишен от вътрешен живот, от идейно новаторство. Той няма вече нито положително, нито отрицателно влияние, той служи само за задоволяване на несполучили литературни амбиции, в основата си тихи и безвредни. Тук служат за свое собствено удоволствие, въпреки липсата на богомолци. Живеят със спомени за доброто минало и спят върху старите лаври. Понякога се стреля и оттук, но това е стрелба на стари топове, вече безопасни и прибрани в музеите. Това е тихата агония на залязването.“

И така „Хиперион“ се самоунищожава, защото се придържа съзнателно в руслото на една художествена система. Дори не е толкова от значение коя е тази система, а осъзнатото оставане в плен на нейните канони. Така постепенно кристализират „критериите за изключителност“ (първоначално принадлежащи на системата), които постепенно стават критерии на списанието. В основни линии „Хиперион“ става жертва на същите онези изсушаващи символизма фактори, които „затварят“ художествените елементи в ненарушими, устойчиви „модели“ на творчеството.

Това е естетическата страна на явлението. Другата, не по-маловажна, е социокултурната атмосфера на поява на списанието. След кървавите събития през 1923 г. принципите на символизма у нас не са вече актуални. Те не осигуряват възможност за социална отзивчивост на своите автори, а това е първи характерен белег на българската литература. По това време у нас най-широко разпространение и най-дълбок отзвук получават „септемврийската поезия“, „гневната проза“ на А. Страшимиров, експресионизмът на Гео Милев, поезията на Хр. Смирненски. В такова време „Хиперион“ иска да „прави“ поезия на чистата красота, мистичното съзерцание и интуитивното прозрение. Според мен по-голямо учудване буди фактът не защо „Хиперион“ умира, а как въпреки тези настроения и бурни времена се задържа така дълго на литературната сцена? И може би не на последно място ще бъде отговорът, който отчита огромната любознателност и естетическата жажда на българина, който дори в такива, сякаш стоящи извън времето списания, търси отговор на вълнуващите го проблеми. А може би читателите са били привличани от особения дух на приятелско сдружение, на общност, едва ли не на „братство“, който цари сред сътрудниците на списанието.

Мястото на „Хиперион“ не бива да се определя като се свързва появата му с края на „Звено“ (което отразявало разцвета на символизма у нас, пък „Хиперион“ – залеза). То трябва да се намери в поредицата периодични издания, започващи от „Мисъл“, през „Художник“, „Наш живот“, „Из нов път“, „Везни“, които си поставят амбициозната и немаловажна задача да запознаят българския читател с най-модерните художествени явления от световния литературен процес и така спомагат да се повдигне равнището и в нашето литературно развитие.

Коментари