Младата фондация за българска литература отбеляза началото си с един многозначителен жест – фототипно библиофилско издание на „На Острова на Блажените“. Този жест до голяма степен удвоява жеста на самия Пенчо Славейков – жест, който сътворява историята на една мечтана литература, историята на самата мечта по литература. Има такава история – ето я нейната антология, при това фототипно издадена, репродуцираща наличието ѝ, просто повтаряща я. Но историята е мистификация и тази мистификация идва от мечтата, от едно обърнато към бъдещето бленуване… което в крайна сметка е самата литература, тази загрижена за бъдещето памет.
Набразден от препратки и тайни или явни позовавания, многопластовият жест на Славейков (защото тук нямаме работа просто с текст) повтаря заглавието на една поема от Ронсар (Iles Fortunees), където Ронсар изрежда имената на поетите, чрез които се надява да наложи собственото си виждане за литературата и литераторите. Как да достигнем древните гърци и съвременните италианци? – е въпросът за френската „Плеяда“ от шестнадесети век. Как да достигнем?… е въпрос, който е винаги вече повторение, ехо на прозвучало вече питане, и това повторение е градивният фантазъм, конституивният блян по именит произход на всяка литература. Горделив или покрусен, фантасмагоричен или запленен от фетиши (бастунът на Славейков, пистолетът между Лора и Яворов, окото на Гео Милев, отливката от ръката на Мара Белчева), този блян пронизва и нашата литература, нейните въображаеми и все пак прозрачно фактични Острови на Блажените.
Къде са те днес? Една доста мрачна в резултатите си анкета, проведена неотдавна от „Литературен вестник“ (бр.46, 1994 г.), ни кара да се питаме доколко усилията на Пенчо Славейков и на онези, които са му били съмишленици или противници, но еднакво загрижени за живота на българската литература, са успели. Анкетата, включваща студенти и продавачи на книги, издава плачевно невежество, единственият който отговаря, е преподавател по философия… Може би кризата, прехода? Гласовете в тази анкета не са възникнали за някакви си пет години – смешно е да си мислим, че допреди пет години българската литература се е четяла и знаела, а за пет години криза на прехода грижовните ѝ читатели са се изпарили без следа.
Тук не е мястото да решаваме кой кому е задлъжнял – българските писатели на българските читатели, или българските читатели на българските писатели, или българските разпространители на всички останали, или някой съвсем друг на някакви съвсем други. Онова, което ни е нужно, е на пресечната точка между едните, другите, третите, и то е от изключителна важност – то е ни повече, ни по-малко въпросът дали ще бъдем в състояние да мислим за себе си и чрез това мислене да бъдем живо, способно да се разбира и разбирайки се, да се коригира, общество. Тъкмо това коригиращо мислене беше затормозено и тъкмо то ще реши какво ни очаква.
В тоя смисъл самата критичност на ситуацията ни е шансът на нашата литература днес. Какво би могла да направи Фондацията за българска литература с оглед на тази критичност? Всичко. Книжарници (уви, оттам трябва да се започне). Нови концепции за издаване на класиката – за всеки читател, за учения, за библиофила. Подкрепа за младите автори. Институционализиране на постиженията (конкурси, награди). Търсене на път за българската книга навън (това е също възможно). Митовете трябва да бъдат съживени – разобличени и пак сътворени. Литературният канон трябва да се утвърди – да се разбие на най-ситни парченца и да се пресъгради. Новото писане трябва да излезе от десетилетните си канали във всички възможни посоки – по посока към масовия читател и по посока на една безпардонна елитарност. Нужен е обрат в осмислянето на българското литературно наследство, нужен е език на съотнасянето на българската литература към европейския и световен контекст, нужно е да се отпушат пътищата за нейното обновяване. Очакванията са, с други думи, че българската литература ще влезе в диалог със себе си и усилията на онези, които са се трудили за нея, няма да изчезнат като следи в пясъка. Прекомерни ли са тези очаквания, осъществими ли са те?
Всъщност всичко това вече се прави – не знам дали последните години няма да се окажат най-фантастично богатите откъм смайващо различни лирически гласове – но то трябва да се интегрира в живота на обществото чрез ясни и категорични жестове. Самото съществуване на Фондацията за българска литература е такъв жест. Невъзможно е той да не успее.