На пръв поглед изглежда странно, но има проблеми в нашия живот, които ние разбираме най-добре с хумора. Философските разсъждения често ни затрудняват и ни оставят насред път. Ние оставаме безпомощни сред понятията и категориите на нашата размисъл, готови сме да се отречем дори от пътя, който сме поели, но един спасителен проблясък, една проста смешка, скрила в скромната си дреха бляскавото зърно на истината, ни спасява от нашата мисловна безизходност.
В света има творци на хумор. Ще сгрешим обаче, ако допуснем, че този, който го твори, не е познал скръбта. Дори само едно бегло вглеждане в неговите творби ще ни увери колко той е запознат с нея, как обилно е пил от нейната горчилка и как от добронамереност е избрал насмешката като по-просто, по-миловидно средство за изразяване на една истина.
Какъв човек е хумористът? Вярно ли е, че хумористът и присмехулникът виждат всичко изопачено, окарикатурено? Не, те виждат живота такъв, какъвто е, защото и те живеят, а понякога и повече от другите, с бушуващите противоречия и съмнения, но избират веселата част от него, като ни представят своето и нашето съществувание в освобождаващата и могъща светлина на хумора.
Съществуват безсмъртни творби в изкуството, родени в тази спасяваща атмосфера, защото хуморът е рядко постижение на човешкия творчески дух. Оня, който има в себе си истински хумор, има изобилна духовна съкровищница. Не всяка смешка, закачка или язвително ужилване е хумор. Истинският хумор е най-чистият и най-добронамереният път за отразяване на конфузните неща в изкуството. Намеренията на хумора са добри, а вдъхновението на хумориста не е рожба на сарказъм, нито на завист, а само обич към този, когото искаме да осмеем. Хуморът е като онази сериозна, но добра майка, която хваща своето дете и не обръщайки внимание на неговите викове, му умива главата, без да му причини страдание. Детето след това остава все още малко намръщено и недоволно, но умито и чисто.
И в словесното изкуство има произведения, които зад насмешката крият трагизма на нашите човешки слабости или закоравели лични и обществени навици. Тези недъзи и печални неща не се бичуват и не се изкореняват с грубо и брутално размахан юмрук, а се показват добронамерено и сдружено с озониращата сила на хумора, защото този, който ги разкрива, не отмъщава, а върши това от любов към човека или към народа, за които ги е сътворил. Такива са творбите на Аристофан в древността, а по-късно на Сервантес, Молиер, Гогол и нашия любим Алеко Константинов.
Същото може да се каже и за хумористичната рисунка. Както словото, така и тя търси и намира навиците в характерите, с намерение да спре върху тях вниманието по възможност на повече хора. Истинският хумор както в словото, така и в рисунката, който е заслужил поданството си в изкуството, е най-близо до живота, а хумористът – най-близо до личните и обществените конфликти. Животът и противоречията в него, независимо от някои специфични украси за отделните хора и народи, са еднакви за всички човешки същества на земята. Тази е причината, поради която комедията, както и хумористичната рисунка, могат да добият изключително дълъг живот във вековете, защото се докосват до неща, които са валидни за всяко време и еднакво поучават човека както във времената на Рамзесите, в слънчевата епоха на Елада, в мрачното средновековие, и днес, когато за жителите на Земята е вече тясно и скучно и те се втурват в мамещото със своите тайни пространство.
Какви са хумористичните рисунки? Едни от тях са присмехулки за отделния човек, а други за обществото. Във връзка с темперамента и намерението на художника те се превръщат в карикатури. Най-често карикатурата е отражение на събитията и се ражда на базата на актуалността. Поради тази причина карикатурата е станала журналистически елемент.
Щом като разглеждането на изкуството на Илия Бешков е задачата на настоящето есе, редно е да се каже нещо за това, че той най-ярко ни е показал съществованието на два вида хумористични рисунки. Едните от тях, които са придобили конвенционалната форма на вестникарската карикатура, а другите, които имат особен трагикомичен елемент – нещо, което според мен, е тайната и същината на Бешковия талант. Този вид рисунки ни дават някога горчиви, други път дълбоко затрогващи мигове от живота на човека, в които зрителят вижда много свои или жалки, или конфузни състояния, които извикват или внезапен смях, или навлажняват очите от едва сдържани сълзи. Имал съм случай да видя как самият Бешков, техният създател, се отнася към тях с тъжна съчувствена насмешка. Творби на изобразителното изкуство, предимно на графиката – това най-старо и най-остро влияещо на човека изкуство, те нямат още определено място, трудно се поддават на класификация, защото са плод на такова дарование, при което се намесва не само художествена, но дълбоко етична същина. Тези рисунки приличат на оня жанр от литературата, наречен есе, което не се прави като обикновено белетристично произведение, а със словесните средства, които успяват да достигнат до самата същност на нещата и състоянията.
Много от рисунките на Илия Бешков са творби, приели дрехата на хумора чрез изобразителните контрасти, зад облеклото на които наднича мъката на човешката трагедия. Такива рисунки не може да спре никаква преграда, времето е толерантно и с любов им позволява да обходят материците по земното кълбо. Тези рисунки са валидни за всички времена и за всички люде. Те биват разбрани от всички раси и езици, защото показват или скуката на закоравелия личен или обществен порок, понякога досадата от катадневието и старостта, а други път – дори и милостта. С други думи, те ни увеждат във всички познати състояния на нашето земно съществувание. За такива произведения Морис Декобра пише, че „опечаля-ват веселието ни и развеселяват нашата скръб“. Гогол пък в своите мисли за театъра казва: „Костите на твореца може да са станали отдавна на прах, но галерията се тресе от жив, неудържим смях. Хиляди сърца ликуват, макар че този, който създаде тази радост и възторг, го няма вече при нас.“
Единствен в България, който създаде този жанр, е художникът Илия Бешков. Изпълнени с най-разновидни чувства на привързаност и обич, но еднакво скръбни за това, че той толкова рано напусна земния свят, ние имаме единствената възможност да стоим възхитени и опечалени пред пребогатото, наситено с размисъл наследство, с неутолимото желание да почувстваме, че художникът е при нас.
Намирам за уместно, преди да кажа още нещо за тези забележителни творби на големия художник, да запозная макар и с кратки бележки четеца на настоящите редове с някои странички от неговия живот.
Познавам Бешков доста отдавна, но от 1935 година, когато той вече беше неразделно привързан с писателя Константин Петканов, нас ни събра хубава, смислена и мога да кажа, сърдечна дружба. Първите впечатления, които получих от неговото многостранно дарование, бяха карикатурите, които се появяваха в ежедневния печат и в които откривах изостреното му критично чувство за нашия обществен живот, за появяващите се и изчезващи белези на нашето време. Художникът със своите илюстрации и карикатури ставаше необходимо огледало и ориентировъчни стрелки върху циферблата на живота и аз си мислех, че човек няма да сгреши, ако повярва на неговия сигнал, на пророческите му хрумвания, на учудващата негова интуиция. Намирам за излишно да привеждам примери, но ясно си спомням, че нищо от това, което предрече той за големите събития у нас и навън, не остана само изречена приказка, а се сбъдна от край до край…
Когато по-късно се сближих повече с него, разбрах, че Бешков е карикатурист между другото, макар че някои, които минават за белязани ценители на изобразителното изкуство, го наричат „карикатуриста Бешков“. Те са прави дотолкова, доколкото е истина, че у нас след Александър Божинов и Бешков карикатурата като жанр не ги надмина. Не трябваше да измине много време, за да се убедя не само аз, но и други люде, че Бешков е преди всичко мислител, който изяви своеобразната си сложна, но и светла мисловност предимно чрез хумора. Неговата мисъл винаги беше заредена с лесно възпламеняващо се гориво. За тази мисловност беше потребно само едно подсещане, един начален импулс, за да се почне верижна реакция. Той смогваше да развие цял трактат дори по въпроси, които привидно бяха далече от всекидневните му занимания. Но в този трактат той изказваше дори за специалисти изненадващи мисли, сякаш някакъв невидим дух му диктуваше неведомите до тоя час закони. В такива кратки интервали от времето прозорливото око на един наблюдател можеше да се увери, че това е признакът на гениалността. Да не говорим за това как той проникваше в характерите на хората. С едно или две изречения той правеше портрет и при това безпогрешен.
Когато изтъквам тези неща, мнозина може да помислят, че следвам повелението на латинската поговорка, според която „За починалите или само добро, или нищо“. Не е истина това. В своя многоложен, сензитивен и понякога самоизмъчващ се натюрел имаше и изненадващи амплитуди. Той беше човек, създаден да изживее всичко и всички състояния. Имаше мигове, когато в неговото слово лумваше поразяващо безстрашие, а друг път гледаше като малко безпомощно дете. Разказваше ми веднъж как, когато правел карикатурите за вестник „Пладне“, бивал обхващан от несдържащ нравствен и обществен кураж. Тогава той давал за публикуване неща, каквито може да даде един великан на безстрашието, но „когато чуех – казваше същият той, – децата продавачи да се провикват на улицата: „Вестник Пладне!“, аз завирах главата си под възглавницата и шепнех: Боже мой, какво направих!“
Да се пише или говори наново за рисунките на Бешков е излишно. Тези, които са ги разглеждали с виждащо и честно око, знаят за него всичко. Не казвам, че въпросът е изчерпан, тъй като изкуството никога не се изчерпва, но често думите са или недостатъчни, или пък носят лош дъх. С тези рисунки се занимаваха и компетентни, и некомпетентни люде, които считаха, че трябва да кажат нещо. С моите бележки загатвам нещо от ония часове, или по-вярно мигове, докато усещах как в мъчителна творческа приповдигнатост на духа той превръщаше словото в рисунка и рисунката в слово. За него тоя процес не беше само удоволствие. Той се оплакваше от мъката, която носи всяка недостатъчност. Той идваше до границата, когато творецът вижда колко са бедни средствата за богатата мисъл или хрумването.
С думите ние се напрягаме да чупим преградите между два свята, за да изявим истината, но често приличаме на туристи, които лошо говорят езика на страната, която са посетили. Творческото вдъхновение на художника му даваше сила дотолкова, доколкото да загатне основното, същественото. Ръката отпада и подробностите стават излишни. Затова той казваше, че графиката в изобразяването е като есето за литературата. То само подсещат, а не изясняват защото за този, който не се досеща, изяснението е безполезно.
Вярвам, че ще дойде време, когато тези неща ще бъдат ясни за всички люде. Тогава гениалните синове и дъщери на един народ ще бъдат отделени от онези редици, които маршируват в изкуството така, че „левият ни крак да удря в земята заедно с тъпана“ – както ни поучаваше нашият фелдфебел. Това ще бъде времето, когато изкуството ще бъде освободено от вековното робство.
* * *
Илия Бешков познаваше мъчителното бреме на плътта, отегчението от нея и мъката на обслужването, с което тя ни задължава, но заедно с това той казваше, че всеки квадратен сантиметър от човешкото тяло заслужава благоговение заради мъдростта, която го е изградила. Затова между рисунките му, наситени с трагическо конфузни човешки торсове, обезобразени от лакомията и похотливостта, както и от безпощадното време, се срещат млади тела, като пролетни фиданки на невинни, неопитали още живота деца, смутено изправени до нечистото туловище на мерзостта. Такива галещи душата контрасти той остави в илюстрациите на книгите за деца, където графичният му почерк е съвсем чист и завладяващ. На мнозина е известно, че Бешков нямаше ателие. Той рисуваше у дома си, понякога на малко наклонена дъска, а много често на масата, по която имаше книги, листове, списания и различни вещи. Има художници, които поради особеностите и изискванията на тяхната работа обличат специални престилки, държат в ръка палитра и застават или сядат пред триножника и платното. Бешков рисуваше непрестанно по листа, сякаш пъдеше скуката от бездействието, което понякога обхваща човека. По стените на неговия дом нямаше нито една картина, нито от него, нито от друг художник. Единствената обрамчена илюстрация, която съм видял в жилището му, беше стилизираната, подарена от друг художник рисунка на едно магаре с жаловито уплашен израз, затворено в един обор. Нищо в този дом, освен масата с безредно разхвърляните по нея писалки, моливи и някои забравени там скици, не издаваше, че тук живее най-добрият илюстратор, некарикатурист и забележителен познавач на всички видове на графиката.
С Илия Бешков приказвахме по всички въпроси. Веднъж стана дума за спомени от ранното детство. Със свойствения си увлекателен и образен език той ми разказа как още много малък обичал да наблюдава хората и животните в бащината си къща в село Долни Дъбник. Там, в това село – уверяваше ме той – могат да се видят всички човешки лица и всички човешки нрави. Там – казваше замислен той – аз познах живота и на хората, и на животните. Тогава ги изучих, а сега ги рисувам, без да ги наблюдавам, защото ги нося все така непокътнати в моето въображение. Тогава, струва ми се, че бях стар човек, а сега, като ги рисувам, чувствам се дете.
Бешков приказваше за тези ранни години с голяма любов. Макар че тогава е изживявал и смут, и съмнение, и горести, все пак това време е най-хубавото в живота му, защото само тогава се е чувствал здрав. Разказваше ми за спокойната тишина и кротост, която усещал, щом застанел съвсем наблизо до едрия бял вол, скоро дошъл от нивата. С такова мило чувство се изпълваше той, сякаш усещаше топлината на едрото му тяло. Така ми говори за кучето, което е следяло и е трепвало при всеки дори най-малък шум около къщата, за гальовната леност на котката, легнала на слънце, за щърковете и пъргавите прелитания на лястовиците и за малките горски сиви врабци, неспирно писукащи край стобора. Всички тези животни, видени и обикнати някога, сега ще ги срещнете в многобройните илюстрации на детско-юношеските книги.
При друг разговор аз го запитах кога най-напред е видял рисунки и откога е почнал да рисува. Ето как ми отговори:
„В бащината ми къща идваха всякакви хора и както казах вече, имаше и много животни. В хората аз само се заглеждах, но с животните общувах. Първите рисунки, които видях в живота си, бяха едни петна по дъските на кования таван в селската стая. Тези петна бяха останали от пръските на варта, с която майка ми белосваше стените. Легнал на рогозката и взирайки се в тях, аз откривах най-съвършените рисунки, а те бяха образи на хора, на животни и всякакви чудновати същества. Колкото да изглежда чудно това, аз твърдя, че това са първите рисунки, които съм съзерцавал. Наистина ли бяха там? Не рисувах ли аз със своето въображение?
По-късно, когато почнах да рисувам животните и хората, а това стана след като у мен премина колебанието дали да следвам рисуване или музика, аз не мислех за това кои са по-големи и кои по-малки. Не ме интересуваше разликата в големината, а разликата в техния характер. Това е причината, поради която и до днес се мъча да нарисувам характера. По същата причина аз не търся друго, освен характера. Затова не търся да ми позират.“
Проблемът за пространството беше и си остана до край най-любимият ни разговор, а изобразителната концепция на Бешков беше овладяване на пространството. На тая тема той говореше с творчески ентусиазъм.
Когато веднъж му прочетох едно есе за пространството, той още повече се запали и интересът му стана много голям. Макар че Бешков знаеше много неща във връзка с този проблем, веднага и много добросъвестно прочете „За дименсиите на света“ от френския геометър Нюкарм, преведена отлично от Георги Радев, и след нея „Проблемът за пространството“ от Метерлинк, както и всички извадки на автори, които успях да намеря. Той беше влюбен в третото измерение, защото ние не познаваме по-горното и се гневеше на рисунки, които – както казваше той – не излизат вън от листа.
Не веднъж, а доста често, когато Бешков ми показваше свои рисунки, аз го питах: „По какъв повод си нарисувал това?“ Той ми отговаряше: „Без повод“. „А кои са тези хора?“ – запитвах наново, а той казваше: „Те изобщо не съществуват, или пък ако съществуват, аз не съм ги видял. Зная само това, че като погледнат хората на рисунката, ще видят няколко различни състояния. Състоянието е най-важно и за хората, и за рисунките.“
Друг път му задавах въпрос: „Какво заглавие или какъв текст мислиш да поставиш на тази рисунка?“ „Това често ми е най-трудното – отговаряше той. – Ако обичаш, сам го измисли или най-добре е всеки зрител за себе си да го постави. Думите ще бъдат различни, но усещането и състоянието ще бъде еднакво.“
Понякога Бешков рисуваше странни неща. Най-често те бяха или хора, или някакви чудновати фигури. Те сякаш случайно населяваха неговата рисунка. Те живееха и общуваха с истински живи хора. Това художникът обясняваше с желанието да създаде изненада от контраста, или пък да открие образа на тия, които създават състоянията ни.
Каква е принадлежността на Бешков към съществуващите школи в изобразителното изкуство? На този въпрос е трудно да се отговори, защото неговият творчески диапазон е толкова голям и така свързан с живите сокове на народа, че е трудно да се говори за принадлежност, освен за живата истина, която той е възприел от българската земя, от езика ни и от българския градски и селски човек. Бешков познава творците на Запада и Изтока, но в своето творчество остава самобитен, медитерански и предимно български човек. Своята художническа мярка той прилагаше в три свята: в рисунката, за която стана дума по-горе, в детската илюстрация и в журналистическия жанр като карикатурист. Навсякъде в тези три свята психологическото ударение пада главно върху човека. Този човек понякога би могъл да се разгневи и възненавиди художника заради неговата дързост, но хуморът, този властелин и победител, остава над гнева и докачението, защото той не е зъл, а е ценител. Тогава се поражда дружба между осмения и присмехулника и се сключва споразумение за споделяне на взаимни слабости, а двамата се обикват. Такова помирение между творбата и твореца, което представя класическата нравственост във всяко изкуство, ни е позволило да кажем, че всеки творец в своето изкуство изобразява или говори за себе си. Каквито и да се героите на твореца и каквото отношение да има към тях, той накрая ги обиква. Сервантес, който описа всички лудории на своя герой, накрая показа ясно своята любов към него и така насити атмосферата с нея, че ние, които четем тази „смешна“ история три столетия след Сервантеса, едва сдържаме сълзите си.
Рисунките на Бешков имат свой съкровен чар. Те са такива, че могат да бъдат представяни без никакво стеснение за най-високата оценка пред ония, които знаят какво е изкуство. Неговите хора, родени в изключителните мигове на творчеството, могат, както и самият той казваше, да идат „без паспорт в Париж“. Те са действително нашенски люде, но състоянието им е понятно за всички ценители на културата по всички географски дължини и ширини на планетата. Обичта си към отрудения и чист селски човек Бешков е показал в много рисунки. Лицата на тези селски люде показват кротост и нравствена чистота. Има образи в неговите скици, за които ние пожелаваме да ги има навсякъде като живи люде, да ги срещнем, за да насладим душата си с тяхната безизкуствена сърдечност.
Кога и защо Бешков се зае с карикатурата? Нека си спомним развитието на нашия обществен и политически живот и да се спрем макар и бегло при времето на вестник „Пладне“ и годините до септември 1944. Прогресивен гражданин, той е бил винаги с народа. Всички по-значителни амплитуди в обществеността са намирали в острото око и перо на художника своето неповторимо вярно отражение. Той не емигрираше от събитията. Улавяше ги и със собствената си мярка и мъдрост осмиваше ги, шегуваше се дори и с много опасни неща и понякога с алхимичната сила на добронамерения хумор помиряваше в съзнанието на читателя дори зли и заклети врагове. Бешков не се плъзгаше по събитията и често ги предвиждаше. Не само художническа убедителност имаше в неговите карикатури, но и загатване за нещо, което се сбъдваше. Със своите рисунки и карикатури той осмя мнозина, но никого не осъди.
Къде се крие тайната причина на този сравнително рано прекъснат живот на земята? Бих отговорил: в необикновено острия усет за всичко, което той ясно видя, разбра и преживя. Не бе лесно за неговия изтощен, пренебрегнат от самия себе си организъм и душевност, станали стрелка върху циферблата на българския бит, да понесе всички амплитуди.
За Илия Бешков може да се кажат още много неща, но как човек може да разчита на думите, тъй като е много трудно да се облече в слово това, което е спонтанно ясно за другия? Да описвам ли неговите „сто болести“ и неизброимите начини, по които той се бореше с тях? Лекарите се затрудняваха с него, а и той се затрудняваше с тях. Неведнъж между него и жреците на медицината се създаваха положения, при които водената дълго студена война можеше да се превърне в гореща. Но Илия правеше усилие да не огорчи тия, които бяха загрижени за него. Веднъж един от лекарите, които го посещаваха, от добро чувство към него се почувства засегнат от това, че Бешков му оспори едно твърдение във връзка с лечението. Засегнатият се обърна към Бешков и му каза: „Не ме учи. Аз съм лекар от двадесет години!“ Тогава Илия със същия тон и авторитет му отговори: „Ако ти си от двадесет години лекар, аз съм от четиридесет години пациент!“
За това, че Илия превръщаше всеки конфликт в шега, зная много случаи, но за да не протакам много моето есе, ще спомена и този разговор. При него беше дошъл един познат, аз се случих в стаята тъкмо при един разговор, който предавам.
„Илия бе, защо не си построиш или потърсиш ателие?“ Илия бързо му отговори: „Мнозина си направиха ателие, преди още да са научили да рисуват. Аз не съм за себе си убеден, че съм по-добре от тях и ателието не ще ми бъде потребно.“ Към всичко в живота – и в обикновените, и в трагичните неща, Бешков се отнасяше с насмешка. Ние с него бяхме защитници, повикани във въздушната защита. Тук нямам възможност да описвам всичко, което се случи в тази служба, а ще спомена само за срещата ми с него в неговия дом, където бе паднала бомба и бе продънила както тавана, така и пода на неговата стая. Тук се унищожиха доста оригинални и неповторими рисунки около защитата, но той не каза нищо за тях, а като се загледа в дупките на тавана и на пода, каза: „Тази бомба ме е търсила кой знае откога и като не ме е намерила вкъщи, пръснала се е от яд.“ „Илия – казах му аз, – отваря ти се голяма работа по ремонта след всичко това.“ „Не е толкова страшно – отвърна той. – Нали горният стопанин ще трябва да си поправи пода и горният – тавана? Щом си свършат ремонта, и моят ремонт свършва с това.“
Често, когато беседвах с него, мислех си за тайната на дарованието. То винаги ще се изяви. Ако Бешков не беше станал художник, непременно би бил гениален писател. В това бях сигурен. Сигурен съм и сега. Той можеше да разказва като рядък белетрист, а някои негови оригинални хрумвания и неговата рядка интуиция би го изявила като есеист от голям ранг. Ако не станеше писател, той щеше да бъде бележит музикант. Не само неговите дудуци и кавали, с които е занимавал компании и се е изявявал блестящо в ателието на скулптора Янко Павлов, но е учудвал и специалисти с чистото и топло изпълнение на Моцарт с флейта. Тогава можеше да се разбере с колко музика бе обогатена неговата душа.
Следите, които Илия Бешков остави у всички, които го познавахме и дружахме с него, с графичните и словесни рисунки, с освежаващата струя на хумора и с нещо друго, което не допусна той да намрази никого от недружелюбните хулители, са дълбоки, незаличими следи. След тежката, отрупана с успехи, възторзи и болестни мъки съдба той накрая се превърна в скръбно, самотно дете. Такъв ми се видя при последната ни среща в болницата над Владая, когато на излизане ми прошепна на ухото, че от няколко часа смъртта е сигурна гостенка при него…
На другия ден не повярвах, че той е вече мъртъв. Не ми се вярва и сега. Това не му прилича, макар че често говореше за смъртта и за нейната тайна. Той остро липсва на тия, които го обичат. Понякога ми се струва, че той ще се обади или ще срещна на булеварда човека със синьото таке, с кожуха и тънкото бастунче. Струва ми се, че виждам изящния показалец на хубавата му бледа ръка как рисува във въздуха. С примижали очи той вече вижда несътворената за нас рисунка, готова и видима за него, защото, както казваше той, човек рисува не само на хартия.
Случвало ми се е понякога как, без да мисля, се запътвам към неговия дом, да споделя с него нещо прочетено или видяно. Мисля си ,че ще го намеря на ниското легло сред стъкълцата с лекарства, замислен или свел глава над някоя книга. Сепвам се и се отбивам на друга страна. Друг път ми се струва, че приказвам с него. Струвало ми се е, както и тогава, че мисълта му слиза от едрата къдрава глава, преминава високото чело, плъзва надолу, очарователна и неповторима, и внезапно, за да отпочине и той, и събеседникът му, се превръща на смешка и спира там, на капризното и остро връхче на носа.
Ето това липсва на всички, които го познават и обичат!
Изчезна вече, но изведнъж, и през тъгата за него, долита някоя от онези думи, които никога не се забравят и които като непогрешими стрели никога не сгрешават и улучват целта.
Усмихваш се и си мислиш, че той никога няма да умре.
Приятели, нали е по-добре да мислим, че е още жив!
1958-1962-1980.