Стая. Свири грамофонна плоча, втора симфония на Брамс. Стъпки, които се отдалечават, отново приближават. Отваря се бутилка. Някой си налива бира.
Момент… само …– Сега! Чувате ли това? Ето на! Чувате ли? Същият пасаж веднага ще се повтори, момент само. Сега! Слушайте! Басите имам предвид. Контрабасите…
Сваля игличката от плочата. Музиката спира… Това съм аз. Респективно ние. Колегите и аз. Държавният оркестър. Втора симфония на Брамс, дори това, само по себе си, вече е впечатляващо. В случая сме шестима. Един средно голям състав. Общо сме осем. Случвало се е да бъдем и дванадесет, това е много, мога да Ви кажа, даже прекалено. Теоретично погледнато и с цял оркестър не може да държите в шах дванадесет контрабаса, стига само да поискат.
Останалите изобщо не могат да се сравняват. Но без нас изобщо не върви. Можете да питате когото си искате. Всеки музикант охотно ще потвърди, че един оркестър по всяко време може да се откаже от диригента, но не и от контрабаса. Векове наред оркестрите са се оправяли и без диригент. От музикално-историческа гледна точка диригентът е откритие с най-късна дата. Деветнадесети век. И мога да Ви уверя, че дори ние в Държавния оркестър понякога изобщо не се вслушваме в диригента. Или пък изцяло го пренебрегваме. Понякога свирим напълно независимо от него, без дори самият той да го забелязва. Оставяме го да рисува с пръчицата си във въздуха, каквото си иска и си свирим, както си знаем.
Не и при главния музикален директор, разбира се. Но при един гостуващ капелмайстор по всяко време. Това са потайни наслади. Не може да се опише – но това между другото. От друга страна едно нещо е немислимо, а именно оркестър без контрабас. Дори може да се каже – просто като дефиниция – че оркестър има само тогава, когато има и контрабас. Има оркестри без първа цигулка, без тимпани, без духови инструмента, без всичко. Но не и без контрабас.
Цел на всичко казано дотук е констатацията, че контрабасът, с известни уговорки, е най-важният оркестров инструмент. Но това не се забелязва. А той е основният скелет, върху който се опира оркестърът изобщо, включително и диригентът. Следователно басът е фундамент, върху който, образно казано, се изгражда цялото прекрасно здание. Ако махнете баса, ще настане абсолютен вавилонски езиков хаос, Содом, в който никой вече не знае, защо свири. Представете си само – един пример – Шуберт, симфония в си минор, без басове. Сензация. Забравете за това. Вземете цялата оркестрова литература от А до Я – каквото си поискате: симфонии, опери, солови концерти – можете да я хвърлите на боклука, такава, каквато е, ако в нея няма контрабаси. И попитайте поне веднъж някой оркестров музикант, кога започва да свири грешно. Попитайте го само. Когато не чува контрабаса. Фиаско. В един джазбенд това е още по-отчетливо. Един джаз-бенд се разпада като при експлозия на всички страни, образно казано, когато спре контрабасът. Изведнъж за останалите музиканти всичко става безсмислено. Впрочем аз отхвърлям джаза, рока и изобщо всички тези неща. Защото за мен, като творец, в класическия смисъл на думата, възпитан в духа на доброто, красивото и истинското, няма нищо по страшно от анархията на свободната импровизация.
Като въведение исках да констатирам, че контрабасът е централният оркестров инструмент. По принцип всеки го знае. Но никой не иска да го признае, защото всеки оркестров музикант по природа е ревнив. Как би изглеждал нашият концертмайстор със своята виолина, ако трябваше да признае, че без контрабаса би бил като цар без дрехи – смешен символ на собствената суета и незначителност. Не би изглеждал добре. Никак даже. Ще си позволя една глътка бира…
Отпива глътка бира.
Аз съм скромен човек. Но като музикант познавам земята, върху която стъпвам; майчиното слово, където са корените ми; живият извор, от който черпи сила музикалната мисъл, същностно оплождащото начало, от чиято плът, образно казано, покълва музикалният зародиш… – това съм аз! Имам предвид контрабаса. Всичко останало е противоположност. Само чрез контрабаса всичкото останало изразява своята същност. Например сопраното. Да вземем операта. Сопранът като – как да кажа… знаете ли, сега в операта имаме едно сопрано, мецосопрано, – чувал съм маса гласове, но това наистина е затрогващо. Тази млада жена ме трогва до дъното на душата. Почти момиче, около двадесетте. Аз самият съм на тридесет и пет. През август ще стана на тридесет и шест. Пада се винаги през ваканцията на оркестъра. Прекрасна жена. Окриляващо… Но това между другото.
И така: сопран – един пример просто – като най-несъвместимото с един контрабас, което човек може да си представи, както в живота, така и звуково-инструментално, би бил… този сопран или мецосопран… би бил… тъкмо онзи противоположен полюс, от който… или по-точно: към който…. или все едно с който контрабасът… така неудържимо – квази – прелетява музикалната искра, от полюс към полюс, от бас към сопран – или мецо, устремено нагоре – алегорично – чучулигата… божествено, високо там горе, в универсалните висини, сродно с вечността, космично, сексуално-еротично – безкрайно – първичен, сякаш… и все пак остава свързан с магнитното поле, което се излъчва от тялото на така земния контрабас, архаично, контрабасът е архаичен, ако разбирате какво искам да кажа… Само така се твори музика. Защото в това напрежение между двете страни, между високо и ниско, се разиграва всичко онова, което в музиката има някакъв смисъл, тук се ражда музикалният смисъл и животът, да, чисто и просто животът.
И така, казвам Ви, тази певица – това настрана – впрочем тя се казва Сара, казвам Ви, един ден ще се издигне невероятно високо. Ако разбирам нещо от музика, а аз все пак разбирам нещо, то тя невероятно ще се издигне и за това принос имаме ние, ние от държавния оркестър, и по-специално ние контрабасистите, т.е. аз. Това е нещо, което носи удовлетворение. Добре. А сега една рекапитулация: контрабасът е най-важният оркестров инструмент, заради своята фундаментална дълбочина. С една дума контрабасът е най-ниският струнен инструмент. Надолу той стига до „ми“ на контраоктава. Ще Ви го изсвиря, ако позволите… един момент…
Отпива още една глътка бира, изправя се, взема инструмента, обтяга лъка.
… Впрочем при моя бас най-доброто е лъкът. На фирмата „Пфречнер“. Днес струва две и петстотин. А го купих за триста и петдесет. Не, не е за вярване, колко много скочиха цените в тази сфера за последните десет години. Да, да.
А сега внимавайте!
Свири на най-ниската струна.
…Чувате ли? „Ми“ на контраоктава. Точно 41.2 херца, ако е правилно настроен. Има баси, които стигат още по-ниско. Но за това са необходими пет струни. Моят има само четири. Не би издържал пет, това би го довършило. В оркестъра имаме и петструнни, необходими са за Вагнер например. Но звукът не е нищо особено, защото 30.9 херца не са вече тон, в този смисъл, можете да си представите, че там, където вече…
Той изсвири „ми“.
… изобщо не е възможен тон, а само едно стържене, нещо, как да кажа, нещо насила изтръгнато, то не звучи, а свисти. На мен този обхват ми е напълно достатъчен. Нагоре теоретически няма никакви граници, само на практика. И така например мога, ако използвам целия гриф, да стигам до „до“ на трета…
Изсвирва го.
…така, „до“ на трета. И сега ще кажете „Край“, защото грифът няма повече струни. Така си мислите Вие, обаче! А сега…
Той ги изсвирва пицикато.
…всичко е стомана, покрита с хром. По-рано са били от животински черва. Върху „сол“ се свири предимно соло, ако човек умее, разбира се. Струва цяло състояние. Мисля, че един комплект струни струва 160 марки. А когато започнах беше само 40 марки. Цените са умопомрачителни. Така. Значи четири струни, квартова настройка – ми – ла – ре – сол. Така е навсякъде днес – от чикагската филхармония до Московския държавен оркестър. Но големи борби е имало, докато се стигне дотук. Различни настройки, различен брой на струните, различна големина – няма друг инструмент, който да е имал толкова много разновидности – ще позволите от време на време да отпивам глътка бира, имам невероятна загуба на течности. В XVII и XVIII в. е било абсолютен хаос – басгамба, голяма басова виола, виолина с напречно деление на грифа, ниска цигулка без напречно деление на грифа, терцово – кварто-квинтова настройка, три- , четири- , пет- , осем- струнни, резониращи на „фа“ или на „до“ – да полудееш. До XIX век във Франция и Англия се е свирило на триструнен контрабас с квинтова настройка, в Испания и Италия – на триструнен с квартова настройка, а в Германия и Австрия – на четириструнен с квантова настройка. Ние сме се наложили с четириструнния контрабас с квартова настройка, защото по това време сме имали по-добри композитори. Въпреки че един триструнен бас звучи по-добре. Не така дрезгаво и остро, по-мелодично, чисто и просто по-хубаво. Но затова пък сме имали Хайдн, Моцарт, синовете на Бах. По-късно Бетовен и целият романтизъм. На тях им е било все едно как звучи контрабасът. За тях той не е представлявал нищо друго, освен нещо като килим, изтъкан от шумове, върху който са можели да поставят симфоничните си произведения – практически най-голямото, което до ден-днешен съществува в областта на музиката. Всичко това неоспоримо тегне върху раменете на четириструнния контрабас, от 1750 г. досега, цялата оркестрова музика на два века. И с тази музика сме помели триструнния контрабас.
Той, разбира се, се е защитавал, можете да си представите. В Париж, в Консерваторията, в операта се е свирило на триструнен контрабас до 1832 г. Известно е, че през 1832 г. умира Гьоте. И тогава Керубини слага край на всичко това. Луиджи Керубини. Италианец, наистина, но последовател на средно-европейската традиция. Увличал се е от Глук, Хайдн, Моцарт.
По това време е бил главен музикален директор. И той именно е въвел ред. Можете да си представите, какво се е случило. Вик на възмущение преминал през редиците на френските контрабасисти, задето италианецът-германофил им отнема триструнния контрабас. Французинът обича да се възмущава. Ако някъде се надигне революция, французинът винаги е там. Това е било през осемнадесети и деветнадесети век, така е и до днес. Началото на май бях в Париж, тогава стачкуваха службите за извозване на смет и метрото, спираха тока по три пъти на ден и стачкуваха, 1500 французи. Не можете да си представите как изглеждаха улиците след това. Нямаше магазин, който да не беше разбит, натрошени витрини, обърнати автомобили, навсякъде разхвърляни всевъзможни неща и оставени просто така – трябва да Ви призная, че беше ужасяващо. Да, да. Но във всеки случай тогава, в 1832 г., това не им е помогнало. Но пък и това многообразие не е можело да продължава повече. Жалко все пак, защото триструнният контрабас чисто и просто е имал много по-хубав звук от този тук…
Почуква по своя контрабас.
…По-малък обхват на тоновете. Но по-добър звук…
Пие.
… Виждате ли – това често се случва. По-доброто отмира, защото му противостои ходът на времето. А той премазва всичко. В този случай нашите класици са били тези, които безпощадно унищожавали всичко, което им се е противопоставяло. Не е било съзнателно. Не искам да кажа това. Нашите класици сами по себе си, са били винаги съвсем почтени хора. Шуберт и муха не е можел да убие, а Моцарт е бил наистина малко груб понякога, но от друга страна е бил невероятно чувствителен и съвсем не брутален. И Бетовен също. Въпреки пристъпите си на гняв. Бетовен например е строшил няколко пиана. Но никога контрабас. Това трябва да му се признае. Той, разбира се, и никога не е свирил на контрабас. Единственият по-талантлив композитор, който е свирил на контрабас, е бил Брамс… респективно баща му. Бетовен изобщо не е свирил на струнен инструмент, само на пиано, но за това днес не се говори. За разлика от Моцарт, който е свирел еднакво добре както на пиано, така и на цигулка. Доколкото знам, Моцарт изобщо е единственият по-известен композитор, който е можел да изпълнява сам, както концертите си за пиано, така и тези за виолина. Може би само Шуберт, но с много усилия. С много усилия! Само че той никога не е писал концерти. А не е бил и виртуоз. Не само като даденост, но и чисто технически.
Можете ли да си представите Шуберт като виртуоз? Аз не. Имал е завладяващ глас, но е пял повече в мъжката хорова капела, отколкото соло. Имало е период, в който всяка седмица е пеел в квартет, впрочем заедно с Нестрой. Вероятно не сте знаели това. Нестрой като баритон и Шуберт като… – но не им е тук мястото на всичките тези неща. Смятам, че ако Ви интересува какъв регистър на гласа е имал Шуберт, то, моля, в края на краищата, го пише във всяка негова биография. Няма нужда да Ви разказвам. В края на краищата не съм бюро за музикална информация.
Контрабасът е единственият инструмент, който се чува толкова по-добре, колкото разстоянието е по-голямо, и това създава проблеми. Погледнете, всичко съм покрил със звукоизолиращи плочки – стените, тавана, пода. Вратата е двойна и е тапицирана отвътре. Прозорците са двойни и са от специално стъкло с изолиращи рамки. Струваше ми цяло състояние. Но има степен на изолиране на звука над 95%. Чувате ли някакъв шум. Аз живея в центъра на града. Не вярвате ли? Момент!…
Отива към прозореца и го отваря. Варварски шум от автомобили, строежи, коли за извозване на смет, пневматични чукове и т.н.
Крещи.
…Чувате ли ме? Това е толкова високо, колкото „Те Deum“ на Берлиоз. Отсреща събарят хотела, а отпред на кръстовището от две години минава метрото, затова и цялото движение е отклонено и минава край нас. Освен това днес е сряда и се извозват кофите за смет, затова са тези ритмични удари и трясъци! Това брутално раздиране, това разтърсване, около 102 децибела. Да. Мерил съм го един път. Мисля, че това е достатъчно. Мога да затварям вече…
Затваря прозореца. Тишина. Продължава да говори тихо.
…Така. Сега вече нищо не може да кажете. Това се казва звукоизолиране!
Питам се как са живели хората преди. Защото не трябва да си мислите, че преди не е било толкова шумно. Вагнер пише, че в цял Париж не е могъл да си намери жилище, защото на всяка улица е работил по един ковач, а доколкото знаем по онова време Париж вече е имал 100 000 жители. Стана дума за ковач – не знам, дали някой от Вас е чувал, това е най-ужасният шум за един музикант. Някой, който без прекъсване удря с чук върху парче метал. Тогава хората са работели от изгрев до залез слънце. Или поне така разправят. А като прибавим към това и трясъка на двуколките по калдъръмените настилки, крясъците на търговците и честите побоища, и революции на френския народ, на простолюдието, на низвергнатите пролетарии от улицата, ясно е. Освен това още в края на ХК век в Париж започва да се строи метро и не трябва да си мислите, че тогава това е ставало по-безшумно от днес. Впрочем аз съм скептично настроен към Вагнер, но това между другото.
Така, а сега внимавайте! Ще направим един тест. Моят бас е един съвсем нормален инструмент. Направен е приблизително през 1910 г., по всяка вероятност в Южен Тирол, височина на корпуса 1.12 м, до охлюва – 1.92, трептящата струна е с дължина метър и дванадесет. Не е извънредно голям, но да речем с размери над средните; днес бих могъл да искам за него осем хиляди и петстотин. А го купих за три хиляди и двеста. Просто не е за вярване. Добре. Ще Ви изсвиря нещо, да речем ниско „фа“…
Изсвирва го тихо.
…Така. Това беше пианисимо. А сега ще Ви изсвиря пиано…
Изсвирва малко по-високо.
…Нека стърженето не Ви смущава. Съвсем нормално е. Чист тон, т.е. само трептене без стържене не съществува, дори при Йехуди Менухин. Така. А сега внимавайте. Ще изсвиря нещо между мецофорте и форте. И както вече Ви казах: в абсолютно звукоизолирано помещение…
Изсвирва го още по-силно.
…Така. Сега ще трябва малко да поизчакам… Момент само… веднага ще се чуе.
Отгоре се чука.
…Ето! Чувате! Това е госпожа Нимайер. И при най-малкия шум тя започва да чука, тогава знам, че съм прескочил границата към мецофорте. Иначе е мила жена. При това, когато човек се намира наблизо, звукът не е прекалено силен, а по-скоро дискретен. Ако сега свиря фортисмо… Момент…
Свири максимално силно и крещи, за да надвика гърмящия контрабас…
…човек би казал, че не звучи прекалено високо, но това се чува горе при госпожа Намайер и долу при домоуправителя, и отсреща при съседите. Те по-късно ще се обадят по телефона…
Да, това е което наричам пробивна сила на инструмента. Свързано е с ниските трептения. Някои мислят, че флейтата или да речем тромпетът звучат по-силно. Но не е вярно. Никаква пробивна сила. Никакво поле на въздействие. Нямат body, както казват американците. Аз имам body, респективно моят инструмент има body. И това е единственото, което ми харесва в него. Иначе е истинска катастрофа.
Слага пред себе си увертюрата към „Валкюра“.
Увертюра към „Валкюра“. Сякаш се появява бялата акула. Контрабас и виолончело в унисон. От изписаните тук ноти свирим може би само петдесет процента. Това тук…
Той изпява пасажа.
…това мигновено изкачване нагоре, това са всъщност само квинтоли и секстоли. Шест единични тона. С бясна скорост. Съвършено невъзможно е да се изсвири.
Не се знае дали Вагнер е бил по-наясно с това. По всяка вероятност не. Във всеки случай му е било все едно. И той е презирал оркестъра. Оттам и преграждането му със завеси в Байройт, уж заради акустиката. В действителност заради презрението към него. И главно Вагнер е обръщал внимание най-вече на шумовите ефекти, а именно – на театралната музика, разбирате ли, акустичните кулиси, цялостното музикално произведение и т.н. Отделният тон няма никакво значение. Същото е и в шеста симфония на Бетовен, или в последния акт на „Риголето“ – мълниеносно, без всякакви задръжки са изписали партитурите с ноти, които никой контрабас не е в състояние да изсвири. Никой. И въобще твърде много се изисква от нас. Ние и без това сме тези, които най-много трябва да се напрягат. След всеки концерт съм прогизнал от пот, не мога да облека два пъти една и съща риза. По време на опера губя средно по два литра течности, и по още един литър по време на симфоничен концерт. Познавам колеги, които се занимават с кроскънтри или вдигат гири. Аз лично не. Но някой ден, точно в оркестъра, така ще се сгромолясам, че няма да мога да се съвзема повече. Защото да свириш на контрабас е въпрос на сила, и изначално няма нищо общо с музиката. Заради това едно дете никога не може да свири на контрабас. Аз самият съм започнал на 17 години. Сега съм на 25. Не съм се захванал доброволно с това. По-скоро така, както девствено момиче зачева дете, по чиста случайност. Минал съм през блокфлейта, цигулка, тромбон и диксиленд. Но това беше много отдавна, а междувременно сега отхвърлям джаза. Впрочем не познавам колега, който доброволно да се е захванал с контрабас. И като че ли е обяснимо. Инструментът никак не е удобен. Контрабасът е, как да кажа, по-скоро една пречка, отколкото инструмент. Не може да го носите, трябва да го влачите, а ако падне, свършено е с него. Не може да се побере в колата, ако не разтеглите предната дясна седалка. И колата вече е пълна. В жилището непрекъснато трябва да го избягвате. Той изглежда толкова… толкова нелепо, знаете ли, не е като пианото. Пианото е като мебел. Можете да го затворите и да го оставите да си стои така. Но него не. Той винаги стои наоколо като… Имах един чичо, който непрекъснато беше болен и се оплакваше, че никой не се грижи за него. Така е и с контрабаса. Ако имате гости, веднага става център на внимание. Всички говорят само за него. Ако искате да останете насаме с някоя жена, той е тук и следи всичко. Ако станете интимни, той Ви наблюдава. Винаги имате чувството, че Ви се надсмива и прави целия акт нелеп. И естествено това чувство се предава и на партньорката и тогава … Вие сами знаете, колко незначителна е границата между нелепостта и физическата любов и същевременно колко са несъвместими. Колко жалко! Това просто не подобава. Извинете…
Спира музиката и отпива.
…Знам. Не му е тук мястото. И по принцип не Ви засяга. Може би само Ви обременява. И Вие си имате своите проблеми в тази област. Но позволено ми е да се вълнувам. И бих искал поне веднъж да имам право да кажа ясно мнението си, за да не си мислят някои, че ако си музикант от Държавния оркестър, нямаш подобни проблеми. Защото от две години не съм имал жена и за всичко е виновен той! Последният път беше през 1978, тогава го скрих в банята, но и това не помогна, духът му витаеше над нас като фермата…
Ако поне още един път бъда с жена – не е много вероятно, защото съм вече на 35; но има и такива, които изглеждат по-зле и от мен. Аз съм все пак държавен служител и все още мога да се влюбя!
Знаете ли… аз се влюбих. Или по-скоро хлътнах, не знам. И тя още не знае. Тя е същата, за която говорих преди… от ансамбъла към операта, тази младата певица, Сара се казва. Всичко е твърде невероятно, но ако… ако някога се стигне дотам, то аз ще настоявам да го правим у тях. Или в хотел, или навън сред природата, ако не вали…
Ако има нещо, което той не понася, това е дъждът когато вали той се свива, респективно се разширява, целият се издува, дъждът изобщо не му понася. Така, както и студът. Когато е студено, той се разкривява. Трябва да го загрявате най-малко 2 часа преди свирене. Преди, когато бях в камерния оркестър, изнасяхме през ден концерти в провинцията, в някакви замъци, църкви, по време на зимните тържества. Не можете да си представите какви неща има. Във всеки случай трябваше да тръгвам винаги два часа по-рано от останалите, сам във фолксвагена, за да мога да загрявам моя бас в отвратителни хотелчета, върху камините в някоя сакристия като някакъв стар болник. Да, това обвързва, това ражда любов, мога да Ви кажа. Един път по време на снежна буря през 1974 г. заседнахме между Етал и Оберау. Чакахме в продължение на два часа службите за разчистване. И тогава му отстъпих палтото си. Топлих го със собственото си тяло и за концерта беше във форма, а в мен вече се зараждаше един опустошителен грип. Ще ми позволите да отпия. Не, никой не може да бъде роден контрабасист. Дотам водят заобиколни пътища, случайности, разочарования. Мога да Ви кажа, че при нас в Държавния оркестър от осем контрабасисти няма нито един, който да не е бил мачкан от живота и комуто ударите, които той му е нанесъл, да не са изписани и до ден-днешен на лицето му. Типична съдба на контрабасист е моята например: властен баща, държавен служител, немузикален, слабохарактерна майка, флейтистка, отдадена изцяло на музиката: аз като дете боготворях майка си; майка ми обича баща ми; баща ми обича по-малката ми сестра; мен, субективно погледнато, никой не ме обича. От омраза към баща си реших да не стана служител, а творец; за да отмъстя на майка си, избрах най-големия, най-тромавия, най-неподходящия за солово изпълнение инструмент, и квази, за да я нараня до смърт и неизлечимо да обидя баща си, станах все пак служител: като контрабасист в държавния оркестър, трети пулт. Като такъв изнасилвам всеки ден в образа на контрабаса, най-големия от женските инструмента – погледнато откъм формата – моята собствена майка, и този вечен кръвосмесителен символичен полов акт е естествено една продължаваща до безкрайност морална катастрофа и тази морална катастрофа е изписана на лицето на всеки басист. Толкова за психоаналитичната страна на инструмента. Само че това прозрение не помага много, защото … психоанализата е към края си, и самата психоанализа е наясно с това. Защото, първо, психоанализата задава много повече въпроси, отколкото тя самата е в състояние да разреши, като хидра-образно казано – която сама си отсича главата, и в това е вътрешното нерешимо противоречие на психоанализата, в което тя самата се задушава и второ, психоанализата днес е всеобщо благо. Всеки го знае. В оркестъра от дванадесет души повече от половината ходят на психоаналитик. Можете да си представите, че това, което може би преди сто години щеше или можеше да бъде сензационно научно откритие, днес е станало дотолкова нормално, че не вълнува никого. Или се учудвате, че десет процента от хората са потиснати. Учудва ли Ви това? Мен не ме учудва. Виждате ли? И затова нямам нужда от психоанализа. Много по-различно би било, след като и без друго говорим за това – ако имахме психоанализа преди сто и петдесет години. Тогава например някои неща от Вагнер щяха да ни бъдат спестени. Все пак човекът е бил свръхневротичен. Едно произведение като „Тристан“ например, най -голямото, което е създал, как мислите, че е възникнало? Най-вече заради това, че е имал отношения с жената на един свой приятел, която години наред го издържала. И тази измама, това, как да кажа, това непристойно и жалко поведение така го е терзаело, че тъкмо поради това е трябвало да създаде уж най-великата любовна трагедия на всички времена. Абсолютно изтласква – не към абсолютна сюблимация. „Висша наслада“, et cetera, чували сте. Тогава прелюбодеянието е било нещо свръхестествено. И представете си сега, че Вагнер с този си проблем беше отишъл на психоаналитик? Да, едно е ясно – „Тристан“ никога нямаше да се роди. Това е доказано, защото неврозата нямаше да е достатъчна за това. Впрочем Вагнер е биел и жена си. Първата, естествено, втората не. Със сигурност не е. Но първата я е биел. И изобщо е бил неприятен човек. Може да е бил страшно любезен, невероятно шармантен. Но неприятен. Мисля, че той дори и себе си не е можел да понася. Непрекъснато е имал обриви по лицето от… отвращение. Но жените са го харесвали, една след друга. Имал е голяма власт над жените, човекът. Непонятно…
Превод от немски: Калина Димитрова