Какво се случва в новата българска поезия

Преди повече от половин година зададох този въпрос в „Литературен вестник“ с единствената амбиция някой друг да забележи (в писмен вид) онова, което мен не престава да ме поразява и радва, колкото и малко други поводи за радости да имаме – а именно, интензивното, преизобилно и заедно с това изключително интересно случване на българската поезия днес. Това случване произлиза на фона на едно жалене и мърморене, прерастващо навремени в патетични провиквания (дали то престана, или аз престанах да чувам монотонната му, окрупнена от медиите повторителност?), че, видите ли, нищо не се случвало, а пък което се случвало, нямало кой да го издаде (като се изключат неколцина жертвоготовни индивида, разтерзани от самоубийствения си алтруизъм), а пък което се издадяло, обиждало изисканите ни вкусове.

Е, да, но… но колко много първи, колко много втори, колко много следващи и колко много прекрасни поетически книги! Истината е, че не смогваме да ги прочетем, камо ли да ги осмислим, а те настоятелно изискват това, говорейки, както никога досега, без никакви предисловия и увъртания. Ето ме – казва всяка от тези книги. Ама как така – ето ме? Откъде идваш? Кои са те учили? На кого – защото как иначе да бъде? – подражаваш? Откъде го извади точно този пък език и като не знам на какво и на кого точно да те оприлича (а все нещичко сме чели) като какво да правя с тебе, о българска лирична книго от епохата на прехода1?

Днес студент(к)ите не просто пишат стихове, те ги издават и във вид на книга ги носят на своите преподавател(к)и. Свежи, диви и чепати, тези книги ни напомнят, че преди да бъде монумент за вечността, поезията би могла да бъде трептящата комуникативна тъкан на настоящето. Има култури, в които със стихове на уста човек се храни, люби, умира (такава била и днес персийската поезия, според както ни уверява Хомейра Накхат Дастгирзада, поетеса и аспирантка в Катедрата по теория на литературата). Има култури, в които тя, макар и да не ѝ личи, е университетско занимание (Северна Америка). Струва ми се, че макар и за кратко, ние сме имали средата на тази география и стиховете са вдишвали и издишвали своите любовни драми и политически страсти в един общителен, макар и по балкански прекомерен национален живот.

А нима нещо се случва?

Уви, като се изключат две-три прекрасни рецензии за книгата на Мария Кръстева „Тебе поем“, отговор на моя въпрос не последва.2 Питам се защо. Според някои навярно не съм аз лицето, дето да задава въпроси. Според други навярно примерите и аргументите ми съвсем не оправдават патоса ми – нищо не се случва в българската литература и толкоз. Какви са тия имена, тия неизвестни шедьоври, дето никой не иска нито да чува, нито да чете. А най–вероятно е, че текстът ми просто не е бил прочетен, както и книгите, за които говори, както и многото други книги, за които не смогва да говори.

Днес повече от всякога поезията не е за мързеливите. Но не е и за самотните. Самата трудност на задачата – произтичаща както от количеството нови заглавия, така и от тяхната експлозивна, нестеснена от канони пъстрота – изисква колективно усилие. Ето защо осмелявам се да препечатам текста си – видоизменен и разширен – с надеждата, че разговорът, към който той се стреми, все пак ще бъде наченат. Без да се опитвам да бъда изчерпателна или справедлива, ще набележа съвсем тезисно някои повратни според мен моменти в най – новата българска поезия.

Пародия и фундаментализъм

След толкова години на строеви ред в писателските работи, днешната ситуация не може да бъде описана без постоянно натъкване на парадокси. Първият парадокс е следният. Невъзмутимото и ужасяващо за поетическите офицери освобождаване на пародийното и разграждащо начало вече не се нуждае от сатирически оправдания – от каквито някога, с всички произтичащи от тук рискове, имаше нужда един Коста Павлов, например – а без уговорки ломи както традицията, така и базисните претенции на поетическото да „изразява“, „комуникира“ или дори чисто и просто да радва с фактурата на езика. Новата днешна поезия е подигравателна – стиховете на Златомир Златанов са представителни за този вид ерудитско издевателство; в нея лирическият субект се плурализира или чисто и просто „разпада“ („Разпадащото се момче“ е показателното заглавие на стихосбирка от Пламен Антов); често пъти тази нова поезия не желае да ни казва каквото и да било и руши всичките си неизбежни устремявания в руслото на значенията; а понякога – тук и моята възприемчивост секва – тя се въздържа дори от игривостта, която би ни поднесла езика като чиста, радваща се в себе си деструктивна наслада.

Парадоксът е, че тази деструктивност е обвързана с преиграване, преосмисляне и упорито, в известен смисъл безпрецедентно, съживяване на традицията, с едно обръщане към корените, в някои случаи толкова всепоглъщащо, че няма как да го наречем, ако не го наречем фундаменталиста. Така „разпадането“ на момчето на Пламен Антов е вписано в един повече от разпознаваем роден пейзаж. Тук контрастът с предходното поколение3, което загърбваше соцреализма чрез едно движение едновременно метафизично и космополитно, е максимален. Виртуоз, владеещ всички ритмически и стилистически регистри на българската традиция и заедно с това скандален рушител на мумифицирани светини, за които отдавна сме престанали да се сещаме, Ани Илков е несъмнено принцът на тоя парадокс. Ксенофобска, обсебена от една постоянно разнищвана митология, омагьосана от миналото, паметлива по начин, който навярно би ни върнал чак до Яворов (с когото за Ани Илков българската литература може би свършва) и почти без да има модернизъм, на който да се опре, поезията на Илков е постмодерна и то тъкмо в степента, в която се гаври с „дойните швейцарски крави“ на европейския постмодернизъм. Ани Илков се връща към толкова често възвръщаното българско село с любовно-касапска бруталност, възраждаща целия оня комплекс от идеализация и омрази, който изгражда „родното“ на нашите идентификации; той се връща и към града, враствайки се по един безподобен начин в стъпките на някогашните поети, които някога са го кръстосвали. Така Илков повтаря фигурата на българския поет с неговата разпнатост между едно винаги вече разкапващо се село и един все изплъзващ ни се европейски урбанизъм, където Европа никога не смогва да изпълни задачата, която сме ѝ поставили; България също.

Има ли друг днешен поет, който в по-голяма степен да е наследник на българските поети? Можем да отнесем Ани–Илковото подигравчийство с всичките му апории, както и вещината му в рециклирането на митове, към езиковите и поведенчески навици на ироничния и скептичен Северозапад (и Радичков е от там). От отвъд регионалните внушения Илков ни кара да надникнем в самия извор на грознохубавите, във фантастичната алхимия на направата на българския интелектуалец – селската кал, авторитарния гнет, кръчмарските излитания, горестното въображение и „Кант“, ала някъде там.

Според Бойко Пенчев „Изворът на грознохубавите“ прави писането оттук насетне невъзможно и – греши. Много от това, което се случва в най-младата българска поезия би могло да се обясни с подмолното (антипросветителско, но в пълно съзнание за своите издевателства, княжеско в надменността на един интелектуализъм, представящ се за ирационална, селяшка спонтанност) влияние на Ани Илков.

Рециклиране

Романтическата претенция за иновацията на всяка цена като принцип на поетическото е вече странна вкаменелост: поезията живее от повторението, „рециклирането“. Мъртъв е, който не е бил повторен, сдъвкан, смлян, рециклиран, справедливо или не. Метемпсихозата на поетическото живее от кражбите, собствеността тук е винаги мистификация. Което е следващият ми щрих.

Мистификация и наративност

През изминалата година се чу, че неколцина български писатели били решили да издадат свои романи с криминално звучащи заглавия под английски псевдоними. Целта на тази мистификация – съвсем законна впрочем – да провери дали съчетанието английско-име-плюс-заглавие-на-кримка е достатъчно, за да качи тиражите, неизвестно защо възмути пресата; затова пък излезе наяве фактът, че – за разлика от политическите и икономическите мистификации, с които волю-неволю живеем – литературните мистификации у нас са невъзможни: у наше село всичко се знае. „Каква литература! – каза веднъж в разговор Енчо Мутафов по повод руската литература, – където двама съвременни писатели е можело да не са се срещали!“ Е, у нас това не може.

И все пак, макар и да не успява да хвърли непроницаема пелена върху автора си, мистификацията в най-различни форми е необикновено често срещан елемент на лирическите книги от последните години: „На острова на блажените“ намери своите продължители след толкова десетилетия изповедна лирическа прямота. Пръв беше (ако не се лъжа – и пак – що значи пръв?) Кирил Мерджански с „Избрани епитафии от залеза на Римската империя“. Препращайки към някои интонации и към играта с маски в лириката на Константинос Кавафис, стихосбирката на Кирил Мерджански вдига от праха призрака на един хипнотизиращо затворен свят, съвършен в мимикрията си на късноантичното писане и при все това дълбоко прорязан от иронични съвременни пукнатини и зияния. При това – и тук фундаменталисткото тежнение на Ани Илков към „родното“ получава неочакваното си времево разширение – наш, така да се каже, в географски и исторически смисъл. Трябва ли да уточняваме, че мистификацията на Кирил Мерджански е пародийна? Че тя използва своя археологическо-исторически патос, за да представи текстовете си разградени и накъсани от празноти и паузи по най-буквален начин? Че тя се надсмива едновременно на лирическата сериозност и на научния реконструктивистко – ерудитски патос? И че тъкмо по тоя начин, надсмивайки се и рушейки, тя интензифицира покъртителността и на едното, и на другото; показвайки неизбежната руинност на миналото и на поетическото аз, тя ни ги дарява със същия тоя жест, но – с неизбежното предупреждение срещу опитите за митологично запълване.

Тази мистификация е същевременно разказ: както и у Пенчо Славейков наративността се оказва неизбежен аспект на играта с маски и подставени лица. У Кирил Мерджански това е „метаразказът“ на историята, който ни превежда от езическо-римските към християнските времена; в „Стихосбирка“ на Бойко Пенчев мистификацията се разполага в един от най-болезнените наративи на нашето време – наративът, който превръща и изкуството, и историята, а заедно с това и „собствения“ ни глас в „музей“. …Пламен Дойнов дава нов обрат на тази набираща скорост тенденция, разпластявайки я между един любовен „диалог“ и, отново – внедряването на един неясен субект във възлите на историята.

Но тежнението към наративност е същевременно поредният парадокс на най-новата ни поезия: наративността е, разбира се, онова, което отстои на максимална дистанция от деструктивното разлагане на езика. При това наративността реабилитира изповедното и азовото начало, осигурявайки му ироничното алиби на играта на маски и на плурализирането на идентичността; появяват се дори елементи на „ретролиризъм“ – очебиен у Пламен Дойнов – носталгично обърнат към романтично – символистичната субективност.

Във връзка с разколебаването на езика и неговите смисли обаче има още какво да се каже.

Женско писане

Женското писане представя онова, което обикнатите „мъжки момичета“ на преходните десетилетия не биваше да пишат – иначе то не е женска привилегия. Все пак за отбелязване е, че позицията на поетесите спрямо традицията и нейните музеи е във всички случаи изместена (тази изместеност се нуждае от пояснения, които не мога да дам тук) и че корените, които ги занимават, са по-скоро „ризоми“ – „въздушен корен без да има нужда от посока“ (Мария Каро). Или от пунктуация, синтаксис, паузи, в случая с Мария Каро. В нейните експерименти4 „предлогосното“ разколебаване на метафизичния езиков порядък се явява търсене на език без празноти и разкъсвания, без отчленявания – флуиден, преливащ, течащ с ризомите си едновременно във всички посоки. Тук езикът е положен като еротизирано тяло, не без иронийна истина, онази „вечна ирония на общността“, за която говори Хегел – но като тяло, което отказва да бъде оразличено и отграничено от гласа или стихиите. От друга страна, Ирина Баткова в „Обърнатите катедрали“ предлага стихове-йероглифи, отчуждени, графично-прецизни, изобразителни в своята артефактност, настояващи върху неизбежния ловджийско-препараторски, „сушащ кожите на убитите животни“ ефект на всяка знаковост. Най-сетне Амелия Личева („Око втренчено в ухо“) чрез парадокса на една ритмическа накъсаност, която обаче се оказва съчленена със „слепващ“ се, закърнял синтаксис, постоянно ни довежда до ръба, на който езикът изисква екзекуцията ни, за да може да функционира.

На най-далечния предел стихотворенията на Мария Кирчева („Ние ви очакваме, ние ви желаем“) рушат не само синтаксиса и неговите значения, но и самата пронизана от афекти материалност на езика. Изчезва не само смисълът, изчезва всяко отстояние от него – песенно, жестово, мълчащо. За разлика от поезията на Йордан Ефтимов, например („Метаметафизика“), където метафизическите концепти се разграждат от порива към игра с фактурата на езика – и това предизвиква смях, удоволствие, агонална приповдигнатост – у Мария Кирчева самото удоволствие е систематически фригидизирано. Поезия, която отхвърля не само „бащата“ (на значенията, смисъла), но и „майката“ (на пеещото и наслаждаващо се тяло)? Тук моите компетенции приключват.

Лапидарност

Тук ще бъда съвсем „лапидарна“. Обръщането към – наред с други неща – кратките източни жанрове точно в този момент съвпада с разколебаването на изповедното лирическо аз, толкова невъзможно и досадно днес. Хайку – или неговите подобии – не се нуждае от субект, то се поднася като стоящ сам за себе си, строго оформен езиков предмет. Тази тенденция донесе една толкова зряла и съвършена книга като „Лапидариум“ на Георги Господинов. Какъв е вкусът на словото, какво е то на пипане, как паузите му изпълват ноздрите ни? Това, което финландците в днешния брой наричат – негласно препращайки към семиотичното на Юлия Кръстева и към други френски проблематики – „лингвистичен материализъм“, Георги Господинов определя като „техника на обезкостяването“:

ВКУСЕН ЛИ СъМ, МИЛА?

Думите са дребни риби

с много костици – съгласни

позволи да ги очистя миг

преди да се стопя в устата ти

– УЕ И Ъ, ИА?

Порношок и религиозност. Еротика

В предишното си писание подведох „Тебе поем“ на Мария Кръстева под „религиозността“ и с това предизвиках възражения и корекции. Примерът ми за толкова очевидния порношок от последните години обаче – „Sex shop“ на Владимир Сабоурин – не предизвика отглас. Дали необичайните за нас драматизми на Сабоурин – не само на секса, но и на расата, чуждостта – пораждат повече от обичайната плахост? За момента ми е трудно да проследя историята на тази плахост. Албена Хранова в разговор посочи, че в статията си за българската народна песен Пенчо Славейков говори за нашенския „свенлив реализъм“, давайки примери, които говорят за точно обратното. По-влиятелни обаче са се оказали твърденията на поета, идеологическите му (иронични, разбира се) осмисляния, а не фактите, не издевателските му примери, така че дори да имаме несвенлив реализъм, няма как да знаем и да говорим за това.

Проблемът със „Sex shop“ обаче е по-обширен. В някои свои аспекти – като садо-мазохистичния естетизъм на Пламен Дойнов (мъртви девойки и дърти фалофажки) или като възвръщането към „девството“ у Марин Бодаков – еротизмът на новата лирика отгръща скритите „частни“ страници на литературната ни история, недобре прочетеното ни епистоларно наследство, благочестиво забравените ексцеси. Стилистиката, смелото обръщане към ретро-звукописни техники у Дойнов сами по себе си насочват към такъв прочит – както и, напротив, разлагането на синтаксиса у Бодаков, наслоено върху една традиционна иконносвята проблематика. Присъствието на Владимир Сабоурин в днешната ни поезия обаче, неговата въплътена различност, който ни поднася текстовете си на български като знак за един свят, отишъл твърде далеч от собствената ни кръвосмесителна затвореност, полага втория голям императив пред днешното писане. Защото наред с проблема за оттлачването от вкаменелости на „извора на грознохубавите“, на фантастичната история на направата ни като български интелектуалци, стои проблемът и за излаза навън. Струва ми се, че еротизмът на днешната млада поезия чертае такива хоризонти и в тоя смисъл е може би подплатен тъкмо от копнеж по географска и културна другост. Еднакво чужда на някои балкански образци, нецитирани дори от Славейков, и на естествено компенсиращите ги идеализации, тази еротика се разполага в една безпрецедентна за нас средина.

Средината на каква вносност? Не стилистична, а по–скоро любовна – стапяща съгласните по един нечуван начин. Румен Баросов разказва, че една от многобройните почитателки на „Книга“ на Ясен Атанасов пожелала да снима автора и това се случило на… плажа. Справедливо искане по отношение на автора на една „Книга“ (кавичките към това заглавие ни карат да мислим книгата не съвсем като или не само като „книга“), така прецизно премерена е средината между влюбеност и писане, което е средината на самата влюбеност или на самото писане… и където съвсем откровено стихотворението в едно от стихотворенията е прието и върнато като покана за любов, но любов, неразбираема без непрестанните си метаморфози в слово. „Книга“, момчешка в безбоязнеността си, тази стихосбирка изразява и смелата надежда на днешната ни поезия да бъде заобичана от своите читател(к)и. Тя ни връща по своите пътища към онова, с което започнах – лириката ни, днешна или някогашна, се нуждае от тяло, от въплъщаване, за да се включи в диалога на живите, днес-живеещите – тук и сега.

Млади

Предходното младо поетическо поколение в българската литература беше априлското – всички останали бяхме оставени да пропъплим (ако въобще бивахме оставени) стари, много стари. Освен ако не се случеше някой да се самоубие (Петя Дубарова).

Днес най-после има – и мнозина са разтърсени до дън душа от тази необичайна гледка – младо поколение. Всъщност картината на това, което се случва в българската поезия в момента, се усложнява допълнително от закъснелите и задържаните – от изваждането на папките от чекмеджетата (достатъчно е да споменем Стефан Гечев и това е само един пример).5 Това прави настоящето ни хронологически разпластено по един наистина безпрецедентен начин. Аз опростих задачата си като нанесох няколко щриха от „младото – ново“. И пак с хиляди уговорки.

Случва ли се нещо в днешната българска поезия?

„Звездите са мои“ – скромно заяви някога вечно младото априлско поколение. Днешното младо поколение поети – първото от четиридесет години насам – направо сътворява звездите по следния начин:

акт на мъж загледан в безкрай

Нахалос лос издигнал фалос

и вирнал го в небесата

като хоругва го развял

но пръски фалосът изригнал

създал от нищо Млечен път.

Йордан Ефтимов, „Метаметафизика“

Млякото на фалоса! Нещо като – ама не съвсем – фалоса на мама! Може и да не ни харесва, но „метаметафизиката“ на съвременното изкуство има какво да ни каже за проблематичните източници на поезията в един свят, където трансцендентно се оказва именно Хабъловото преместване на нашата природност-телесност. На тоя фон „закъснелият модернист“ Иван Станев („Избитите обитатели. Из тетрадките на един закъснял модернист“) изглежда улегнал и класичен, а всички ние, останалите не толкова опасни монстри от последното десетилетие на загниващия тоталитаризъм припичаме измрелите си динозавърски гърбове на димния хоризонт, по праисторическите пасбища. В личен разговор Блага Димитрова ми каза, че според нея решението е в завръщане към простотата. Бедата е там, че преднамерената простота е също толкова проблематична, колкото и преднамерената усложненост. А сложността на съвременната млада поезия е самата спонтанност. Пък и прекомерната сложност като че ли никога не е била измежду греховете на българската литература. Винаги бързаме да въдворим нашия винаги вече закъснял модернизъм. Айде пак да си го приберем в Хайтовата кошара!

Впрочем не съм толкова сигурна и в „сложността“ на днешните млади. От примерите се вижда, че при всичките си пародийни обходи и постмодернистки обременености те показват и една безбоязнена прямота в живеенето на стиховете си. Те умеят да ги носят като „Тленна обвивка“, както гласи заглавието на стихосбирка от Катя Митова. Под кожата на нейната книжна суперобложка прочитаме:

Това са стари,

непубликувани досега

стихотворения.

Почти бях забравила

за съществуването им,

но ето че им било писано да се появят на бял свят.

През последните години

опитах да започна всичко,

което се смята за важно

в човешкия живот,

съвсем отначало.

При това –

далече от България.

Такъв експеримент

е обречен на неуспех

това бях го чувала

от хора живели и патили,

бях го срещала в книгите.

Друго е обаче да го изпиташ

на собствен гръб,

да усетиш

как Предишното

те тегли назад,

как прозира зад всичко Сегашно.

За мен

тази малка книжка

е опит да помиря

минало и настояще,

да завърша прекъснати

диалози с близки хора,

да сторя място

за нови стихове.

Да помирим далечно и близко, минало и настояще, да завършим прекъснати диалози, да сторим място за нови стихове… Какво още?

Библиография

Марин Бодаков. Девство. София. Кибеа, 1994.

Катя Митова. Тленна обвивка. София, Перо, 1994.

Иван Станев. Избитите обитатели. Из тетрадките на един закъснял модернист. София, Вирга, 1994.

Ани Илков. Изворът на грознохубавите. Песни и умотворения. София, Анубис, 1994.

Ясен Атанасов. Книга. София, 1993.

Владимир Сабоурин. Sex Shop. София, 1993.

Йордан Ефтимов. Метаметафизика. София, Фондация Свободно поетическо общество, 1993.

Пламен Антов. Разпадащото се момче. София, Пан, 1993.

Мария Кръстева. Тебе поем. София, Фондация Свободно поетическо общество, 1993.

Мария Кирчева. Ние ви очакваме, ние ви желаем. София, Фондация Свободно поетическо общество, 1993.

Бойко Пенчев. Стихосбирка. София, 1992.

Амелия Личева. Око втренчено в ухо. София, Фондация Свободно поетическо общество, 1992.

Ирина Баткова. Обърнатите катедрали. София, 1991.

Георги Господинов. Лапидариум. София, 1991.

Кирил Мерджански. „Избрани епитафии от залеза на Римската империя“.

Коментари