III. Тетрадка
* * *
М. „Хората не са мои братя – те са тези, които ме преследват с погледа и с оценките си; мои братя са тези, които ме обичат, без да ме дебнат, които ще ме обичат въпреки всичко, въпреки падението и въпреки низостта, въпреки предателствата, обичат мен самия, не това, което съм постигнал или ще постигна. Те биха ме обичали така, както аз обичам себе си – така, че да разберат самоубийството ми.“
… „само с нея (Май) аз споделям – споделям тази любов, която понякога е така болезнена, като едно болно дете, заплашено от смърт, споделено от двама.“
* * *
Дон Кихот и Ла Палис.
Ла Палис. – Четвърт час преди да умра, бях още жив. Горното, така формулирано, се оказа достатъчно, за да се прославя. Но някои си присвоиха славата ми. Моята автентична философия гласи, че четвърт час след смъртта си, човекът вече не е жив.
Дон Кихот – Да, сражавах се с вятърни мелници. Какво значение има дали се биеш с вятърни мелници или с великани. И понеже това като че ли е едно и също, лесно се объркват. Моята метафизика е метафизиката на късогледия.
* * *
29 ноември.
Роман. Той не успява да постигне нищо, и няма да успее, защото се разпилява, не може да разпредели както трябва задълженията си, а може да твори само когато…
Всичко у него се обяснява с навиците му. От навиците му най-убийствен е навикът да се излежава. По-силен от него самия. Точно обратното на това, което той иска да бъде, за което мечтае, на което се възхищава. Той иска да създаде творба, противоположност на навиците – решенията му…
* * *
Февруари.
В чертите на това флорентинско лице чета една история с любов и със скърби. Докъде е играта, докъде – невинността на чувствата – които понякога са така силни и разтърсващи, а после – така сдържани?
М. – като душата на Париж. Утро, обляно в слънце, градът трепти в светлините – в очите ѝ се оглеждат целият град и безгрижният живот.
„Тя не е любовта – тя е обещанието за щастие – тя е всичко онова, което не е изгнание – което е самият живот. Никога преди надеждата за живот не е приемала по-вълнуващ образ. Може ли човекът да бъде сигурен, че обича? Той винаги разпознава трепетите на чувствата си. Всичко – което чакам и в което вярвам – е тази песен, това лице, дълбокият нежен глас, вдъхновеният волен живот. И дори да се отрека от тях, те ще съществуват, както толкова други обещания за свобода, както образът на моето същество, от който никога няма да избягам.“
* * *
Март.
Какво ли означава това ненадейно събуждане – в смрачената стая – сред гласовете на внезапно отчужделия град? Аз съм чужденец, без близко същество, без убежище, където да излекувам раните си. Какво правя тук, какво ми говорят тези жестове, тези усмивки? Не съм оттук, отникъде не съм. И светът, станал непознат пейзаж, в който няма опора за сърцето ми. Човекът-чужденец, познал смисъла на тази дума.
* * *
Чужденецът – да призная, че ми е чуждо всичко.
Сега, когато това е решено, да чакаш, раздавайки всичко. Да се стараеш да достигнеш едновременно и покоя, и съзиданието. Всичко друго, всичко, което остава, каквото и да е то, е без значение.
* * *
Р. С. Един от тези, за които казват, че трябва тайно да ходят даже до тоалетната. Оказва се обаче, че те си имали цяла теория за величието на човека, което идва с осъзнаване на нещата, които го принизяват. И излиза, че ние се правим на придирчиви.
* * *
Все повече индивидуализмът се налага като единственото противодействие на пренаселения свят: единствената цел на човека да бъде той самия за себе си. Всичко, което прави за общо благо, завършва с провал. И въпреки това – дори да не се откажем от следващи опити да направим нещо, – най-доброто е да ги започваме с подчертана презрителност. Да застана встрани и да изпълня своята роля.
* * *
Париж. Март 1940.
Париж, чието лице ненавиждаме: чувството, разнежването, противната сантименталност, според която прекрасно е всяко хубаво нещо, а хубаво – прекрасното. Нежността и отчаянието на помътнялото небе, ламаринените покриви, които лъщят от капките на дъжда, нескончаемият дъжд.
Париж, който вдъхновява: ужасяващата му самота. Големият град като лек срещу шумния живот. Занапред пустиня за нас ще бъде само той. Тук е отнето всяко очарование на тялото – то е загърнато, сгушено зад безформените обвивки на дрехата. Само душата властва тук – душата със своите възторзи и своето опиянение, необуздана в сълзливите си изблици, душата… Но и тази душа, която се извисява в единственото си величие – мълчаливата самота. Париж под дъжда, видян от Хълма, прилича на чудовищно изпарение, на безформен сивкав оток на земята. А достатъчно е само да свием към Сен-Пиер в Монмартр, там ще ни завладее дълбоката хармония между страна, изкуство и религия. Всяка извивка на камъка потръпва, всяко тяло на разпънат, на мъченик изпълва душата с чувство, с възторг и с унизеност едновременно, както и всичко в този град.
Но от друга страна, никъде, най-малко тук, душата не отстоява по-силно правото си. Защото най-светлите лица, с които тази душа въплътява религията, така загрижена за душата, са издялани от камък по подобие на тялото. И ако Бога достига до сърцето ви, то е с човешкия си лик. Едно изумително затваряне на човешката участ, която никога няма да превъзмогне предела на човешкото; една граница, която дава плът на символите, които се опитват да отрекат тялото, а получават всички достойнства на тялото. Само тялото познава щедростта. И този римски легионер оживява пред нас с необичайната извивка на носа си или с прегърбените си плещи; Пилат – с изражението си на показна отегченост, запечатано в камъка за векове.
Християнството е разбрало силата на камъка. И ако то все пак проникна у нас, успя чрез своя Бог, който е човек. Но неговата истина, величието му, спират до кръста и до мига, в който той извика своята изоставеност. Нека откъснем последните страници от Евангелието и пред нас ще се възправи една човешка религия, един култ на самотата и величието. Непоносима, разбира се, заради горестта. Но точно в това е истината, а оттук започва и лъжовността на всичко останало.
Ето защо ако един човек съумее сам, в неугледна квартира да изживее в Париж три месеца, това ще го научи на повече, отколкото ще научи от сто литературни салона и от 40 години опит в „парижкия живот“. Но е трудно, дори мъчително, често пъти е изтезание, винаги на крачка от лудостта. Този живот е нужен, за да се кали и да се утвърди човешкото. И ако човешкото трябва да загине, тогава значи не му е достигнала силата, за да живее.
* * *
Къде е точността на пунктуацията и къде живото дихание. Да ги търся цял живот. „Днес навърших 27 години“, и т.н.
* * *
Един художник отива в Пор-Кро, за да рисува. Всичко тук е толкова красиво, че той си купува къща, нарежда в нея платната си и повече не се докосва до четката.
* * *
Едва ли щяхте да пишете толкова за самотата, ако можехте да вземете всичко от нея.
* * *
Нещата аз ги усещам с обонянието си – каза той. – Няма изкуство, което да използва това сетиво. Само животът.
* * *
Разказ. Свещеник от селата в Прованс, щастлив от съдбата си. Случва се така, че присъства на последните часове от живота на един осъден на смърт. Загубва вярата си.
* * *
II серия. За Дон Жуан. Да се види „Ларус“: убиват го монасите-францисканци, за да разказват после, че е сразен от Командора. Последно действие. Францисканците говорят в тълпата: „Дон Жуан се покая и върна“. „Слава на Джон Жуан“.
Предпоследно действие: поканата на Командора, който не се появява. Горчиво е да си прав.
* * *
За Флоренция, за Атина се пишат книги. В тези градове навярно има нещо, след като те създадоха толкова европейски мислители. Нещо, което да вдъхновява. Всъщност те задоволяват този глад на душата, който се насища със спомени. И никому не би хрумнало да пише за град, където нищо не тревожи духа, където грозотата се е струпала, където е изличена историята. И все пак понякога изкушението да се захвана с подобно нещо е силно.
Какво предизвиква човешката привързаност и интереса към нещо, което не може да вдъхнови? С какво въздействат така съблазнително пустотата, грозното, скуката под небето, необятно и високо? Бих отговорил: самото творение. Има един тип хора, за които творението навсякъде е красиво, то е родина с хиляди столици. Оран е една от тези столици.
Кафенето. Лангустини, шишчета, охлюви с възлют сос. После гасят огъня с отвратителен сладък мускат. Такова нещо не се измисля. Наблизо един сляп пее фламенко.
* * *
Кое е това нещо, което има власт да направлява сърцето? Любовта? Едва ли има нещо по-несигурно от нея. Човекът познава страданието на любовта, не и самата любов. Тя е за нас лишение, окаяност, пусти прегръдки. Тя няма да насърчи сърцето – остава тревогата. Преизподнята, в която всичко нашепва за рая. И все пак – преизподня. Наричам живот и любов онова, което ме обрича на пустота. Раздяла, несбъднат блян, изпитания, сърцето – угаснало, разбито на парчета, соленият вкус на сълзите и на любовта.
* * *
Вятърът – едно от малкото неща в света, останали чисти.
* * *
Единственото, което иска западното изкуство, е да нахрани въображението с типове. Историята на европейската литература не е нищо друго освен поредица от вариации по зададени теми и типове. Любовта при Расин е вариация на тип любов, която навярно не се среща в живота. Опростяване: стил. Западът не пресъздава всекидневието. Той непрекъснато гради величави образи, които да го вдъхновяват. Той върви по дирята им: стремежът му е да бъде Манфред или Фауст, Дон Жуан или Нарцис.
Но всеки опит да се приближи до тях остава напразен. Винаги на първо място е горещият стремеж към единение с общността. Той загуби вярата си и изобрети филмовия герой.
Трябва да има цена, трябва да се оцапаме в калта на човешкото страдание. Калната, отвратителна, лепкава вселена на болката.
* * *
Проблемът на изкуството е навярно същият като проблема на превода. Слаби писатели: които пишат, съобразявайки всичко с някакъв скрит контекст, неизвестен на читателя. А писането означава раздвояване: тук отново най-напред трябва да сме овладели себе си.
* * *
За мъдреца светът не крие тайни. За какво му е да се лута сред вечността.
* * *
Волята също е самота.
* * *
Септември.
Простата очевидна истина, че всичко може да бъде оправено. Но се обажда човешкото страдание и всички наши планове се променят.
* * *
Каква е тази лудост да търсим вечно нови пътища, да отричаме всичко постигнато, да не бъдем подобни никому, навеки да разбием всяко решение, което може да стане последно, да предадем настоящето на самота и небитие, да намерим нови опори, откъдето да градим отново това, което ни е предопределено. Непрестанно изкушение. Как да постъпи човекът – да му се подчини, или да го преодолее? Може ли той сред равния ход на живота да осъществи безумието на едно дело или трябва да примири своята мисъл с този живот, да подчини вдъхновеността си? Красотата остава наред със свободата моята най-болезнена тревога.
* * *
Пътуващите артисти в пантомимата са говорели непонятен език (фарсово есперанто), неразбираем не защото смисълът му е бил непознат, а защото е непонятен за живота.
Шансьорел с право набляга върху важността на мима. Тялото в театъра – забравено от целия френски театър днес (с изключение на Баро).
* * *
Маскирането, увеселенията според различни поводи. Танцьорите изписвали със стъпките си имената на младоженците, център на празненството.
* * *
Творците, създавали в смутни времена: Шекспир, Милтън, Ронсар, Рабле, Монтен, Малерб.
* * *
За монотонността.
Монотонността в последните работи на Толстой. Монотонността на индуистките книги – на библейските пророци – на Буда. Монотонността на Корана, на религиозните книги. Монотонността на Ницше – на Паскал – на Шестов – ужасяващата монотонност на Пруст, на маркиз дьо Сад и пр., и пр.
* * *
Декадансът! Безкрайно се говори за упадъка! III век пр. Хр. бе за Гърция век на упадък. Той даде на света геометрията, физиката, астрономията и тригонометрията, имената на Евклид, Архимед, Аристарх, Хипарх.
* * *
В Атина си спомняли за мъртвите само по време на Антестериите. Веднага с края им: „Души, вървете си, Антестериите свършиха.“
Първоначално според гръцките схващания всички души са оставали в Хадес. И е нямало нито награда, нито наказание – също и в юдейската религия. Идеята за възмездието е родена от социалния разум.
* * *
Най-сериозната икономия в мисленето ще извършим, като приемем непознаваемостта на света – и се заемем с човека.
* * *
Творбата, която става предизвикателство, е завършената творба (оттук необходимостта на това „няма утре“). Творбата става противоположното на божественото творение. Тя има край, има граници, проникната от човешка жажда. Единството ѝ е в нашите човешки ръце.
* * *
– Извикайте защитата си – казаха Съдиите.
– Не още – отвърна Подсъдимият.
– Защо? Трябва да я извикате.
– Още е рано. Искам вие да поемете докрай своята отговорност.
Превод от френски Мая Горчева