Всичко започна със стъпала към морето. Ситен син гранит с кварцови отблясъци. Десет стъпала надолу в тази фантазия и получилата се поема би изтълкувала реалността.
Така или иначе аз не трябваше да бъда там; едно юношество с дълбока рана от червило, предизвикателно обърнато срещу условностите. Вече бях предупреден да не се приближавам до плажа, където мъжете се печеха голи на слънцето, отделени от хората от другата страна на залива. Търсех физически образ, който би ми паснал: Шели, Антонен Арто, Лу Рийд, Дейвид Бауи – рано бях осъзнал, че хермафродитът в мен се проявява едновременно психически и физически. Другите момчета не носеха грим; нито усещаха поезията като мен, като неизбежно призвание.
Десет стъпки надолу: обикновено се колебаех – да го направя или не? Какво би се случило, ако се осмеля? Имаше гърлици и камбанки, които морето никога не заливаше. И музика. Можех да я чуя долитаща откъм хоризонта, драматична прелюдия, идваща на откъси, които изпусках. Знаех, че поемата ще се появи тогава, когато се пресече с опита. Представях си как ставам златен, соларизиран образ на сияен силует.
Обикновено се гримирах зад бетонната ограда на една електростанция близо до залива. Висок адреналин. Щях да се появя в един свят неподготвен за предизвикателния ми пол, с равнодушие, което не граничи с никой пол. На шестнадесет търсех нов вид хора. Все още ги чакам.
Бяла риза, черни панталони. За мен това място би могло да бъде всяко друго; но ако преброех стъпалата до нажежения пясък, аз се локализирах, конкретизиран от въпросите, които очаквах от другите. Кой е той? Какво иска тя? Как да обясня какво правех тук? Заливът се оглеждаше в небето, дъга отразена в криволинеен куб. Беше като да наблюдаваш поема, която Джон Ашбъри ще дойде да напише. Исках да установя продължителен диалог между думите и зрителните представи.
Извадих бележника си. От една дума светът се уравновеси. Този тънък баланс между писеца и листа създаде психофизическо равновесие, вибрираща поетика. Образите следваха един след друг, преливащи се като във водно огледало. Всеки път, когато стихът напредва, той променя възприемането ни на света.
Бях едновременно при стъпалата и в стихотворението. Тъмните ми очила ме предпазваха от любопитните. Лятната горещина разтапяше камъните. Усещайки миризмата, носеща се на вълни от нечия ароматизирана цигара „Кемъл“, ме попари уязвимостта на положението, в което се намирах. Минавайки покрай мен, един мъж ме беше погледнал; в същото положение би била една жена в черни бикини, запътила се към тази изключително мъжка територия. Можех да усетя как противоположните полюси проявяват взаимно притегляне. Защо хората не ги привличат и двата пола? Опитах се да си представя баща ми с мъж и не можах; майка ми с жена и не можах. Те се открояваха като две безмълвни фигури от картина на Мънч.
Бях отворил бутилка бира, но се страхувах да пия от нея, за да не си размажа червилото. Червени кутийки от кола ръждясваха в подножието на стъпалата. Какво би направил Рембо? Би се напил с топла бира и би добавил нещо към Les Illuminations.
Толкова често бях повтарял този експеримент. Десет стъпала надолу: може да отнеме цяла вечност връщането обратно. Те биха могли да се извият до небето, сини стъпала, превръщащи се в синьо небе. Така поетите се издигат над нещата.
Можех да усетя как осовите вибрации в мен бавно установяват метрономен ритъм. Не исках да се посветя на нещо, в което поезията не играеше роля. Съучениците ми учеха за университета или се подготвяха да влязат в семейния бизнес. Малки цели. Каквото и да направех или където и да отидех исках да бъда част от общност, която е неопределена като мен. Поезията винаги присъстваше, но трябваше да ѝ бъде дадена форма. Трябваше да бъде персонализирана, оцветена, да ѝ се вдъхне чувственост и живот; да премине през толкова много пермутации, колкото са фазите в рисуването на Пикасо. Вече знаех, че ще продължа да експериментирам с нея дотогава, докато мога.
Десет стъпала надолу? Да го направя или не? Ще се промени ли плажът от моето присъствие? Предусещах опасност. Две седмици по-рано един турист се беше удавил в тъмносините крайбрежни води. Нощем мъжът изплуваше в съзнанието ми и се бореше за въздух, който не можех да му дам. Подпухналите му очи бяха като на сепия, разкъсаната му уста – като на акула. Тя се разтваряше за ням подводен вик. Ако отидех на скалите, някой друг можеше да се удави. Можех да чуя въртящите се перки на разузнавателните хеликоптери, цъкащи неравномерно около брега.
Какво са педерастите, кучките, кралиците? Дали някое от момчетата в училище наистина имаше приятелка, която би могла така да преметне краката си над главата, че обутите ѝ в чорапи ходила да стърчат към стената като ходила, докато я чука.
Аз бях на остров; вода определяше границите на физическия ми радиус. Атлантика, Ламанша, заливът на Сейнт Мало. Промените в морето влияеха върху настроенията ми, върху кръвта ми. Синьо мастило, сини очи, син космос на въображението.
Приливът настъпваше този следобед. Водата се надигаше, подводно течение нарушаваше спокойствието ѝ. Прегледах съдържанието на платнената си чанта. Бележник, химикалки, грим, библиотечни екземпляри на „Автобиографията“ на Робърт Лоуел и „Клетва на тенискорта“ на Джон Ашбъри, малкото издание със пурпурни корици на „Пенгуин“ със стихове на Монтал. Това бяха ценностите ми. Това беше ухание от Амбр Солер, откъслеци попмузика и призрачността, създавана от проблясването на светлина върху водна повърхност, които се опитваха да създадат огледален свят, в който бих могъл да стъпя.
Не можех да си представя бъдещето като отворено, точка от увеличаваща се линейна прогресия. По-скоро мислех за непосредствеността като изключваща всичко. Нещо ще се случи тук и ще елиминира бъдещето. Някой странник ще излезе от слънцето или аз ще изчезна в моя бележник. Смятах, че животът става реален, когато моментът е верен.
Останалото време беше репетиция. Извъртанията, усукванията, частичните опити за живот, всички това можеше да бъде зачеркнато. То не вършеше работа, така че не можеше да ми се е случило.
Има хора, които се насочват към света и се откриват. Бодлер го е направил в „Пътешествието“, Рембо в „Пияният кораб“, а Анри Мишо в „Еквадор“. Някои хора пътуват, визионерите завладяват вътрешния космос. Разстоянието, което изминах между дома и този забранен плаж представляваше пътувания през сезони, пейзажи и за всяко едно от тях аз приемах нов образ. Не принадлежах ли действително към една нова раса, която един ден ще ме признае? Зеленооките хора, които живееха в черни пирамидални къщи върху розов провлак, все още неоткрити от картографите? Единственият достъп до този град беше чрез поезията.
Аз бях човекът в тълпата, който събира това, което другите пропускат – ослепителножълтия блясък на хризантемите на уличния продавач, монограма от изкуствен диамант, забоден на глезена на фини момичешки чорапи, облаци носещи се през френски прозорци, малка книжка от Рилке, изложена от книжар.
Откритията ми се въртяха и около следобедите и ранните вечери. Появата на последните сигнализираше провала ми да посоча на другите моите нужди. Училището беше нещо друго. Неговите предписания не ми съответстваха. Бъдещето свършваше, когато го напуснеш. Появяваше се безкрайната гола стена на службата, по която трябваше да се катериш, докато паднеш. Вместо това исках да седя на покрива и да наблюдавам как облаците се носят над земните грижи. И без това ако носиш червило, никой няма да те наеме.
В това имаше гравитация към смъртта, при все че един твърде млад човек се залъгваше, мислейки я като недействителна. Смъртта знае, че не я имаш предвид; и филмът продължава след черна пауза между кадрите. Свързвах я с ослепителната светлина на това място, с миризмата на йод идваща откъм морето, със странната черна кола, която обикновено виждах паркирана в сянката на електростанцията и с раздвоението, което изпитвах, насочвайки се към ръба. Някои момчета в училище вече бяха умрели; тяхната смърт приличаше на темпорални отвори в континуитета. Щях да ги видя отново, друг път, на друго място. Те щяха да ми кажат това, което все още не знаех, че човек може да отиде в света на въображението, да живее в състояние на транс в безвремието и да се върне обратно. Един ден щях да ги срещна в нова външност. Някой непознат на мост в Амстердам ще се приближи към мен и ще каже:
– Сигурно ме помниш. Аз съм Джони. Малко ме нямаше. Те ме промениха. Но отново се върнах.
Върнах се.
Време на промени. Експериментиращи музиканти, новаторски стихове, багри изскокнали от картина на Гоген. Психо-физическата мутация, разпростираща се отвъд модата до ново разбиране за ролята, която играят половете. Имах нужда от по-налудничава жизненост. Усещания, усилени до сетивен предел; невъзможни връзки, осъществени от поетично-физичното. Исках мъже да изникват от сенките със златни очи и синьо червило, момичета със зелени очи и алено червило, облечени в микрополи със златни пайети и да ме викат на покривите в залез, наситен като разлята върху копринена блуза чаша вино.
От друга страна, винаги от другата страна, десет стъпки по-надолу аз щях да се събера със света. Кой си ти Джереми Рийд? Някой зачеващ? Червило и писалка, нахвърлящи се срещу огледален кръг. Пикасо би направил картина от тази връзка. Червено и черно. Преживяванията на младия Жулиен Сорел. Редуваха се обръщания навътре и навън. Очертанията във въздуха над плажа се размиваха от Хендриксовата „Пурпурна мъгла“. Виртуозната му, брилянтно некоординирана машина за илюзии, беше създала нов дисонанс. Остра и накъсана лирика: „Пурпурна мъгла в очите ми блести, лудост ме обхваща и ще я целуна.“
Мъже се целуваха на скалите. А от другата страна на залива, върху пясъка пред хотел La Рlagе, веднъж наблюдавах как почерняло от слънцето момиче страстно се прегръщаше с един мъж. Тя беше върху него, бедрата ѝ бяха заоблени, а триъгълните ѝ черни бикини, притиснати към чатала му. Ръцете му галеха закръгления ѝ като пъпеш задник.
Аз бях човекът в сянката, търсещ своята половина. Изглежда бях изминал дълъг път от реалността. И по същия начин както асоциирах смъртта с особен чувствен стимул, бях достигнал до асоцииране поезията с настроение; нещо като изразително оттегляне. Нервите ми долавяха и най-слабото звуково смущение. Падането на листо, стъпка. Когато настроението ме обхващаше, се притаявах в една необитаема таванска стаичка с избелели сини стени или идвах тук при морето. Трябваше да забавя континуитета на вътрешния момент. Слабо противопоставяне на психичната енергия и образът кристализираше. Най-трудно беше първото изречение; чуваха се толкова много противоречиви гласове. Оттам нататък поетическата инфраструктура се доизграждаше единствено чрез свързване на образите, които плуваха в мисловното пространство като брилянтни риби. Понякога те бяха оцветени като екзотичната тихоокеанска коралова пъстърва: алена с тюркоазени петна по тялото, приличащи на малки сини сълзи. Процесът въвеждаше двойна рефлексия. Не исках читателят да се ангажира със стихотворението, без да се ангажира с мен, с моите дрехи, с моето тяло.
Кои сме ние? Новата раса ще дойде един ден.
Днес се оглеждам за хермафродити. Момиче, мъж, съществува съучастническо разпознаване, особен поглед на членовете на тайното общество. Мъжът никога не забелязва прикрития хермафродит в своята съпруга; тя разкрива тайната си, когато усети идентичност в лице на улицата, в албум на Дейвид Бауи, в овалната маска, видяна върху киноплакат. Черната ми очна линия, високите ми остри скули, вътрешното излъчване. Един ден ще освободим плажа, ако не расата.
В свободните си часове държах приятелите си настрани. Бях потаен. Знаех, че трябва да бъда сам, за да запазя дара, който значеше толкова много за мен. Думите вибрираха като муха, уловена между мрежата и прозореца. Вече знаех за негодуванието, което Изидор Дюкас е предизвикал, отказвайки да цензурира спираловидно ескалиращите си метафори. В училище не бяха чували за Лотреамон. Нито за Рембо – заслепения от момчешки видения, които се връщат към него като хвърлен в очите пясък. А аз бях прочел редове, които ми бяха вдъхнали живот. Краят на „Скитник“ от Давид Гаскойн със самотния, примирен глас на поета – „Стоя неподвижен в своето квазизахвърляне или бавно се отдалечавам към края на следобедите, водещ към вечер лишена от ангажименти“ – звучащ ми като доказателство за същностната му самота. Исках поетика, ръководена от визионерски импулс. Не я откривах в английската поезия с нейната безплодна сдържаност и блудкав регионализъм, ярко изразени от Филип Ларкин. Ларкин представяше поета като антигерой, човек в критическа възраст, чиито нервни окончания са анестезирани.
Има време между стиховете, но не и за губене. На плажа аз си уреждах срещи с въображаемото бъдеще, улавяйки визии, които съхранявах за поетически образи. Можеха да се видят толкова много неща, имаше толкова екзотична заплетеност във вишненочервената роза, която откраднах от представителната градина на плажа. Човек можеше да обели листенцата ѝ като на артишок. Окото ми отделяше детайлите. Главното беше да се балансира. Това, което виждах, позволяваше устойчивост; парченца чипс в обеца, отпечатък от пета и пръсти в копринен чорапогащник, четири копчета върху лявото рамо на кашмирен пуловер, лекият полъх на вятъра, обръщащ полите на раираните петунии. Ако един ден окото ми откажеше да зарегистрира, се страхувах, че ще изпадна през дупка в космоса.
А Сали? Синди? Сандра? Момичетата, които бях опознал в часовете си на наблюдение. Кои бяха те? Имената им сякаш идваха от стегнатия разказ от песен на Лу Рийд. Само че те не бяха педерасти – травестити. Бяха момичета, в които разпознавах себе си такъв, какъвто щях да бъда, ако бях момиче. И мисля, че в мен те разпознаваха своята кастрирана мъжественост. Двойнственост. Двуполовост. Бях забелязал походката на Сали, със скръстени ръце и напомнящи танцова стъпка подскоци, съпътствани от ненадейни изблици на настроение; разширените блестящи очи на Синди, изразяващи мълчалива сантименталност и аления лак на пръстите на ръцете и краката ѝ; черните презрамки на сутиена на Сандра, постоянно измъкващи се изпод розовата ѝ тениска и тънката златна гривна, прилепнала до кехлибарената кожа над лявата ѝ бяла гуменка.
Винаги репетирах пред невидима публика. Един ден поемата щеше да се появи от сянката в светлина. Създадох си двойник, за да живее живота, който не беше от особено значение за мен. Така можех да поддържам самотата си. Сали беше тази, която ме целуна под прикритието на една стара къщурка, използвана преди от пристанищните работници. От близостта на нейното лице върху моето неочаквано се появи сянка. Целувката ѝ имаше привкус на плаж; от червилата по лицата ни се появиха петна в различни нюанси. Езикът ѝ се промъкваше все по-дълбоко – върхът му, набъбнал от възбуда, се бе устремил към аз-ът в мен, който никога нямаше да бъде открит, както и аз се бях насочил към нейната не по-малко изплъзваща се самоличност. Кракът ѝ се провря между моите, а ръцете ми се плъзнаха нагоре под тениската ѝ, търсейки набъбналите ѝ зърна. Когато се откъснах, за да си поема въздух, видях над рамото ѝ млад мъж с прилепнали кожени гащета да прекосява близкия плаж в посока към скалите. Бях раздвоен. Там е тук и тук е там. Защо другите бяха така привързани към един определен пол? Човек не може ли да приеме и двата без дихотомията да се превърне в неразрешима дилема?
Какво ако баща ми ме хванеше тук? По някое време той щеше да мине оттук на връщане от работа. Плажът преливаше в голяма алея с бели и сини хотели с елегантни надстройки и рибни ресторанти и някъде отвъд нея, триетажната къща, в която живеехме. Студени, просторни стаи, моряшки сандък с издълбани стени в коридора, холандска морска батална картина, канапе с износена тапицерия. Къде беше това? У дома.
Дните сякаш се удължаваха в години в хиляди нюанси на синьото.
Приливът се надигаше. Той разпростря дантелен шал върху пясъка, за да маркира територията си. Приливът никога няма да изчезне като мен. Вече бях започнал да използвам „Шанел №5“.
Исках да се създам наново, да трансцендирам вида си, да се свържа с думите, които винаги изглеждаха насочени към другата страна на реалността. Образът, който исках да стана, се издигаше върху покрива на сградата над мен. Лявата му страна беше оцветена в сребърно и въплъщаваше женската красота, докато дясната беше златна и носеше двуполовите черти на мъжа. Тялото се разделяше от несъединен процеп. Когато отидох на скалите, нито една от големите трансформации не настъпи. Наблюдавах мираж. Скалите сякаш се бяха изпарили в мъгла. Можех да чуя внезапния плясък от скока на плувец в спокойната синина и забавения му брус, придвижващ го през тишината. Глухо се чуваше радио. Беше фалцетът на Бауи: „Майка си обърка, сигурна не е момче ли си или момиче.“ Насочването на погледа право към морето без никакви прегради пред него създаваше илюзорното чувство за уединение. Струваше ми се, че само с едно движение мога да се озова във въздуха. Не съществуваше връщане. Плитчините бяха като магическо стъкло, полупрозрачни елипси; морската фауна беше подредена в цветна мозайка като персийски килим. Малки рибки потрепваха като възбудени мисли. Колебливи, заключени в измерение, което никога нямаше да разгадая. Всяка секунда от техния живот създаваше tabula rasa.
Стоях дълго време и гледах. Почти можех да повярвам, че следобедът ще продължи вечно. Беше като син фриз с фигури, замръзнали в извънвремева неподвижност. По някакъв начин щях винаги да бъда тук, в този ден. Ако някой застане тук след десет години, двадесет години, тридесет години ще види съсредоточената ми, облечена в бяло фигура, изцяло погълната от прилива. Червен карамфил, затъкнат в бутониерата на риза. Берт щеше да е тук по-късно, плувайки гол в естествения басейн, образуван от впилите се в сушата води на прилива. Във водата той беше свободен; думите тук нямаха значение. Голи мъже се печеха по гръб или по корем върху кърпите си, легнали във вдлъбнатините на скалите, които образуваха удобни леговища за телата. Някой пушеше наркотик; до обонянието ми достигна острата му миризма. Това беше общество, братство, което беше установило свои социални норми в ограничената феодална структура на островното право. Чрез поезията аз принадлежах към тези хора, които не се подчиняваха на традиционното общество. Чувството ми за оскърбление не знаеше граници. Имах нужда да се отделя, да се отдалеча от ограничения живот на моите връстници. Виждах как всички те усилено се стремят към очевидната бяла стена, която щеше да ги обезличи.
Когато се връщах обратно по плажа, за да се изкача за първи път по стъпалата, десет нагоре, а не надолу, бях наясно за пътя, който изминах. Не принадлежах към нищо. Знаех, че Сали се пече на другия плаж, държейки едно широко отворено зелено око за мен, докато прелиства книгата си. А Берт е там горе, чака в парка и бавно се приготвя да отиде на скалите.
Какво исках? Какво иска някой? Тънко, ъгловато рамо, обърнато към света, поема, изписана върху небето? Влязох сам в града. В живота винаги щях да бъда някъде другаде, носещ се във въображаемо измерение. Очите ми бяха създадени за цветовете на поезията.
По пътя си минах през стария паркинг, който лежеше под надвисналите скали на Форт Реджънт. Една пеперуда потрепваше върху къпинов храст; август се самоизгаряше до небесносиня пепел. Колата на Берт беше паркирана там, на десет минути път пеша от плажа. На другия ден щях да се върна, и на следващия, и на по-следващия. Аз бях загадката, която те никога нямаше да разрешат. Алено червило, черно мастило, цяла вселена, върху която да се изпиша.
Превод от английски: Еленко Касалийски