Молитвата на Водната Стража

Никола Цветков

– Да изпушим по лула, а? Нощта като че ли днес е спокойна!…

– Пълнолуние!…

– Съжалявам, че са те подредили така оня ден! Не съм бил ТАМ, иначе…

– Знам, знам! Вярвам ти!, стисни му ръката ТОЙ. Но… вече няма смисъл…

– !?!??

– … Защото отровата е вече ТУК, Вътре… И утре Всички, Целият ГРАД, ще бъдат мъртви… Ти също!…

Никой не помнеше кога секна Водата… Нито кога обсадиха Града Конниците на Пустошта… Макар че никой никога не ги бе виждал…

Найстарите разправяха, че дедите им били деца и пак не помнели ДРУГО… Все това – всяка вечер, здравите и силни мъже на Града нарамваха ведра, кобилици и менци и се връщаха с припадането на нощта, напълнили скъпоценната течност. Всяка сутрин – с двуколките на Свинарите, сред непотребната смет на Кладенеца на Смъртта – се изнасяха и обезводнените трупове на найнемощните и найстарите, които не можеха да се доберат до Изворите…

Всяка вечер – едно и също. Малко преди да изпаднат и последните овехтели жълтици на Залеза от кесията на пустинния вятър, върволиците от завръщащите се водоносачи ще минат покрай умиращите от жажда мъже и жени… „Ще се спрат ли?, Ще се спрат ли?“…, и протягат ръце – изнурени надежди, и жилите на лицата им – изопнати до скъсване спасителни вериги, закачили изпразнени от сухота и предчувствие за гибел очи – догарящи зеници, и костеливите им пръсти, сбрани кат за молитва…, „Ще се спрат ли?…“, „Господ здраве да Ви дава, чедо!“, „Господ здраве…“, „Глътка водица! Глътка – сълзица!…“, „Господ здраве…“, и някои, ах, някои как истерично се смееха с цинизма на самозабравата,… неуморни как мачкотеха във врящото гърне на жаждата хрипове за свойто отчаяние… „Нека има за дечицата,… за малките, чедо!…“, стенеха с предсмъртния вопъл на сладостно догаждане за Края…, „Господ здраве…“, „Ако остане, чедо, и за нази, и за нази…“, „Ще се спрат ли?, Ще се спрат ли?…“,… никой…

Ала никой никога няма да спре… Всяка вечер – едно и също… Всяка вечер… Никой никога не бе запомнил ДРУГО… Тези, които можеха, носеха на децата си… И това бе всичко. Останалите чакаха, там, налягали зад вратите на Града, мракът да загърби безсмъртните им надежди за милостчицата на поколенията и маркучите на нощта да отмият дъха им към пещите на пустинния повей… На утрата, благодарение усърдието на Свинарите и краткия път до Кладенеца на Смъртта, няма да има и следа… И всичко пак ще застине мирно, кротко и… чисто… До поредната привечер…

А малко след последния прибрал се водоносител, ще хлопнат градските порти,… и ТАМ, горе, при Изворите, ще застъпи Водната Стража… пазеща животворната влага от Конниците на Пустошта… Никой никога не ги бе виждал… А бяха страшни…

… Но нея вечер, ТОЙ не издържа… Пусна ведрото си и… загреба! Даде на първия, даде на втория, третия… И им рече: „Стига Ви! Останалото е за Малкото! А то е в къщи…, чака ме!“, и тогава чак другите, ВСИЧКИ ТЕ, останалите здрави и силни, го събориха… Не, не, не го събориха… Не, не, просто хванаха перчема и натопиха главата му във ведрото, хубава, яка мъжка глава с едро чело и чисти очи…, вътре във ведрото…, за да се напие и тя, проклетата, да се опие от себичността на собствената си добронамереност тази жалка, мръсна до чисто мъжка глава, дръзнала да разхлади врящите черва на Жаждата,… хубава, яка мъжка чутурница, протекла със сълзите на подмокрена милозливост, размекнала се като девствена уруспия куфалница пред възбуждащо еротичните пристрастия на Безнадеждното,… вироглава манерка изляла лекомислено струйчица никому ненужно състрадание върху омагъосано ожидащите глътка – сълзица…, върху загърнатите с изгарящото в сухото було на Небитието,… щедра куфалница – дано я удавят, дано я удавят най-сетне в две капки вода от разплисканото ведро, дано!…, „Детенцето ми! Детенцето ми! Спрете! Няма да остане за него! Болничко е!…“, крещи ли, крещи тая хубава мъжка канонерка, тук, на дъното, а те… се хилотеха, ах, как сладично се майтапеха, храчеха във ведрото му, дърпаха омокрените остатъци кичури, някои, ах, някои с какво невинно бебешко кокорене мъдруваха дали пък наистина са чак толкова безпричинно злокобни, зловредни, чаровни в свойта непосредственост,… и го ритаха, ах как страстно го ритаха, как натикваха с подметките на себеизпразването още пò в дъното, още пò на дъното, тази красива мъжка глава – благородна, ще повярвате ли, действително облагородена с чувството за достойно изпълнен „синовен“ дълг, но как може?…, въпреки ритниците и псувните им, и хулите им, заглушаващи крякането на умирающите, драпането до ведрото разплискано на немощните, дращенето с нокти – по току-що попилия влагата пясък – на самотните, болните, лишените, …„Господ да те благослови, чедо! Всичките ти молитви да чуе, чедо, всичките ти молитви! Господ, сине…“, и те я ритаха и изпразваха… ах, как я изпразниха и последната глътка – сълзица от ведрото, заедно със сетните му преди безсъзнанието отровни думи: „Детенцето ми! Барем за него, болничкото…“, и все пак никой не се изпика…, не, не, никой не се изпика, там, вътре, а трябваше, ах, как трябваше, за да си бъдеше всичко точно,… за да му го напълнят и неговото ведро, и неговото,… а после ВСИЧКИ ТЕ да си вземат своята си вода, и заедно с последните окъснели водоносци, случайно неприсъствували на ПРЕЦЕДЕНТА, а то… иначе…, та заедно с тях, с окъснелите, да се разотидат по домовете си където ги очакваха както всяка вечер… любими очи, любящи сърца, нежни чуруликания, радостен лай, мълчаливи усмивки… Както всяка вечер… Едно и също… Всяка вечер… И никой никога не бе запомнил ДРУГО… Тези, които можеха, носеха на децата си… Докато могат… И това бе всичко…

И не се намери един да я повдигне, да разкваси устните ѝ… на тази мъжка глава… нищо, тя сама… Някой като че ли би… Но не… Той просто не е бил там… иначе… нощта бавно се спускаше… Водната Стража застъпваше… Вратите на ГРАДА бавно се затвориха… Тишина…

– Много си смел! Винаги съм ти се възхищавал! Още когато се измъкна от Кладенеца на Смъртта! В Деня на Храбреците, помниш ли!?

– Да- а…! Спомням си! Но тогава брат ми, Близнака, загина! Измъкнах се на тая цена! Хвърлихме чоп за Саможертвата! На мен се падна да разкрия мръсната им игра!

– На кои?!?

– На Конниците на Пустошта, на кои!

– !?!?

Не знаеш, така ли?!… Впрочем удивлението ти вече също няма смисъл! Нищо не може да те спаси! Дори ако допуснем, че не преиграваш! Сега!

– !?!…

– Всяка година на този ДЕН избират НАЙ-СМЕЛИТЕ от децата на Града и ги пускат в Кладенеца на Смъртта, за да извадят Пръстена на Храбростта! Никой никога не се върна оттам и никой никога няма да се върне! Нали ти е ясно!?! Винаги НЯКОЙ прерязва въжето! Тук, в този Град е така! ПРЕД ОЧИТЕ на Всички Тях! Ние с брат ми, винаги се чудехме как така всички, дори бащите ни знаеха за Въжето и защо Никой Никога Нищо не каза… Един от двама ни трябваше да се измъкне… За да е видял и разбрал… И ако не го убият…

– Я, как са те обезобразили вчера! Можеше да не застъпваш тази нощ караул…

– Нали ти казах! Спри да се вайкаш! Ако Господ чуе Молитвата ми… утре, Всички…

– Имаш ли огънче?

– …няма да имат нужда дори от твойто Преиграване…

…И тъй, аз повече няма да те увещавам!, рече му Вестителят. Тази нощ ще се реши всичко! Трима отбрани сред най-силните ни мъже – ВЛЪХВИТЕ – ОТРОВИТЕЛИ – ще се спуснат след първи петли от Пясъчните Хълмове и по-безшумни от пустинния полъх ще се доберат до Изворите! Ще хвърлят, всеки от тях, свойто пакетче отрова и по-тайнствени и от пролаза на скорпионите ще напуснат прокълнатите Извори… На другата нощ, половината град, а може би повече, ще бъдат безутешно мъртви! Защото защитниците му, водоносачите, ще са се напили първи тук, при Изворите! Преди да отнесат божественото питие по домовете си! И ще останат само някои от децата и жените им!… И на по-другата нощ, ще се спуснат рояците на Конниците и ще завземат Града…, а ПРЕДАТЕЛЯТ, тоест твоят съкараулен от Водната Стража, ще увесят на бесилото, за да възтържествува справедливости на Възмездието… И никой никога не ще помни ДРУГО… На следващата вечер, както предишните, останалите живи мъже на Града ще нарамят ведрата за животворната влага и малко преди да цамбурнат най-сетните жълтици на залеза от кесията на пустинния повей, върволиците им ще минат покрай умиращите от жажда техни съграждани… Ала ТИ няма да си сред завръщащите се… Ти ще останеш ЖИВ, ЗДРАВ и СИЛЕН, а също и детето ти, и невестата ти, и кучето ти, и изгорите ти!… И ще станеш ЖРЕЦ от Водното Братство! Ще разполагаш с правото, ти и потомците ти, и жените ти, да се къпете поне два пъти на нощ в Басейна на Мечтанията, а наследниците ти – вовеки ще се сродят с Кастата на Чистичките Братя! И никога не ще им се наложи да извървяват вечерния, уморителен път до Изворите! Избирай! Достатъчно е само да отвлечеш вниманието на ДРУГИЯ! Да не се досети ТОЙ за пъкленото деяние! А дори да загреят, че Водата им е отровена, направи така щото да застраховаш себе си за да… ликвидират НЕГО, ДРУГИЯТ! А НИЕ можем да изчакаме и до следващия ти караул! Тогава просто ще ни подадеш отново уречения сигнал… за да пуснат отровата си тримата отбрани ВЛЪХВИ сред найсилните Конници на Пустошта…

Избирай!, завърши Вестителят… Никой никога няма да помни ДРУГО!… И не бива! Решението е твое! До полунощ – времето също!

Тишина… и в нея, нощта – самотница, заровила косите си в приказките на пустинния вятър… И мръсно петно – едно – от силуета на отпътувал нанейде Вестител… Решението – негово… И това е всичко…

Каква прелестна тома си разплискал над притихналите в сласт телеса на ГРАДА, Господи! Как светят звездите – сякаш зърна на жена, сбогувала се с моминството… Дай му сили, дай му сили, Господи, да изброди докрай безсъниците на небосвода и да получи всекиму своето, всекиму своето, Всемогъщий… И да превали половината си нощта, и да се заспуска връз студения пясък хладовитата нега на оплождащо светлика си утро, и сякаш небесни посланици – да се спуснат от Пясъчните Хълмове ВЛЪХВИТЕ – ОТРОВИТЕЛИ и да изсипят убийствения прашец в светлите кехлибарности на благословените Извори… И дай Боже, всички да се погубят, Господи, всички да се стопят, и в твоята пясъчна справедливост ги преведи, ти, Господи,… ги отведи, а детенцето ми, пожали Господи, детенцето-сърненцето, да не ми го отровят, Господи, да не ми го съсипят, водица му донеси, Господи, с водица го поръси, несправедливостта изгаси, Божичко, справедливостта умножи…, да не ме разпознаят, Господи, да не ме угадят, с двуличието ме обвий, Повелителю, с величието ме покрий, низостта ми свиши, Господи, подлостта ми – укрий, да изчезне горешният им РОД, Всемирний, мерзкият им РОД, безпаметен за ДРУГОТО, Господи, безукорен без друго,… и нека изпукат ВСИЧКИ ТЕ, Боже мой, и нека се гътнат, от жажда да гиберясат, с отрова – да се наквасят, и с храброст не ме надарявай, Господи, и със смелост не ме осенявай, ака пъклените ми кроежи, ти, Божичко, със словото си разроявай, да се покрие с КРАЯ Нощта, Господи, да се открие НОВ СВЯТ със Деня, за да не възкръснат за повече храбрите от Кладенеца зловещий, а малодушните Там, и останалите – без жал да навреш, Вездесъщий,… и не забравай, о, Боже, двуколките на Свинарите, и тях – в Геената ти потирѝ, да изчезнат завинаги труповете на жаждата, Господи, завинаги трупове, и след премълчаното помежду НИ, Божичко, и объркай Недоизживяното, за да не загине ИЗМЕННИКА, Господи, дори… ако ГО убият,… да не прекършат ствола на Стремлението, Господи, на Влечението ни към Тебе,… на СебеСъвършеното, Божичко, на СебеСъдното…, най-близо до Отвъдното, Създателю, до СебеОтреченото, да не се разпознава Началото, миличък, да не се разпознава, и обезводнените бърни на недъгавите затрий, Боже мой, и тях – прокобясай, да не протягат вечер на привечер лиха ръчища – метли изтънели, заклевам те, Господи, метли овехтели и виковете им, умоляващите, за оцеляващите недей съхранява, недей ги довява, Божичко, дори в спомена – врява, „защото Водата е нещо свещено, Господи! Нещо безценно!“, „И нека има за децата им!, Господи! – Не, нека няма!“, „А за тях – ако остане, Божичко! – Ах, дано не остава!“, „Белким някой се спре, Господи! – Нека никой не спира!“, и жал да си нямаш, Самотнико, милостчица – ни капка, ако ще – за полите на дрехата – дърпат тебе ли, ТЕ вечемъртвите тебе да дърпат, за да не пролее НЯКОЙ за ТЯХ от сълзите ти, Господи, за ТЯХ – от Сълзите, и да пресъхне, не дай боже, след туй – Басейна ни, Господи, – Вира на Мечтите…

И нека на утрата, влязат Конниците на Пустошта, Създателю, в Деня на Храбростта, може и да не е следващото, Господи, а онуй, отредено за сбъдването на молитвата ми утро, когато всички ще сметнат, че вече Всичко е свършило, Божичко, че най-страшното е единствено спомен,… и не упреквай, ПРЕДАТЕЛЯ, Господи, не го укорявай, защото Детенцето му – и то е бездиханно, Господи, ах, не го умъртвявай,… ако не Вчера, то Утре, ако не Утре – барем Днеска, о, Божичко, поне Днеска – не го умъртвявай, а молитвата му, горещата, странната, ти чуй, Всемогъщий, и в нея, ти, славната, размеси от лъха си, чудотворецо същий, да не я разпознаят, Господи, да не я разпознаят, и ТАЙНАТА, Двойната, Святата, на ПРЕДАТЕЛЯ, те тъй да узнаят, и вместо НЕГО, ДРУГИЯТ, Господи, ТЕ мен да хванат, ТЕ мене да хванат, Божичко, мене да разпнат…!

….

–… Безразлично ми е! Разляха водата ми нея нощ и Малкото си замина… Болничко беше, горкото! Пясъчната треска го затисна… Когато се прибрах полумъртъв, към полунощ, ТО си беше отишло… Разбрах, че разковничето е в катадневната саможертва, няма друго… докато Я запомнят… Но разбрах също така, че съм САМ, може би и Малкото щеше… Кой знае… И реших, че не си струва… Равностойността е във всеобщата ни гибел… И онзи ден,… малко след първи петли, Я пуснах в Изворите… Довлякох се тайничко до тук и… я пуснах!

– Какво?!? Онзи ден ли?! ОНЗИ ДЕН?!?! А не ДНЕС, така ли?!? Но това значи, че… и АЗ дори…, и Детенцето ми и то… и…

– Именно! Утре вече, може би дори още сега, след час – два, колкото остава до… Изгрева! Не знам, нямам часовник! Трябва вече да подействува… На ВСИЧКИ… Дори на Жреците от Водното Братство… Съжалявам, ако съм те изпреварил… Отрова със закъснител… Ако Господ е разпознал молитвата ми…

… Два часа преди да разбудят Изгрева гранясалите колела на двуколките на Свинарите, получиха „съобщението“ от Караулното на Водната Стража… че водата в Изворите не е годна за пиене… Незабавно, ТОЙ, ПРЕДАТЕЛЯТ, бе арестуван, хубавата му замечтана някак мъжка глава – натопена в препълнено с отровната течност негово собствено ведро, а кичурите на разрошената му, буйна коса – безмилостно дърпани, очите – извадени, и прочие… докато се нагълта до откат със скъпоценното питие гладното копеле…

И никой никога не разбира откъде са научили… А до вечерта – никой нямаше да помни ПРЕЦЕДЕНТА… когато ТОЙ, единствен даде Вода,… на онези, издъхващите… Защото до Вечерта,… Всички, ЦЕЛИЯТ ГРАД,… при това в Деня на Храбреците… щеше да бъде…

Но как, нима е възможно…?

… А на утринàта, нея утрин по-точно, същата, наедно с обезводнените трупове на най-немощните, най-старите, болните и прочие,… които не можеха да се дотътрят до Изворите, изнесоха и безжизнените тела на двама – баща и син – единият, с голяма, едва ли не романтична мъжка глава със следи от ритници, подметки и цялата – обезобразена от разкикотените гласчета на самодоволна безнаказаност и принципност спрямо Неотменното, а другият – мъничък, с изранени, неразквасени устни от сразила го треска хлапак, обезкървени устнички, по които накацали, щъкаха необезпокоявани, угоени, мухите на Пустошта…

– И считаш, че ТЕ никога не са съществували?!?

– Никога и никъде… КОННИЦИТЕ на Пустошта!

– Но тогава СНОЩИ… значи Аз съм бил жертва на…

– Чак сега ли разбра?!… Късно е! Само кажи ми, може би знаеш, може би Всички Вие знаехте или поне виждахте онова, което толкова години нито аз, нито брат ми, нито никой от Смелите, спускани да търсят всяка година, НА ТОЗИ ДЕН, Пръстена на Храбростта, не успяхме да разберем:

КОЙ и КОГА прерязваше въжето към Кладенеца на Смъртта?!

КОЙ и КОГА… за да не се върнем никога вече…

Коментари