I
Живея в стара подредена къща,
обиколена с двор и люлякови сенки
(напролет как ухаят!),
оградата е от недялани планински камъни
почти човешки ръст
и всяка вечер пускам трите кучета
(бяло с черни лапи, а другите две – черни)
да не прескача някой
тази лесна за прескачане ограда,
макар че няма той какво да вземе
освен вечерно-синята и подредена тишина.
II
Границата между бялото и бялото се появява,
щом кръвта придойде и препълни
този съд,
осъден да го нося
ту на дясното си,
ту на лявото си рамо
тук, където е единственото му
възможно място.
III
Сутрин когато си мислех за каквото си ща,
слизах-излизах на двора, ловях пеперуди
раноцветни, разноцветни
тънкокрили, лекокрили
и когато ги галех, ги стривах, макар без да ща,
между моите пръсти.
Не усещах плътта им,
не разбирах смъртта им
и се чудех на тези неща
сякаш са древен прашец,
който бавно
отколе се стели.
IV
Пътеката току пред двете ми нозе
потокът който я изпълва с говор
и надпреварата на сенките на по-далечното от тях
да стигне границата, дето свършва
познанството ми с този ден
са забава за окото
което търси настоящето
в различие на форми и на цветове
така попаднах на място
където бяха струпани
отломките на всичките неща
от този свят.
V
Бях те виждал някъде, в горичка от акации,
гола, с чудна красота, танцуваща пред здрача
на една поляна сред акации
но не можех да си те припомня.
Пръстите ми, дланите ми помнеха
гладкия и хладен склон на раменете ти,
хълмовете на гърдите
и извивките на хълбоците
очертания на формата, която
бях създал и заобичал търсещ твоя образ.
И главата мраморна, надвесена над кладенеца
в сянката на черната череша
оживяваше там долу
смееше се, мигаше ми,
уловена в кръговете на едно очакване,
което все не свършваше.
Вярвам, изтърпях си наказанието,
без да се променям да променям теб
оставаща все същата.
А сега, изгубил дългото търпение,
как ли ще живея
с тази статуя в градината
в сянката на черната череша?
VI
Ласката, подир която се роди, разби съня ми,
счупи стария аквариум, додето
бързаше да те намери
вечно бягаща пред моето желание
да те догоня скулптура, свободна от желания.
Пулсът ти раздра плътта на пръстите ми
и ръцете ми по-къси от предишните
не достигат вече до главата
до мечтите.
Но кому ще подариш ти свойта обич,
своето усилие да бъдеш някога
по-жива от самия мен?
Капчици вода стареят
в бръчките на мрамора, в очите
наедряват,
връщат върху раменете ми онази тежест
дето всеки миг дарявам на земята
за да я държи на място,
докато ти стъпваш върху нея.
Мраморът по-лек от моята съдба остава.
VII
Забрави как да мериш времето
освен чрез рани
по-черни от узрелите къпини
край пътя, прашен отзарана
под голите ти ходила,
по който все по-рядко срещаш хора,
които не обръщат самотата ти наопаки.
VIII
А бяха бели стълбове
високи, мраморни
от двете му страни на пътя
помежду изгрева и залеза
една красива колонада
отиваше оттатък погледа
сред пясъчните дюни
и нищо друго.