Отдъхване от детството
Така се случи:
отведнъж.
Със книгите и грамофона.
Валеше мелодичен дъжд
по парапета
и балкона.
Със сенки,
с новата пола –
очаквала една позната…
Със капчиците от мъгла,
полепнали
по железата.
Със сухите цветя,
със чая,
със полумрака порцеланов…
Дъждът изглеждаше
безкраен
и тя помоли да остана.
И с хладни,
боси стъпала
по бархета и по килима.
Дъждът внезапно заваля –
обилно
и неудържимо.
Четвъртият етаж, видян от улицата
Пътуването –
със посоките си и със шумовете –
е четири нещастия по-долу.
И толкоз кухни,
толкова стени,
и четири любови по-надолу.
Това е най-високият етаж,
достигнат от чинарите край пътя
и в този смисъл най-непоправимият,
защото знае своето предимство!
А тука, на четвъртото небе,
не е като на седмото, разбира се.
Защото тишината
е особена.
Защото тишината е изпълнена
със здрачната тревожност на пътуването –
но само толкоз, колкото да се усеща,
че тук наистина е сигурно
и че е къща.
Притихнал във ухото на четвъртия етаж,
аз слушам:
училището си отсреща,
улицата…
Училището, дето мразех,
отличничката на класа
и улицата,
където после я видях и заобичах.
Вторачен през окото на четвъртия етаж,
аз гледам:
училището…
и отново улицата,
където най-добре забравях всичко.
Желязната змия боботи глухо,
препуснала в тръбата на нощта
и аз,
вторачен към училището,
дето мразех онова момиче,
заслушан в улицата,
дето го видях и заобичах,
искам да узная нещо:
какъв ще бъде краят на омразата,
която бе последвана
от любовта?
* * *
Скакалците лежат на пясъка.
Твърди един.
Мълчаливи.
Цял ден слушат нещо неясно,
а чуят ли го –
отскачат диво.
И се забиват с пукот
в пясъка речен,
на две крачки оттука,
два пъти по-обречени
на същността си:
да чакат.
Слънце ли, дъжд ли –
кой знае?
На хълбок или на лакът
в пясъчната си стая.
С пясъка да изтичат…
С пясъка да изтичат,
с пясъка да се сливат.
Извънвременни.
Ничии.
Твърди такива,
живи.
Спомен за сватбата
…Тогава тъй душата си прелиствах,
че можех пръстите си да обеля.
Мълчах…
И сякаш бях едно мънисто,
търкулнато под масата
в неделя.