За Захари Стоянов литературният критик и историк Иван Радославов пише неведнъж – и в своите автобиографични страници през различни години на живота си, и през 1929 г. („Захари Стоянов и неговите „Записки по българските въстания“), и през 1936 г. в своята „Българска литература 1880-1930“, и през 1939 г. („Кой е Захари Стоянов“), нему посвещава и монография в началото на 40-те години. Възрожденецът строител на следосвобожденска България заема основно място в литературноисторическото наследство на Радославов, предлагащ ни едно цялостно култур-исторично мислене за България, органически съчетавано с осъзнато личностно търсене на „себе си“ всред нейното минало и текуща съвременност. Общобългарското време е живо личностово измерение – все едно дали пред нас са статия, студия, спомен, устно слово. Така всички те са подчертано автобиографични.
Непубликуваната досега и напълно неизвестна Радославова статия под заглавие „Защо беше забравен Захари Стоянов?“ (11.V.1940 г.) онагледява това по най-характерен начин. Митологизирането (с положителен или с отрицателен знак) на личности, явления, процеси (вместо изучаването им), така опорочаващо голямата философическа дума мит и така потребно за извънлитературни и надкултурни тежнения и интереси в биографията на интелигенцията ни, прави и Радославов своя жертва – трайният Радославов интерес дори само към З. Стоянов сам по себе си оборва например мита, наречен – Иван Радославов, декаденстващият индивидуалист и упадъчен буржоазен идеолог, последователно и настойчиво съчиняван и от „ляво“ и от „дясно“, и преди, и след 40-те години. Осъзнавайки го, литературният критик и историк се противопоставя нему през целия си творчески път. Това го прави особено чувствителен към „митологизирането“ и като към вид поведенческа позиция. Наблюдавайки именно нейните метастази измерения, Иван Радославов поставя за З. Стоянов въпроса защо беше забравен той, веднага свързан с причинно-следствения въпрос „Тогава?“ Всичко това виждам особено живо, съвременно и за нас днес, за сегашната ни интелигенция, с упоение продължаваща да твори митове, вместо духовни биографии (и големият Далчев не беше пощаден!) и то ме води да се опитам да кажа няколко думи за тези непознати страници, посветени на З. Стоянов (ЦДА, ф.741, оп.2, а.е. 76).
Отговорът на въпроса „Защо беше забравен Захари Стоянов?“ Радославов вижда заложен в голямата борба на Захари Стоянов – борбата „за свободна и независима България“. Думите му, че „завоевателните домогвания на царска Русия“ са „днес вече установени документално чрез неотдавна публикувани архиви на тайните руски канцеларии“, като се има предвид датата на текста – 11.V.1940 г., свързвам с възможността Радославов да е имал предвид конкретно именно тогавашното публикуване на извадки от руските царски архиви в изданието на Васил Коларов от края на 30-те години, чиято документална същина и коментар „изненадва“ и самите издатели и то „потъва“ за следващите поколения чак до 1991 г. (откогато го имаме като „Авантюрите на руския царизъм в България“, издателска къща „Стено“, Варна). В автобиографията си „Моят живот“ (1937 г.) Радославов споделя за 80-те години на миналия век: „Баща ми, стамболовист – аз споделях неговите възгледи, борбата на Стамболова срещу Русия ме изпълваше с възторг и беше в моите очи някаква грандиозна епопея, още повече че когато ми попаднаха някакви документи из тайната архива на руската дипломация, (откраднати от някой си Якобсон), преведени на български, в които се разкриваха козните и конспирациите на руския азиатски департамент. Това ме изпълваше с апокалиптична ненавист към руското самодържавие. Толкова по-голямо беше огорчението ми, когато на 18 май 1894 г. режимът на Стамболова се провали с такъв трясък и шум. С такива настроения аз мислех за бъдещи подвизи, за въстания, за македонско освобождение“. В този смисъл Захари-Стояновото възставане против домогванията на царска Русия е дълбоко автобиографично и за самия Радославов. Крахът на възрожденската вътрешно неотменна потребност за свободна и независима България – навсякъде, дето живее българинът, Тракия, Мизия и Македония, е семейно-родова драма за Радославов. За нея той многократно споделя в автобиографичните си изповеди. Захари-Стояновата „една партия“, насочена срещу антибългарските стремежи, определя изцяло живота на бащата на литературния критик и историк – доосвобожденския поборник за свобода, Радко Радославов, деен участник в църковните и политически борби, затварян и осъждан на смърт, завършил някога английския колеж на о. Малта „по препоръка на д-р Лонг“, в сложното следосвобожденско време, когато, освободен още от млади години от религиозната традиция „под влияние на мисионерската пропаганда у нас“, се оказва не-освободен от „бляна за хубавото бъдеще на българизма“ и отказва да приеме предлаганите му „всевъзможни поприща за работа и охолство“, оставайки верен на същата „една партия“, на чието знаме се е посветил и З. Стоянов – „патриота и националиста“. Синът Радославов помни и публикуваните през 1878 и 1891 г. бащини „брошури“ с еднозначно красноречивите заглавия – „Следствия на Кримейската война на 1854-1856 г. За памет по въстанието в Търновското окръжие и описание на търновските тьмници“ и „Руските стремления от Екатерина II 1777 г. до 1891 г.“. Всичко това напълно го улеснява и го подготвя за бъдещия въпрос „Защо беше забравен Захари Стоянов?“ Забравянето му е многогодишен процес, чийто зародиш е заложен още приживе и именно в него е съсредоточено вниманието на Ив. Радославов, роден в 1880 г., завинаги запленен от „живото време“ на някогашното си детство с „живите хора“, които „бяха правили историята на Освобождението и продължаваха да я правят“. Със „Записки по българските въстания“ Радославов се запознава също в най-ранните си детски години, наченали възпитанието на изключително тънкото му и вярно чувство за историзъм. За тях той пише в своята „Духовна автобиография“ като за оставили му „неизгладимо впечатление, и превърнали се в една от „най-предпочитаните книги дори до днес“ (1947 г. „Pro domo sua“). Същият факт, първото прочитане на „Записки“-те, в „Хроника на моето детство и юношество“ (недатирана) е така: „Тук ми попаднаха за пръв път и знаменитите „Записки по българските въстания“ на З. Стоянов, които аз погълнах, неоткъсвайки се няколко дена от тях. Те допринесоха извънредно много за изострянето на патриотическото ми чувство, добре захранено в бащината ми къща от незамлъкналото още ехо от събитията по Съединението и Сръбско-българската война, със славата и бурите им. По цели дни живеехме с моя братовчед с прясното още минало от въстанията и мечтаехме да следваме примера на борците, без да знаем къде и как, живеехме с възторзите и надеждите на бъдещата народна слава, изпълваше ни някаква гордост и повишено патриотично самочувство, разпявайки по цели часове революционни и патриотични песни, особено тези на Ботева, от които „Хаджи Димитър“ и „Елегия“ не слизаха от репертоара ни.“ А в „Моят живот“ (1937 г.) четем: „Тази книга ме накара да подиря и други произведения на същия автор. Едва ли обаче съм мислил, че ще дойде време, десетки години след това, да се върна с такава сила към „първата си любов“ и съчиненията и личността на този автор да ми се наложат с такава изключителност. На тези години вече една от целите на моята писателска работа е и да напиша една обстойна монография по достойнство за З. Стоянов. Толкова с нищо не се различават впечатленията ми, когато го чета днес, от тези, които съм получил при четенето му в онези детски години.“ Монография за З. Стоянов Ив. Радославов действително написва и достатъчно архивни данни ми дават основанието да твърдя, че времето на създаването ѝ е именно периодът 1940-1944 г., щом през 1937 г. тя е още „една от целите на моята писателска работа“, а се знае, че ръкописът на предадената вече в издателство „Завети“ и готова за печат монография, изгаря там, уви!, по време на бомбардировките над София през 1944 г. Не само датата под текста – 11.V.40, но и единствената дума, изписана също ръкописно непосредствено над заглавието „Приложения“, ми дава пък основание да твърдя, че той е началото на раздел „Приложения“ именно към монографията за З. Стоянов, тъй като в посочения период Ив. Радославов не е нито писал, нито подготвял друга някаква книга, за да съществува и подготвена част от евентуални приложения към нея.
Търсейки мястото на З. Стоянов и делото му, Ив. Радославов проследява процеси и явления буквално по десетилетия от Освобождението през 80-те години към 90-те – една ясно изразена и интимно изстрадана хронология с естествената взаимовръзка З. Стоянов – Ст. Стамболов. Кратките му думи от „Защо беше забравен Захари Стоянов?“ за 80-те години, последвани от „новия политически курс в страната“ след 1896 г., прозвучават многократно в литературно-историчното му творчество, а пък в 1947 г. („Pro domo sua. Духовна автобиография“) това е така: „Голямата патриотична традиция, която имаше в къщата ни поради бащиното влияние, близките спомени от революционните борби, бурната съвременност със Съединението и войната със Сърбия бяха здраво способствали за оформяването на моя патриотизъм. Тъй здраво, че дори във времето на най-силното ми увлечение в космополитизъм и социализъм аз се чувствах винаги горд с това, че съм българин. Баща ми, стар другар и съратник на Стамболова, си остана докрай с него и падането на диктатора се отзова болезнено в душата ми. В моите очи Стамболов олицетворяваше свещена борба за национална независимост и съществуване от посегателството на руските царе.“ Във всички свои анализи за 90 – те години на XIX и началото на ХХ в. Ив. Радославов ясно вижда също естествената взаимовръзка, вече с обратен знак – З. Стоянов, Ст. Стамболов от една страна, и от друга – социалистическите идеи сред интелигенцията ни, ставаща „интернационалистична“. Тази взаимовръзка според него е отношение между два полюса. Неудържимото „стихийно движение“ на интелигенцията, обхваната от революционните социалистически идеи, Радославов най-кратко характеризира с думите „Това беше една масова психоза“. Именно тогава, сред нея, носителите ѝ полагат основите на процеса на „забравянето“ на З. Стоянов и Радославов има възможността да го наблюдава отвътре. Живо и активно, сам потънал в масовата психоза през ученическите си години (от началото на 90-те), той изстрадва и основното си противоречие със социалистите – „Борбата им с режима на Стамболова, което ме настройваше срещу тях…“ Наскоро породилото се разочарование от „непоклатимата вяра и упование в едно светло бъдеще“ (въпреки по-късно изживяваното „очарование на спомена“ от юношеството), той преценява като умствен и „духовен кризис“ на цялото свое поколение в онези години, като нравствена умора и безпътица, довели лично него, Радославов, през 1906 г. до окончателното скъсване с натрапничавите и „шаблонизирани идеи“ и с „магията на масовите революции“.
Историята на нацията, историята на интелигенцията и историята на идеите Ив. Радославов схваща като „живо дело“ на живи хора и това с особена сила се изявява тук, в „Защо беше забравен Захари Стоянов?“, при формиране на отговора – интелигенцията, приела за свой „властитель дум“ Димитър Благоев и съзнателно наложила отрицание спрямо З. Стоянов в „целия наш културно-обществен и духовен живот“, (макар и изживяване на тогавашното едно поколение), скъсва „нишката“ на З. Стоянов с по-следващото поколение, служейки на „заинтересоваността на известни политически и обществени кръгове“. Текуща съвременност, историческо време, тип култура, осъществяване на нацията, памет, човешко дело – тази строга верига от взаимопроникващи се същности и последователности има своето изходно начало в живото конкретно съдържание, наричано поведенчески избор на личността, на личностите. В Ботевата поезия сродните живи конкретни съдържания са разум, съвест и глупост, и отчаянието от междуколичественото отношение помежду им намира израз в трагическата рима патриоти – идиоти от „В механата“. Далеч преди нея е Паисиевият възклик „О, неразумии и юроде!“ Дълго е предисловието на интернационалистичната заинтересуваност от времето на Ив. Радославов, бил жив свидетел на Захари Стояновото изключване от човешката памет – национална история. „Плътната забрава“, „истинската забрава“ продължава своята актуалност и поради протяжното мъчително – осакатяващо незнание на родното, и поради съзнателното предпазване от родното с всичките им метаморфози – от сп. „Мисъл“ – З. Стоянов, П. Славейков – Гео Милев – българска средновековна култура, две родини – два свята, та чак до съвременни нам талантливи есеистични творби, говорещи ни за корените ни, ползвайки древногръцки образувания в европеизираната им версия (Одисей) при без каквото и да е сериозно изучаване на българската народна митология и затова теглейки ни към позитивистичната емпирика в научното ни мислене от 20-те и 30-те години. Улавяйки своя отрязък от хронологията на този процес, Ив. Радославов употребява думите липса на поглед в историческа перспектива, поклонничество на догми, за да стигне до идеята, че „случаят със З. Стоянов“ е резултат от „слабото културно съзнание у нас, често смесвало политиката и партийността с културата“. Петко Каравелов – „Мисъл“ – З. Стоянов и Димитър Благоев – „Ново време“ – З. Стоянов осъществяват един и същ резултат – забравянето. Ив. Радославов поставя тук не само отношението политика – култура – партийност (въведението в държавната култура, сграбила националната ни култура след 40-те години), но по същество и отношението образованост и култура, образование и културност. Образоваността леко довежда Йоханес Фолкелт и по културен (паметов) път изключва З. Стоянов. Академичното образование от университетските катедри има своя връх у проф. Боян Пенев и преподавайки културност на още по-младото поколение, го лишава от памет за З. Стоянов поради втълпяваните „превратни понятия“ за него. Към идеята на Ив. Радославов за ролята и задачите на академизираната българска литературна история искам да прибавя само един факт, чийто съвременник е сам Радославов след 40-те години, но през самата 1940-а, когато пише „Защо беше забравен Захари Стоянов?“, не е имал физическата възможност да спомене. Цитирам – „След 1886 г. (за З. Стоянов – бел. В. Н.) от радикал-социалист става краен националист, реакционер, застава решително на страната на Ст. Стамболов“, проявявайки се като „най-запален и безскрупулен защитник на режима на Стамболов“, „обявява се против царска Русия, но не вижда истинската опасност, която иде от Запад“, „проявява се като страстен и безогледен партизанин“ (из „Речник на българската литература“, издание на Българската академия на науките, Институт за литература, С., 1982 г., главен редактор Георги Цанев и редакционна колегия – Боню Ангелов, Силвия Бакърджиева, Тончо Жечев, Елка Константинова, Кръстю Куюмджиев, Дочо Леков, Милена Цанева, Елена Цветанова, том 3, стр.185 – 6). Чрез работата си „Защо беше забравен Захари Стоянов?“ Ив.Радославов всъщност изследва култур – историчната резултативност на Берлинския договор като психологическо-интимен акт на част от интелигенцията ни; Берлинският договор като вътрешно културен акт, договорът на Великите сили вътре в човека, вътрешния договориращ цензор на множество личностни поведения всред не едно поколение, без чието живо съществуване би останал само външният историчен политически факт от 1.VII.1878 г. … Защото в личностния свят определящ е човешкият избор. Това внушава недвусмислено Ив. Радославов. Какво биха били всички тези анализирвани десетилетия, отрицаващи З. Стоянов, ако самият той, З. Стоянов, нямаше своята честност и откровеност на мисълта, своята непримиримост на натурата си и любовта си към България? Би станал митологизиран обект на топли и сърдечни чествания и панихиди, но не би бил „този, който ние днес познаваме и обичаме“… Но последните думи от „Защо беше забравен Захари Стоянов?“ са така съотносими с автора им – какво биха били всички тези анализирвани десетилетия, ако самият Ив. Радославов нямаше своя избор по време на Балканската война или в месеците около подписване на Ньойския договор като редактор на вестника на българската мисия в Швейцария в защита на България, или като редактор на сп. „Хиперион“, когато чрез него наедно с Теодор Траянов предлага на дело култур-обществената проблема за „голямо и трайно национално битие“ – единство на българското с общоевропейското (вместо литературно-художествената за противостоенето българско – чуждо), та тепърва да я откриваме или като забравен, анатемосан и всепризнат мълчаливец след 40-те години, чиито уроци днес да разчитаме?… Историята – това живо дело на живите човеци.