Черният щъркел

Христо Запрянов

Кур, стопанке, кур

Кур, стопанке, кур

Ето ги. Отново идват. При мен старицата, да се гаврят с мойта мъка. Проклето да е семето им и ритуалите, които изпълняват. Страхуват се от мен. Мислят ме за вещица, само защото съм отдавна мъртва. Затова са се сдушили като глутница настървени псета, скрили лицата си с маските от меча кожа. Напират, блъскат по вратата. Чувам ясно техните брътвежи вън. Влезте, не се плашете. Вижте ме добре, покрита съм с пепел, с опърлени коси и изподрани бузи. Не бягайте, елате тук при мен. Аз не ви познавам, не зная кои сте, нито как се намножихте, няма ви във времето на мойте спомени. Паметта ме лъже, забулена от греховете, които сторих заради вас. Прокудихте ме, но не ви се сърдя. Не се бойте, няма да ви сторя нищо, не съм убийца, както вие смятате. Аз съм вашата майка, а вие сте моите синове. Мразите ме, защото ви създадох. Не смеете да ме докоснете дори, а само повтаряте тези слова, чийто смисъл не разбирате. Нахлухте тук, в моя дом, за да ме налагате със своите фалоси, изваяни от дъбово дърво. Пъчите напред гърдите си, опитвате да вкарате овалните си прътове между краката ми, за да изкорените злото в мен самата, като мислите, че съм виновна за вашето нещастие. Не ви упреквам. Вие сте мъже, кукери, които изпълняват онова, което изисква обичаят. Затова елате тук, прегърнете ме. Ще ви дам онова, за което са ви пратили. Пръст от гроба на сина ми.

Родих го аз. Не съм сигурна колко време мина оттогава, но знам, че аз съм неговата майка. Спомням си, че се случи през нощта на звездопадите. Когато го извадиха от моята утроба, небето притъмня за миг, а после заваля дъжд от падащи звезди. Сипеха се върху нас и изчезваха преди да стигнат до земята. Видях с очите си, как прерязаха червото, ала отрочето не издаде нито стон. Помислих си, че са го изплашили звездите и затова мълчи, онемял от страх.

– Калпаво дете излезе, жено – казаха двете врачки, дошли отдалеч заради раждането. – По-добре го остави на нас.

– Гърдите ми са пълни с мляко, за сина ми.

– Това дете е урод!

– Толкова по-добре, защото няма да си иде след като порасне, а ще остане с мен до последния ми дъх.

Така си мислех, обаче друго стана.

Стара съм, толкова стара, че зъбите ми започнаха пак да никнат и вече се съмнявам дали съм жива. Дори не знам дали ме е имало изобщо. Всичко ми се струва като сън, от който съм се събудила и сега не различавам кое е действителност, бъркам живите с мъртвите и животните с хората. Останали са само кошмарите и нищо истинско, за което да се покаеш със сигурност.

Нима аз съм онова момиче, което с изсветлели от слънцето коси тича по ливадите подир козите и омаяно от дъха на горските цветя, се потапя в бистрите води на някой вир, без да се гнуси от увисналата си от старост плът, която днес притежава. Нима е възможно да е изтекло така бързо времето от моето детство, когато татко ме обезчести в обора, за да ме превърне от дете в жена. Направи го за добро, защото ме обичаше и искаше да продължа рода му. Бяхме останали само двамата на този свят. Понякога, когато седяхме край огнището, той ми разправяше за мама. Разказваше ми колко много сме си приличали двете и как чрез мен всъщност се сношавал с нея.

Тя загинала, заклана като всички други, от диви орди, посичащи по пътя си всяка жива твар, която срещнат. Само татко оцелял, защото избягал заедно с мен в гората. Никога не се завърнал отново там.

Страхуваше се от своите спомени, които го измъчваха докрай, затова се качихме на върха на планината, където земята се слива с небето. Страдаше заради смъртта на мама и поради това ме превърна в негова жена. Нямах още дори гърди, когато станах майка. Самата аз бях дете, а родих момиче, почти на мойта възраст. „Бендида ще се казва“, рече татко. Попитах на кого го е нарекъл и той отвърна: „На теб самата.“ А аз нямах име, ако ли пък съм имала, никога не го узнах. Сигурно защото бих могла да се казвам всякак. Но явно име не ми е било и нужно. Отначало ми викаха дъще, после жено, а сега съм вещица.

Един ден къпех дъщеря си във вира, по-скоро си играехме като две деца, когато от облаците на върха се спусна конник. Стиснал в ръката си меч, а дрехите му целите от сърма, извезани с гайтани, присветваха при всяко трепване на коня. Силяхът на пояса му бе натегнат от пищови. Мъж, напращял от сила. Гледаше ме навъсено точно между краката, там където бълбукаше водата.

– Коя си ти?

– Аз не знам коя съм, но това е Бендида, моята дъщеря.

– Хайде, мятай се на коня с твойта дъщеря, от днес ще си ми жена. И не се бави, да не се ядосам, че току-виж съм нахранил зверовете с крехките ви телеса – провикна се с пълен глас така, че ехото заглуши шума от водопада.

Стоях гола под ледените струи и държах в ръце детето. Водопадът се стичаше върху нас и ни бранеше със завесата от падаща вода. Зъзнех и треперех цяла, прималяла от студ и страх, а онзи се разсмя и едрите му зъби грейнаха като мъниста насред обраслото с брада лице.

– Ела при мен да ти покажа нещо – каза той и протегна ръката си.

Подчиних се уплашена от мъжката му сила и не знам защо, но ми хареса това, което той ми заповяда.

Татко стоеше на прага пред вратата, отправил взор към нас. Виждаше, че не сме сами и идваме, за да си отидем. Стоеше мълчалив, свил крака по турски и дъвчеше тютюн. Изглеждаше остарял, посърнал. Имаше угрижен вид, сякаш очакваше някаква присъда, която отдавна трябваше да се изпълни.

– Дал бог добро, стопанино – поздрави непознатият, когато наближихме. Спря коня си, но не слезе. Остана на седлото си, с пищов в ръка и рече:

– Помниш ме, нали?

Татко кимна утвърдително, забил очи в земята.

– Дойдох за нея, а си тръгвам с двете!

– Върви си там, откъдето си дошъл.

– Милостив човек съм аз, но не обичам груби думи, затова сега ще ти отсека езика и ще ти го подаря да си избършеш задника с него.

– Аз съм нейният баща и баща на дъщеря ѝ. Ти никога не ще я имаш, защото тя ще те погуби.

Обърна коня си и гръмна, без да се прицели. Стори ми се, че не го улучи, но когато след години се завърнах отново тук, той седеше още там, на прага. Видях, че ме позна и тогаз издъхна.

Отведе ме тук долу, в неговото царство накрай света, където свършваше земята. Наоколо само гола пръст и камъни, а под нас морето. Пени се, бучи сърдито, блъска се в скалите стръмни. Връща се назад и отново идва с нова сила. Ядосано, сърдито руши брега и го поглъща в своите недра. Плаши те и те привлича, иска ти се да си подвластен вечно на неговата сила, но само чайките и морските орли, тези птици чудни, осмеляват се да полетят и изчезнат нейде в безкрайната му шир.

Как мечтаех да полетя след тях в бездната и да потъна сред гребените на вълните, но не посмях, защото бях робиня, принудена да властва над тези скали. Голи, оглозгани от вятъра, изсмукал ги със соления си дъх, превърнал ги в прозрачен пясък, ситен като лунен прах, из който змиите сноват. Цари мъртвешка тишина и колко много белота и бяла скука. Слънцето напича отвисоко, белотата сякаш оживява, издига се, трепти, прониква бавно в душата ти и те превръща неусетно в камък. Обладана от свещена самота, не усещам вече скуката и чакам настъпването на нощта. Самотата си отива, отстъпила място пред страха от сенките. Отначало те се спущат съвсем незабележимо, промъкват се безшумно оттук-оттам. Опитват се да те достигнат с протяжните си форми, за да те погълнат преди да те е омагьосала луната.

Аз обаче не се изплаших и останах тук, сред тази пустош. Превърнах това място, отнето от морето, в храм, на който станах жрица, от робиня се превърнах в господарка, защото напоих тези голи планини, развъдници на змии и злодеи, с кръв от мойта плът. Заплодих скалата с мен самата, облагородих земята с мойто тяло, като се погребах чрез сина си, затова сега съм безсмъртна, като сянката на някой идол.

Сега вие идвате на поклонение в дома ми, но всъщност желаете да ме унищожите, да заличите произхода на своя род, който аз заченах в моята утроба. Искате да го замените с пръст, която да върнете обратно на боговете, в замяна на вашите тела. Добре, така да бъде, осквернете гроба му, само спрете да ме шибате с тези тояги. Престанете да се гаврите с мен, нали виждате, че съм една нещастница, която няма вече нищо, дори име, с което да ме назовете.

Кур, стопанке, кур

Кур, стопанке, кур

Превърнах се в бяла кукла, за да оцелея зад тези зидове на каменната кариера, станала от зандан в свърталище на главорези. Бивши затворници, все злодеи, изклали своите надзиратели и направили от каторгата крепост, в която днес те самите бяха господари. Главатар им беше онзи, дето ме направи негова съпруга. Погреба ме жива тук, в този ад. Искаше от мен аз да плащам неговите грехове. Трябваше му някой, когото да принесе в жертва, а не жена, с която да се люби. Влачих се след него като куче, без да си отдъхна през целия ни дълъг път, едва се тътрех с малката в скута, а той вървеше с коня си напред и току изръмжи: „Щом си ми жена, ще вървиш след мен“. И аз го следвах, докато стигнах тук, сред тази тълпа хайдути, жадни за жени и вино.

Истина е, че мен никой не ме докосна с пръст. Скупчиха се да ме зяпат, но без да смеят да се приближат съвсем.

– Къде го водиш това дете, войводо?

– Жена ми е.

– Не са ли две, войводо? – някой се изсмя.

– Малката е моя дъщеря.

– Щом е тъй, да пием за ваше здраве – извиси се глас в тълпата и веднага от меховете бликна гъсто, руйно вино.

Диви хора бяха, страшни, особено когато се веселят. Превъзбудени от виното изместило от вените кръвта им, измъкнали пищови, те гърмяха в небето и танцуваха в кръг. Подаваха си един на друг петел с увиснал гребен и тъпчеха гушата му с жълтици. Гледах онемяла как ръфаха глиганите живи, без дори да ги пекат, мляскаха и преглъщаха жилестото месо заедно с кръвта.

– На, яж! – хвърлиха за мен отрязан бут.

Вдигнах го от страх и го опитах. Още живо, стипчиво, кисело месо, едва го лапнах и веднага повърнах.

– Забравихме да му скопим мъдете – изхили се един.

Тогава скочи той, извади кривия си меч и замахна да го

съсече, но ръката му се спря в последния момент. Погледна към смълчаната тълпа и каза кротко:

– Ако чуя някой да се подиграва с нея, ще го накълцам на парчета.

Грабна от нечии ръце петела и ме поведе по някакъв тъмен коридор. Детето в скута ми, изплашено до смърт, не спираше да плаче. Той го изтръгна от ръцете ми и го захвърли в една празна стая, посипана с малко слама.

– Обичам детски плач да слушам, но просто нямам време за това. Сега тази килия е за нея, а следващата е за теб.

Бутна ме към съседната врата. Повали ме върху миндер от груби, нерендосани дъски. Усетих болка в коленете, после удар в брадата, но бях толкова отмаляла, че нямах сили да стана. Само се извърнах и го видях разкрачен, надвесил се над мен с исполинската си фигура. Усещах горещия му дъх във врата си. Издаваше странни звуци, сякаш ще се задуши, а вместо това избухваше в смях. В ръката си държеше за крака петела, а с другата измъкна от пояса си нож. Отряза му главата със замах. Обезглавеното птиче тяло в предсмъртния си гърч взе да пърха с криле. Кръвта бликна и обля стените и бялата ми риза. За миг проблеснаха жълтици, изсипаха се от прерязаното гърло. Чух златния им звън да кънти в ушите ми. Ужасена чаках той да се нахвърли върху мен. С лице, опръскано в кръв, приличаше на звяр, готов да ме разкъса. Изпитвах страх, примесен с някакъв непознат за мене трепет, роден от желанието да ме обладава, за да изстрадам по-скоро болката от неговия член.

Мислех го за мъж, който ще ме люби, без да спира, но се оказа само един нещастник, готов на всякакво насилие, за да прикрие мъжката си слабост. Смяташе, че аз ще обезумея превъзбудена от страст, непозната за момиче като мен. Надяваше се да запази своята тайна чрез лудостта ми, без да подозира, че аз не съм жена, а сила.

Може би случайно стана или пък съдбата тъй бе пожелала, спомням си добре, сякаш беше вчера, че точно в този миг нахлу онзи червендалест тип, с глава като топлийка. Имаше очи, приличащи на копчета, разположени почти над челюстта му, а късият му сплескан нос и горната устна се доближаваха така, че щяха да се търкат, ако нямаше мустаци по средата. Не разбрах как стана тъй, че се оказа помежду ни. Пое дълбоко въздух и започна да заеква:

– Вввойводо, пппратили са подир теб потеря!

Захвърли ме като парцал. Остави ме така незадоволена да лежа сама върху миндера. За раздяла се обърна и заръча:

– Събери жълтиците по пода. Те са твои, ти ги заслужаваш. Не забравяй, че си моята жена и трябва да ме чакаш тук, докато се завърна.

Замина заедно с цялата си чета, за да се появи отново след години. Останала сама на това зловещо място, аз отгледах мой-та дъщеря. Исках да порасне бързо, за да има някой, с който да говоря. Виждах как тя расте пред мене и се превръща от дете в девойка, а аз – в улегнала жена, замислена за старостта. Може би не бих разсъждавала за това, тук, сред тази пустош, където животът бе замрял, ако не беше тя да ме подсеща с непорочната си младост, в която аз самата се оглеждах. Опипвах с поглед неоформените ѝ гърди и малкото ѝ твърдо дупе, докато решех гарвановите ѝ коси. Отгледах я със сетните си сили, дадох ѝ цялата любов, която притежавах, а сега виждах в нея единствено жената, която ми открадна младостта. Мразех я, но всъщност я обичах, защото тя бях аз.

Бавно нижеха се дните и сезоните с тях. Жегата превръщаше се в студ, а студът в слана от моите сълзи. Стоях и плачех с години, отдадена на свойта самота. Така загубих моята чувствителност, притъпих всичките си сетива. Отправила взор в небето, наблюдавах ято черни щъркели. Те кръжаха над моята земя. Отлитаха, но отново се завръщаха, за да разбера, че времето минава и ме чака нов живот.

– Мамо, видях един препариран чичко!

– Да, дъще, мъртвите се намножиха.

Появи се като призрак. Не се изплаших, но откакто съм из тез места, не бе минавал никой. Чувах шумове и странни писъци, но за пръв път виждах жив човек. Взех го за мъртвец, прикован на голата скала, но когато ме помоли за капчица вода, разбрах, че е несретник като мен. Имаше измъчено лице и тъжен поглед. Стори ми се някак жалък и много изморен. Поканих го в дома си, да си почине. Гостих го с яйца от чайки и сушена риба.

– Имам още и прясно мляко, с което кърмя дъщеря си – предложих му чистосърдечно, а той ме погледна смирено и се свлече върху каменния под. Заспа като покойник, без да издаде нито стон.

Когато се събуди, беше вече нощ, дъщеря ми отдавна спеше. Чудех се какво да правя заедно с този мъж. Колко време мина, откакто съм сама и вече бях забравила, че съм жена. Затова сега се смущавах от присъствието на този непознат. Не смятах да споделям леглото си с него, но при все това се вълнувах от взаимната ни близост. Бе съвсем отпаднал и явно се нуждаеше от грижи. Слабото му източено лице, завършващо с рядка, рехава брадица като на козел, издаваше болнавост, която му придаваше някаква духовна извисеност. Протегнах неуверено ръка, поставих я внимателно върху хладното чело, а той, сякаш да ме поощри, повдигна леко своите клепачи. Изчервих се като дете при допира си с него. Усетих горещи тръпки да минават по гърба ми и преди да разбера какво точно ще се случи, той вече беше притиснал главата си към мен. Видях как ме гледа жално изпод моите настръхнали гърди. Усмихна се тъжно, с тънките си посинели устни, като че ли молеше да му простя. Повдигнах плахо немощното му тяло и го целунах жадно. Посинелите му устни, студени като лед. За миг се усъмних, че държа в ръцете си мъртвец, но почувствах как тогава от мойта ласка, членът му започва да расте. Понечих да го вкарам в мене, но първо го погледнах в очите, за да разбера дали има сили за това, а той ми се присмя ехидно, оголвайки дългите си предни зъби. Прониква в мен внезапно, изпитах силна болка, като че ли ме удари гръм.

– Господи! – извиках и изпаднала в несвяст от луда страст, се свлякох подкосена върху голите му рамене.

Колко време стоях така не зная, но когато се съвзех, прокарах пръсти по косматата му гръд. Беше ми толкова приятно, желаех да го целуна, за да му покажа своите нежни чувства и тогава забелязах рогата на главата му.

– Ти си дяволът?! – възкликнах.

– Да, това съм аз – отговори той.

Отиде си, тъй както и дойде. Незнайно как и накъде. Помислих си, че всичко е било една илюзия, но оттогава взе да ми се вие свят. Усетих напрежение в корема, а след това започна да ми се гади. Досетих се, че пак съм трудна. Не се учудих, нито пък се притесних. Напротив, даже бях щастлива. Отново щях да бъда майка, макар да съм заченала от самия сатана. Изкуших се, но не съжалявам. По-добре дяволско отроче от плътския ми грях, отколкото да остана вярна на някой, който не познавам и да пукна тук в забрава.

Бях излязла да се поразходя и реших да се изкъпя между скалите, насред едно дере. През нощта бе прикапал дъжд и водата, бистра като утринна роса, се стичаше по мойто тяло и му предаваше свойта мекота. Излежавах се върху утаилия се ситен пясък, изложена срещу меките лъчи на обедното слънце. Опипвах си корема наедрял, надявах се да доловя признаците на живот отвътре, но още не усещах нищо под опънатата кожа. Прокарах ръката си нагоре и напипах нещо като пъпка между двете си гърди. Отначало малко се озадачих, но след това разбрах, че ми никне трета гърда за да кърмя с нея новата си рожба.

Тогава забелязах, че срещу мен се спуща сянка, която несъмнено бе от фигура на мъж. Отначало помислих, че той се е завърнал, за да бъде тук до мен, когато се роди синът му. Взрях се по-внимателно в слабия, източен силует, спрял се точно пред голото ми тяло. Различих рижите му коси, огрени от слънчевата светлина и си спомних уродливите черти на онзи тип, който изникна помежду ни през първата ми брачна нощ. Извърнах се, за да се прикрия от наглия му поглед, но той се пресегна и ме хвана здраво за крака.

– Аз съм Бранко, а не онзи, за който ти си мислиш. Видях те заедно с него и мога да разкажа това на моя господар, пратил ме да те наблюдавам.

– Какво ще искаш?

– Теб!

– Ще ти дам жълтици.

– Твоя воля, господарке, аз съм само твой слуга – каза и ме пусна да си вървя.

– Колко време ще се крием в тази дупка? – обърна се мъжът с яки рамене без врат към този, който бе от другата страна на разтворената табла, инкрустирана цялата със седеф и ситни диаманти.

Изтегнал се спокойно върху мечешката кожа до мангала, той хвърли зарчетата от слонска кост, без да отговори.

– Дюбеш! – възкликна той, захласнат напълно от играта. – Хайде, ти си!

– Дюшеш. Това е то зар, войводо!

– Късметлия си ти, Муса, но да знаеш, не е на добро да ти върви чак толкоз много.

– Не е работата в късмета, а в табиета. Намисля ли си зара, дръпвам се леко за ухото и така се пада това, което съм намислил.

– Покажи ми как го правиш!

Муса хваща ушната си мида, но не успява да демонстрира своето умение, защото другият се присяга с ножа и му клъцва цялото ухо.

– А сега да продължим – въздъхва облекчено, докато наблюдава отегчено партньора си отсреща, който се гърчи от болка, притиснал с длан отворената рана. – Та какво ме пита ти одеве, колко време още ще стоиме тук? Не знам, не мога да ти кажа, загубил съм представа за времето в тази пещера, но ако се покажем вън, ще свършим набити върху някой кол. А ти стига вече си се вайкал за едно ухо. Ела, седни до мен. Почеши ме по гърба, а после и на друго място. Знаеш сам къде и не казвай, че го правиш само от приятелство, на теб ти е приятно да имаш моята близост. Но почакай, май че Бранко идва. Откога не съм го виждал. Навярно носи новини.

Мъжът влиза, покланя се, после присяда близо до оджака, изкашля се и чак тогава започва да разправя.

– Щеше да се появи човек, който да ви злепостави, господарю.

– Какво се случи с него?

– Убих го още преди да се роди.

– Добре си сторил. А как е онзи, дето са го изпратили за моята глава?

– Везирът каза, че те търси.

– Къде?

– Там, където теб те няма. Така ми рече.

– Сигурен ли е?

– Уста има, език няма.

– Тогава всичко е наред. Върви си почини, или има още нещо?

– Минава един керван с роби.

– Пусни го да минава. Стига съм ги освобождавал. Много станаха на свобода. Нека си останат роби, по-добре ще е за тях.

– Задава се и керван с камили.

– Едногърби ли са или двугърби?

– Това не помня, но нямат товар.

– А кой ги кара?

– Странник някакъв, без никаква охрана.

– По-добре го доведи, докато завърша играта си на табла.

* * *

Влиза слаб човек облечен с черни дрехи. Стои прегърбен, но с високо вдигната заострена брадичка. Изглежда смирен, но очите му пробляскват дръзко в тъмнината.

– Къде отиваш, страннико?

– Никъде.

– Какво превозваш?

– Нищо.

– И за какво ти трябва то, след като е нищо?

– Все за нещо ще потрябва.

– Хм… Ела да поговорим насаме! – кима той озадачен и затваря шумно таблата. Отвежда го в своята килия, там, където мракът става непрогледен и не отеква даже стон.

* * *

– Честно да ти кажа, Муса, като го слушах какво говори, ми потекоха сълзи. Ти ме познаваш и знаеш, че не съм плакал никога преди. И тогава не плаках, само дето ми потекоха сълзи. Не за друго, а от честолюбие.

– Какво ти каза?

– Каза ми, че съм от тези, на които им растат рога.

– Рогоносец.

– Точно тъй ми каза.

– Ти уби ли го?

– Не, защото знаеше какво говори. Ето, виж ме по-добре на тази слаба светлина – и той развива своята чалма с меки гънки.

* * *

– Лоша вест ти нося днес, войводо!

– Каква?

– Везирът каза, че онзи, който досега те търси там, където теб те няма, идва да те залови.

– Не се бойте! Аз сам ще се предам. Но преди това ще ида да видя моето семейство.

– Какво ще правим без теб сега?

– Ще ме откупите! Злато имате, нали. Иначе ще намеря начин да избягам, за да ви избия до един.

* * *

Очаквах го. Предчувствах, че ще дойде да ми отмъсти. Едва ли си спомняше как изглеждам, но явно бе надушил нещо с животинския си инстинкт и щеше да се появи, за да ме накаже, преди да си отиде пак. Знаех, че е способен да извърши всичко, дори да ме убие, но не от ревност, а от омраза към собствената си жена. Бях подготвена за това, очаквах дори смъртта, затова не се смутих, когато той разби вратата на трески и влезе вътре сам. Стоях загледана в земята, без да зная как да се държа. Опитах се да го целуна, но той ме отблъсна с неприязън настрани.

– Не се сърди, че не те обичам. Сега не ми е до това. Приготви ми нещо за храна, че съм много гладен, а по пътя нямаше какво да ям.

Надробих му цяла купа с хляб и вино. Сложих му паницата на масата, а той, без да каже нито дума, започна да се храни с апетит. Знаех, че мълчи нарочно, за да мога да говоря аз. Стоях до него права, онемяла съвсем от страх, но накрая се реших и почнах:

– Искам да ти кажа нещо!

– Няма нищо, което да не знам. По-добре сипи ми още, за да се наям.

Сложих му повторно, но този път набрах кураж и сила.

– Исках да ти кажа, че съм трудна.

За миг замря, но после продължи да мляска.

– От кой?

– От теб.

– Но мамо, ти живя съвсем сама!

Познах гласа на дъщеря си, промъкнала се зад гърба ми в този късен час, за да види с очите си мъжа, от който аз тогава се боях. Може би ревнуваше от бъдещото ми дете, затова искаше да ме злепостави, в желанието си да ме притежава само тя. Но едва ли. Познавах я добре, говореше против мен не от детска завист, а като жена, която в старанието си да се хареса, бе решена дори да ме погуби. Изглеждаше учудена, сякаш ме попита само за да задоволи присъщото за възрастта ѝ детинско любопитство, но с престорената си наивност целеше да ме игнорира.

– Малка си още, за да разбереш някои неща – отговорих троснато.

Очаквах, че той ще се ядоса, можеше да извади ножа и да ме заколи, тъй както си яде, но вместо това попита само:

– Коя е тя?

– Твойта дъщеря.

Гледах как я сграбчва в своите обятия и малкото ѝ тяло се загубва в закоравелите ръце, единствено косите ѝ, които аз хващах на опашка, сега се влачеха по пода като черен шлейф.

– Къде ме носиш, татко? – попита тя със звънливия си детски глас.

– Да спиш, дъще.

Мръсница отгледах аз. Безсрамница, без капка свян. С лице на ангел, а душа на блудница. Опита се да ми покаже, че не означавам нищо за този мъж, който сам ме бе избрал и не мога да го предизвикам дори с това, че съм била при някой друг. Унижи ме, макар и несъзнателно, като обидено дете. Показа ми, че вече е жена, а пък аз не ставам за нищо друго, освен да се наслаждавам на техните стенания.

Прокудих я, тъй както се прокужда кучка, нека си мърсува другаде, далеч от моя дом. Да върви в гората, там при самодивите, където бродят диви зверове. Молеше ме да ѝ простя, само защото съм ѝ майка или пък сестра. За нищо на света не бих го сторила, по-добре да пукна тук от самота, отколкото да кърмя блудница със свойто мляко. Въобрази си, че нещастник като него би могъл да я желае, но той искаше не нея, а девствеността ѝ, защото знаеше, че девствеността е такова нещо, което отнемеш ли един път, не можеш да си върнеш пак. Обезчести я и избяга в затвора, избяга като всеки мъж.

Останах пак сама, но не за дълго. Роди се моето момче. Изглеждаше напълно здраво, без никакви кусури и въпреки че врачката предрече друго, растеше бързо, направо с часове. Сучеше като вълче от трите ми гърди, без да спира и се смееше някак дяволито, когато млякото в тях пресъхнеше. Чувствах се доволна от живота, най-после имах син, който ми принадлежеше и нямаше да постъпи с мен като онази мръсница, която аз отгледах и пропъдих. Отдадох се изцяло на майчините грижи, полагах всички сили да го отгледам и направя мъж. Шепнех му напевно ласкави слова и милвах нежно малката главица в скута си, докато той, забил личице в гърдите ми, ги хапеше лакомо до болка. Обичах да го кърмя, тогава го усещах като част от мен, а той ме гладеше виновно, с пълни от любов очи. Малък беше още и не разбираше, че ме обича. Трябваше му още време, докато порасте и проумее своите чувства.

Колко бързо си отлита времето, как неусетно нижеха се дните. Ето го сина ми, вече е пораснал. Онова момче насреща, което се люлее в ковчега на баща си, окачен на дъбовите клони. Минаха се толкова години, а аз все така очаквам трупа на своя мъж. Очаквам го с празната надежда, че най-после ще го имам, за да мога да го погреба. Исках да се избавя от страха, на който бях обречена като жена, осъдена да пази вечно тайната на мъжката му сила.

Полагайки в земята тленните му останки, можех най-сетне да го притежавам заедно с неговата зла сила. Тогава щях да съм свободна и да властвам с помощта на лошата му слава, но засега от него нямаше нито вест, нито кост. Нито пък разнасяха главата му из села и махали, за да всяват страх или успокоение в хорските души.

Бях приела тягостната неизвестност за съдба и се надявах никога повече да не се завърне, когато чух по урвите ехо от копита на препускащ кон и замръзнах вцепенена, защото проумях, че той не е мъртвец, а се прибира здрав и читав при своята измислена жена. Идва при мен да ме малтретира за утешение на гузната си съвест. Сигурно е узнал, че имам син и сега се връща, за да го погуби. Има нужда да се наслади на мойта мъка, която го възбужда и му дава сили за живот.

Извиках при мен момчето, приготвих го за път. Бързах да го изпратя, преди той да го е заварил тук. Боях се за сина си, страхувах се, че може от ревност да се гаври с него и накрая да го убие.

– Ще вървиш оттук през платото, след което ще се спуснеш надолу към гората от диви мушмули, но ти не спирай никъде, докато не стигнеш устието на реката, а оттам ще тръгнеш срещу течението по нейното корито, докато не забележиш, че реката се обръща и започва да тече нагоре. Има ли вода, храна лесно ще се намери, но аз съм ти изцедила за из път малко мое мляко в този мех – упътих го прибързано и го целунах за последен път.

Видях, че се разплака, макар и без сълзи. Малък беше още, за да може да си иде.

– Как ще живея без твоето мляко, мамо?

– Млад си, ще се справиш.

– Млад съм, но не знам дали няма да умра.

– Не се страхувай. Обещай ми само, че ще се завърнеш някой ден при мен.

– Нали за това си тръгвам, мамо, за да се върна. Не мога да се върна, без да съм заминал!

Лодката бавно пори водата. Момчето, облегнало се с цялата си тежест на дългия, подкастрен прът, се изтласква с всичка сила от тинестото дъно на спокойната река. Прикляка, за да помогне на още неукрепналите си рамене, изпъва до болка вратни жили, после си поема за малко дъх и пак повтаря познатото движение, чрез което преодолява насрещното течение. Изглежда отмалял от дългия си път и трудно се крепи върху неустойчивата лодка, но продължава напред към неизвестното, воден от страха, присъщ на едно изгубено дете. Все по-мъчно си служи с пръта, който се изхлузва по изранените му ръце, а течението, станало по-силно поради стеснилото се корито на реката, го връща пак назад. Стреми се да се задържи за клоните на върбите, надвесили се над водата, докато се провира сред протяжните стъбла на дивите лози, закриващи небето и превръщащи светлината в мрак. Опитва се да намери брод откъм светлата страна, там където брегът е гол и скалист, но дъното на лодката, която едва гази гладката повърхност на реката, опира в камък. Оглежда се наоколо, търси начин как да се измъкне, преди течението да го е завлякло настрани и забелязва змийските главички, надничащи сред разцъфналите лилии. Поглеждат го любопитно с изцъклените си очички и изчезват под овалните листа на водните растения, след което отново се показват насред плитчината. Наблюдават го зорко, като че се готвят да го нападнат и само чакат удобния момент да се увият около трупа му. Изтегля пръта. Мъчи се да ги пропъди, удряйки с дървото отгоре по водата, но преди да се реши, забелязва, че сред камъша, там където се скриват два изплашени бекаса, се подава гърбът на щука. Рибата стои неподвижна и повдига циклично своите хриле. Не беше близвал нищо друго освен млякото в меха, което бе изпил почти веднага и сега почувства остър глад, бе готов да изяде дори и жива риба. Остава на място, изправен и готов за удар, но изчаква реката да го отнесе сама, по-близо до брега, там където водата се бе затлачила от есенни листа. Щом се приближава достатъчно до целта си, той замахва, но под напора на свойта сила губи равновесието и пада в реката. Не умее да плува, затова търси дъното с крака. Смята, че е съвсем плитко, ала нозете му не намират никаква опора. Опитва се да си поеме въздух, но вместо това се нагълтва с жабуняк. Маха с ръце с надеждата, че ще се добере до нещо, за което може да се хване, обаче успява да напипа единствено лигави стъбла на лилии, изникнали някъде от дълбините. Те се оплитат като змии около неговото слабо тяло, докато накрая то изчезва под водата.

Есен е. Листата капят във водата и реката ги поглъща, а студът тихо ги покрива с лед. Странно, жабите са още там и крякат в тишината, а някой пали огън от изсъхнали листа.

Когато се съвзема, вижда пред себе си жена. Тя се е надвесила точно над главата му, тъй че черните ѝ като катран коси се докосват до изпитите му бузи. Погледът му първо среща изумрудени, големи очи с тежки клепачи, те заемат основна част от нейното лице. Струва му се, че познава това лице така добре, че бе готов да го целуне, но само миг по-късно се отдръпва смутен от непосредствената близост на техните тела.

– Какво правиш тук, момче?

– Не знам.

– Значи търсиш мен – отвръща тя и се засмива по детински. – Хайде, ставай, преди да си замръзнал.

Подава му ръка да стане. Поколебава се малко дали да я приеме, обаче я поема. Усеща хладната ѝ длан в свойта и чувства как при този допир с нея го побиват тръпки. Не разбра защо му стана тъй горещо, никога преди не бе изпитвал подобно нещо. Вярно, досега не бе срещал друг човек, не познаваше никой освен родната си майка. Но при контакта с тази жена му се струва, че в нея има нещо странно.

– Върви след мен – казва тя студено, въпреки че се усмихва мило.

Тръгва по следите ѝ. Внимателно следва всяка нейна стъпка, понеже се бои, че може да я изгуби от очи в гъстата растителност. Жената се промъква като котка между храстите от зеленика. Дребната ѝ фигура се шмугва чевръсто по тясната пътечка, която явно познава добре. Макар и да не е висока, тялото ѝ, покрито цялото с пъстри змийски кожи, е източено, с дълги крайници и тънка талия. Движи се пъргаво, с походката на хищник, който се прибира в своето леговище след успешен лов. Понякога се спира, за да го изчака и тогава той може да се полюбува на прелестните ѝ гърди, умело прикрити под кожената ѝ препаска.

Забелязала откровения му поглед, тя отново се извръща, за да продължи да се катери, раздразнена от невинния му флирт. Не след дълго стигнаха до някаква постройка, която нямаше стени, а само сламен покрив. Наоколо растяха високи тръни, но вече пожълтели, без цвят и аромат. Преди да влезе вътре, тя се спира сред изсъхналите храсти и го кани да влезе пръв.

– Заповядай, това е моят дом. Влез оттук. Вратата е винаги отключена.

– Не виждам никаква врата, нито пък стени.

– Защо да се обграждам със стени? Не познавам никой, от който да се крия.

Пристъпва под навеса плахо. Смущава го миризмата на мърша, примесена с тази на сено. Поглежда към тавана и вижда сушени тела на змии, окачени по гредите. Струва му се странно, че висят там, но продължава да крачи несигурно напред, докато не се препъва в нещо масивно на земята. Полита върху трупа на още топъл бик. Изплашва се, готов е да се разреве, ако не бе гласът ѝ, който го кара да сдържи плача си.

– Предчувствах, че ще дойдеш. И го заклах в твоя чест. Досега живях с този бих, но не ми е нужен вече, въпреки че ми беше малко жал. Важното е, че ти си вече тук, при мен и трябва да те нагостя както подобава.

Наблюдава как тя, отметнала косите си назад, раздухваше тлеещите въглени. Бе застанала с разкрачени нозе, облегнала се на голите си лакти. Имаше хубави бедра, набити и добре оформени, на места ожулени, но иначе с приятен лек загар. Така надвесила се над жаравата, излагаше на показ бюста си, който зачервил се от жарта, се откриваше изцяло, всеки път когато се поемаше дъх. Привлечен от неприкритата ѝ женственост, изпитва тайното желание да се притисне в тези надути като облаци гърди.

– Нямам мляко да те накърмя, но ще приготвя бели бъбреци за обяд. Отрязах ги от това животно, на него и бездруго не са му нужни. Не се гнуси, накиснах ги във вода и обелих ципата отвън. Сега, след като ги подсуша добре, ще ги изпържа в лой.

Чува как пращят дървата в огнището. Подушва въздуха и усеща пушека в дъното на ноздрите си. Тестисите, оставени на бавен огън, цвърчаха звучно в нагорещения меден съд. Уморен до смърт, той чувства, че му прилошава от тежката миризма на разтопена лой и несигурно се отпуща върху косматото туловище на мъртвото животно, все така вторачил погледа си в съблазнителния бюст на своята любезна домакиня.

Милва го с хладните си длани. Подканя го ласкаво да се събуди. Моли го да вкуси от изпържените бели бъбречета. Започва да го храни грижливо в устата, загребвайки обилно с дървената си лъжица, като че ли искаше от него да погълне всичко наведнъж.

Струва му се вкусно, но не може да го сдъвче лесно, защото кучешките му зъби, които не са спрели още да растат, разкъсват джуката отпред. Доскоро познаваше вкуса на майчиното мляко и затова сега се затрудняваше малко, когато трябваше да преглътне нещо. Бе твърде гладен, затова дъвчеше настървено, усещайки привкуса на свойта кръв.

Когато обедът привършва, внезапно усеща прилива на сила, а умората, спохождаха го през дългия му преход, изведнъж изчезва, изместена от някакъв странен порив в областта под таза. Сякаш нещо го подхваща между краката и го повдига тъй, че членът му пораства и става корав до болка. Изпитва желание да го обхване с ръце и да го поднесе към своите уста, където би могъл да го стисне силно със зъби. Наблюдава възбудено жената отсреща. Тя сваля бавно своите одежди. Първо открива гърдите си, стегнати, с големи вирнати зърна, след което разголва задните си части, хълбоците, подчертани от извивката на таза и пищните бедра. Изхлузва се като змия от старата си кожа. После изпълзява до него и без да се стеснява от свойта голота, започва постепенно да го разсъблича, така както си лежи върху трупа на закланото животно. Оставя се покорно в нейните ръце и захласнат от близостта на прекрасното ѝ тяло, не забелязва как го е вързала с ремък за рогата на бика.

– Толкова си малък, а си така космат! – възхищава се тя, докато прокарва студените си пръсти по гърдите му, обрасли с косми като козина.

Това малко го смущава, но няма време да се засрами, понеже тя замахва силно с нещо дълго и го стоварва точно там, където се разтваряха бедрата му.

– Не се бой от моето насилие. Правя го, защото те обичам. Страданието е наслада, а насладата страдание. Млад си още. Не проумяваш смисъла на мойте думи, но потърпи. Стой послушен и сам ще разбереш. Били ли са те някога с волски пишки? Ето, виж колко е приятно. Не буйствай! Не се страхувай. Сега боли, но след това ще ти е приятно. Не можеш да пораснеш, без да те боли.

Налага безмилостно откритите му срамни части. Бие го зверски, хванала изкъсо отрязания член. Опиянена от своята игра, прехапала до кръв посинелите си устни, тя шиба беззащитното му тяло и при всеки следващ удар зърната на гърдите ѝ нарастват, настръхнали от страст.

– Усети ли сладостта от болката? – шепне тя.

Странно, но наистина изпитва особена наслада. Отначало почувства само болката, която го измъчваше дотолкова, че не знаеше дали ще може да я понесе, докато накрая сетивата му, загубили своята дразнимост, го накараха да се освободи напълно от всякакви задръжки. Той се отдава изцяло на удоволствието от телесната си слабост. Стене от задоволство, изпълнен от желанието да се освободи от тленното си тяло, твърде немощно, за да понесе страданието, на което бе подложено.

Жената върху него стои гола, с разрошени коси, не спира да го бичува бясно, докато накрая изпаднала в несвяст от пристъпа на ярост, се свлича отмаляла върху голото му тяло. Задъхана, останала без сили, лежи просната и се тресе, като че ли бе изпаднала в транс, но постепенно се опомня. Поглежда го печално, с навлажнени от сълзи очи.

– Чудиш се коя съм? – пита тя, навела главата си надолу към него. – Ти не ме познаваш. Аз съм твоята леля и сестра, но всъщност съм твоята майка, тъй като баща ти се люби с мен, а не онази стара вещица, която смята, че ти е майка, само защото те зачена с друг. Роди те, за да ме прокуди. Искаше да те отгледа само тя. След като не мога да ти стана майка, ще ти бъда поне жена. Но ти ми казвай „мамо“, звучи ми по-добре!

Застанала на колене пред отеклия му фалос, тя го притиска страстно в хладните си длани и забива острите си нокти в нежната му плът. Стои известно време така, като хищник който се любува на своята жертва, преди да я убие. После се надига, извива се като кобра и го глътва наведнъж. Засмукала го силно с плътните си устни, рязко се изтегля пак назад, сякаш искаше да го изтръгне от неговия самороден корен. Вижда очите ѝ, които при всеки неин напън изскачаха вън от дълбоките си орбити, проблясват срещу светлината и хлътват обратно в кухините.

Усеща топлината, проникваща в изтощеното му тяло при допира на члена му с устната ѝ кухина, причинена от някаква болезнена дразнимост, от която започва да му се завива свят. Под напора на нейните мощни тласъци нещо в него постепенно се надига. Избива го гореща пот, после го побиват тръпки. Струва му се, че се задушава. Стене високо, мята се като заклан, докато накрая, обладан от сила, разкъсва ремъка, с който бе привързан. Хваща жената за косите. Опитва се да я усмири, тъй като повече не може да задържи напрежението, нагнетило се в неговите слабини.

Изведнъж застива. Чувства приятен гъдел в тестисите, който се превръща в болка, за да изпита миг след това истинска наслада, когато живородната му течност се излиза в нейните уста.

Лежи изтощен, опрял гърба си о тялото космато на принесения в жертва бик. Опитва да се надигне, за да я погали по главата, ала тя го отблъсква силно назад. Дъхът му секва от внезапната ѝ грубост. Въздъхва, после си поема дълбоко въздух и когато се съвзема, усеща че прониква вътре в нея. Хванала члена му с ръце, тя пронизва с него целокупността на окосмената си плът. Влиза рязко, почти насила, чу я как извика, сякаш я бе пробол с нож, след което се отпуща върху гръдния му кош. Вирнала брадичка, отхвърлила небрежно косите си назад, бавно се въздига и започва неестествено да се тресе. Почувства, че органът му отново се изпълва при допира с влажната ѝ вулва. Отначало нещо го простърга, но постепенно входът се отваря и той охотно се оставя на ритмичните движения на възбуденото женско тяло. Вкопчва се като удавник в повдигнатите ѝ гърди, напразно се опитва да задържи напиращото отвътре семе, за да удължи колкото се може удоволствието, на което бе подложен.

Обезумяла от възбуда, тя става неудържима. Стене. Крещи истерично от екстаз. Търси отчаяно неговия секретиращ член и насъбрала мощта на разтворените си докрай бедра, се притиска отгоре с цялата си страст. Бе му приятно от сладостната тръпка, която го изпълва, но изпита остра болка в края на гръбнака, там където прешлените се впиват в кожата на мъртвото животно. Струва му се, че потъва бавно в нек-ротиралата тъкан под напъна на резките движения. Останал да лежи по гръб, без да прави никакви усилия, съзерцава безмълвно как тя страда от насладата, която той самият бе ѝ причинил, докато накрая всичко се размазва пред очите му, светът се завърта в кръг, притъмнява и потъва в мрак. Щом идва на себе си, вижда, че членът му е целият омацан в кръв. Мисли си, че това може да е кръвта на бика, оставила следи по техните тела, ала тя отдавна се бе съсирила и не можеше да го омърси по този начин.

– Откъде е тази кръв?

– Това не е кръв. Това е нещо друго – отвръща тя и се усмихва тъжно.

– Но това е грях!

– И какво от това?

Грохнали от любовната игра, те стоят неподвижно, с отпуснати тела. Лежат свити на кълбо, долепени един за друг. Гледат се и мълчат, за да не се издадат, че се срамуват от вза-имната си близост.

– Мразиш ли ме, синко?

– Мразя те!

– Мрази ме тогава! – процежда тя през зъби, след което се засмива сърдечно и го целува нежно по челото. – Толкова си малък, а си вече бог!

Седи, без да мърда, опрял главата в скута ѝ. Диша тежко. Опитва се да заспи, но миризмата на нещо диво, което тя излъчва, го възбужда. Поема въздуха с пълни ноздри, за да определи вкуса на аромата. След известно време вече не се съмнява. Ухае на горски теменужки. Миризма, която опиянява. Оставя се на този дъх да го изпълни. Неусетно се унася в спомени, които го връщат назад към миналото. Струва му се, че си е у дома, отпуснал се блажено в топлите обятия на родната си майка. Тя го милва, гали нежно буйните му къдри и грижливо го повива, докато бозае сладко от напрегнатите ѝ гърди. Затвори ли очите си, вижда ясно лика на майка си, сякаш тя се намираше тук, до него и се готви да запее приспивна песен, но вместо на ласкавата прегръдка се бе отдал на тази странна непозната, която се представяше за негова сестра и леля. Дали наистина бе права, или това са само налудничави брътвежи на някаква обезумяла, внушила си, че тя е неговата майка?

Вдъхва аромата ѝ, тежък, силен, толкова приятен, но напълно чужд и непознат. Опипва внимателно гърдите, нежни като пъпки. Те приличат на две отронени сълзи, но ефимерни, без капка мляко, което да те успокои и да заспиш дълбоко. Все пак близостта ѝ му допадаше, дори го привличаше неудържимо, караше го да я желае непрестанно, въпреки че го наби и му причини болка, направи от него мъж. Постепенно грубостта ѝ се стопи, агресивността ѝ се превърна в нежност, а омразата в любов, в която той се сви уютно.

– Не спиш ли, сине? – чува гласа ѝ като шепот в нощта.

– Струва ми се, че никога няма да заспя.

– Има време, синко, всички ще заспим.

Стои притаен в мрака, заслушан в звуците на тишината. Странни, зловещи звуци, идващи от недрата на нощта, които карат сетивата ти да се напрягат.

– Ако знаеш приказка, моля те, кажи ми я!

– Добре, синко, сега ще ти говоря за студа.

– А за топлината?

– Не, това е нещо друго, което не познавам…

Една жена, огряна от луната. Лежи на хълбок гола, направо върху земята. Погледът му се плъзга по гърба ѝ, обхожда задника ѝ, заоблен като билото на планината. Разпъжда с ръка молците, за да прокара длан по силуета, както би сторил с една добра кобила, преди да я обязди. Докосва я внимателно с пръсти. Заспала е дълбоко, дори не диша. Усеща студа по гладката ѝ кожа и тънката корица лед, която я покрива. Забива нокти. Ледът се чупи. Надига се да я покрие с топлината, отделяна от горещата му кръв.

Тогава съзира сянката над нея, дълга и протяжна, като че ли слиза направо от небето. Проследява я, иска да проумее откъде се спуща. Поляната бе обрасла само с тръни и нямаше дори дърво, от което би могла да се получи. Внезапно проумява, че може би душата ѝ си бе отишла и сега само спокойното ѝ тяло да лежи смирено тук, до него. Вкопчва се в нея с надеждата, че ще се събуди. Отчаяно разтърсва голите ѝ рамене и целува жадно застиналите ѝ очи. Разплаква се като дете, останало без майка, разбрало изведнъж колко скъпа му е била тя.

Разсънена от солените му сълзи, жената вдига неохотно уморените си клепки, но щом го разпознава, се усмихва мило и го обвива нежно с ръце.

– Не си ли мъртва, лельо? – пита той през сълзи.

– Казах ти да ме наричаш мамо!

– Добре, мамо, но погледни натам!

– Натам няма нищо.

– Тогава откъде се спуща тази сянка?

– Не ме интересуват сенките, а ти! – прошепва тя и го стиска силно между разтворените си крака, докато болката го кара да забрави всичко друго, освен това, че се намира върху нея.

Надвесен отгоре, изправил се на нокти като раздразнен звяр, той стене силно, извива главата си към нея и забива зъби дълбоко в плътта ѝ.

– Защо ми причиняваш болка?

– Защото те обичам, а този път няма да е вече същото.

– Това му е хубавото, че няма да е същото, тъй като ако е същото, какъв е смисълът, детето ми?

Унася се. Надява се, че ще се успокои, за да може да заспи. Напразно държи очите са затворени. Умората е толкова голяма, че не може да се освободи от нея. Само се измъчва, като кара сетивата си умишлено да си почиват. Оставя се на безсънието доброволно, но именно тогава, когато съзнанието му е престанало да се съпротивлява, му се присънва едно приказно момиче. Очите ѝ са сияйно сини, а косите златисти, като руно се стелят на вълни по красивото ѝ младо тяло. Облечена е в снежнобяла риза, стегната със зелен колан, а над главата ѝ подобно на корона блести лазурен ореол. Застанала върху клада от лаврови венци, тя държи в ръката жезъл и му маха вяло, за да дойде.

– Коя си ти? Не те познавам – пита, без да иска.

– Богиня върху клада.

Заслепен от божествената ѝ красота, той стои стъписан, без да може да продума нито дума. Стига му само това, че може да я съзерцава. Внезапно нещо пада върху голото му тяло. Отваря стреснато очи и образът постепенно се разсейва в мрака. Насреща му пробляскват два кристала. Измяуква коте. Различава фигурата на мръснобяла котка, озъбила се хищно срещу него.

– Не се бой – казва жената с характерния за нея строг глас. – Това е моята котка, преди спяхме двете с нея, затова сега се сърди, но иначе е кротка. Сляпа е. Извадих очите ѝ и ги замених с диаманти. Скрих ги там да ги пази, да не ги открадне някой негодяй.

Котката се извръща мудно. Усеща как меките възглавнички на хладните ѝ лапички пристъпват отгоре по стомаха му, след което отскача плавно, без да го одраска и се свива като топка между нейните гърди. Жената гали нежно гладката ѝ козина, тя доволно мърка и близва леко с розовото си езиче пъпката на голото зърно.

– Сега ще ти разкажа мойта приказка, но ти не се плаши, всичко в нея се е случило с мен. Отдавна, преди доста време, когато ти още не съществуваше и мама много ме обичаше, защото си нямаше никой друг, за когото да се грижи. Тогава аз бях съвсем дете и си играех по голите баири. Там, сред пукнатините на скалите намирах убежище от нейната натрапчива привързаност. Нали знаеш колко е досадна, когато почне да се притеснява. Затова се криех в пещерите, докато ме търси и слушах спотаена в някой ъгъл как ме вика разтревожено с пискливия си глас. Такава си е мама, една мръсница, която ме отгледа, за да страдам вместо нея.

Все така методично гали котката с ръце, но изведнъж я вдига за врата и я захвърля грубо в нощта.

– Нагла котка – отбелязва тя и продължава своя разказ. – Ти не се засягай. Повярвай, че е тъй, както аз ти казвам. Тогава и аз я обичах много, също като теб. Затова се криех, за да я подразня. Исках да разбера дали ѝ липсвам и се спотайвах в една дупка в скалите, видях кълбо от змии. Разръчках ги с пръчка, докато накрая кълбото се разплете и на земята останаха да светят два големи диаманта. Харесаха ми, затуй ги взех, да си поиграя. Не ги показах дори на мама, че да не си ги присвои. Така останаха при мен, чак до днес. Сигурно се питаш, кой ли би могъл да ми ги отнеме? Всеки, и най-вече ти, който си дошъл при мен без видима причина, обаче аз знам, че всъщност те изпраща тя.

Надига се на лакти, като че ли се опасява да не би някой да я чуе и отново продължава своя монолог.

– Сега, като се замисля, ми се струва, че разбирам как са се освободили от затвора онези главорези, предвождани от този, от който ти се криеш. Някога каторжниците са открили в кариерата диаманти. Подкупили с тях надзирателите, а управата изклали. Оттогава бродят по балканите и всяват ужас, където стъпят, като накрая станали толкова опасни, че изпратили башибозук за главата на баща ти. Търсили го дълго време, докато накрая той сам им се предал. Знам, защото преди това се отби през къщи и тогава спахме заедно за първи и последен път. Бе дошъл да види мама, но вместо нея пожела да бъде с мен. Обезчести ме, след което рече: „Дай ми двата диаманта!“ Ако ги бе поискал преди това, сигурно щях да му ги дам от страх, но след това изпитвах само яд към него. Мислих си, че ме е желал, а той е търсил в мен нещо друго. Все пак, изглежда, още го обичам и сега утеха си ми ти. Нашето дете. Нищо, че те зачена друг и те роди мойта майка. Ти си оставаш плод на моята любов.

Тя става, отива до огнището и хвърля дърва в жарта. Взема нещо дълго, наподобяващо масур. Слага го в устата, след което го пали откъм края с една горяща клечка. Всмуква нервно. Пламъчето от чибука просветва в тъмнината. Връща се обратно на старото си място. Присяда бавно. Стои самотна, обвита от кълба гъст, синкав дим, с плътно прибрани към тяло нозе, опряла брадичка върху коленете. Изгърбила се като котка до разпаления огън, който ясно очертава линията на гръбнака ѝ, тя пуши, замислена за нещо, което не споделя.

Приближава се внимателно към нея, иска да я погали по косата, за да я разсее, като ѝ напомни, че е до нея. Прокарва пръсти по уплетените ѝ кичури. Тя не трепва. Изглежда напрегната, сякаш очаква да получи спазъм.

– Не пуши, не виждаш ли, че ти прилошава.

– Заради дима е. Поемам го в себе си, докато ме изпълни и стигна до оргазъм.

– Но това е пошло!

– И какво от туй?

– Сигурно е ужасно да си жена?!

– Да, така е.

Стоят заслушани в тишината. Не се чуват други звуци, освен ромонът от реката. Тя се влачи някъде далеч в долината, но гласът ѝ става силен като грохот, идващ от недрата на земята. Бучи зловещо, сякаш влачи след себе си телата на удавници, стенещи за помощ по пътя към отвъдното. Вслушват се в зова на ехото, изместило тишината от коритото на реката. Сгушват се в очакване на нещо предстоящо. Неизвестността ги плаши, но ги кара да се чувстват близки, телата им се търсят пипнешком в мрака и без умисъл се сливат в едно.

Тогава върху тях се струпват жабите. Големи, крастави, с брадавичеста кожа, те полепват по откритите им органи. Гледат ги с ококорените си очи, като че ли настояват да се приобщят към акта. Зейват глухо с жабешките си уста, издуват се от топлината на секрета, отделян от техните тела, отблъскват се с лопатообразните си крайници, за да сторят място на следващите, пъплещи след тях.

– Ела при огъня, момче! Страх ги е от горещината – вика тя и го дърпа настоятелно за ръката към кръга около жарта.

– Що за същества са това?

– Нали виждаш, жаби. Пристигат винаги, когато се разваля времето.

– Откъде се взеха тук? Толкова са много, че направо ми се гади.

– Не знам. Сигурно, защото щъркелите отлетяха – жената се присяга и хваща една жаба за краката, поглежда я с погнуса и я мята в огъня. Колко са противни! Къде отиде моята котка?! Никога не е тук, когато трябва да ме пази.

Нощта минава. Заедно с нея изчезват жабите. Отиват си като нощни пътници, които не оставят в теб никакви спомени, а само неясна меланхолия, която те изпълва безпричинно и те кара да се съмняваш в смисъла на своето съществуване. Ден е, но слънцето не се показва, забулено от гъсти облаци, излезнали навярно от дъното на преизподнята зад билото на планината. Ято гарги смълчано прекосяват небосвода, за да сторят път на настъпващата буря. Една светкавица разцепва тишината и изчезва безцелно някъде из склона. Завалява. Тежки капки, като гроздови зърна се удрят в земята. Почвата ги поема жадно, докато накрая съвсем прогизва и се превръща в рядка кал.

Те стоят под навеса на сушина и съзерцават безпристрастно с подпухналите си от безсъние очи как облаците се стелят бавно и се превръщат неизбежно в гъста, лепкава мъгла. Облегнала се на неговото рамо, тя се протяга към огнището, гребва шепа горещи въглени и изгаря с тях врата му. Той скача. Болката от изгореното месо го кара да изтича вън, където дъждът го плиска. Жената се смее пресилено, стиснала плътно белите си зъби.

– Какво ме зяпаш? – казва тя сурово. – Не стой така, ами изведи костенурките на паша. Извикай ги с тази свирка, направена от крак на щъркел!

Тя протяга своята изтънчена ръка, хванала внимателно с дългите си пръсти тънка кост, наподобяваща на шило. Поема я и засвирва тихо, почти без звук. От мъглата една подир друга изпълзяват костенурки. Те поклащат безмълвно главите си в ритъм, изпънали напред сбръчканите си от старост шии и се подреждат в кръг около свиреца.

– Виждаш ли? Доволни са от теб. Харесва им твоята музика. Това е мойто стадо, а ти си техният пастир – поема си дълбоко дъх, за да глътне още въздух, останал твърде малко в стаята, изместен от влагата, нахлуваща отвън. – Боядисала съм костеливите им клетки с ярки багрила – говори с дрезгавия си, пропушен глас и сочи вяло костенурките. – Правя го, за да мога да ги различавам, дори когато мъглата е по-гъста и от мляко.

Жената се изтяга отегчено и притваря пренебрежително своите очи. Напомня му на котка, свила се на топка удобно край огнището.

– Сега ела при мен на топло. Остави ги вън да пасат спокойно – изрича това в просъница и голото ѝ тяло застива като мумия до тлеещата жар.

Заприличал на скелет, поради телесната си слабост, той стои, излегнал се на хълбок и напича прогизналото си, но обезводнено от любов тяло. Лежи, разкрил охотно срамните си части. Съзерцава своя член, който нараства бавно повлиян от неговия собствен поглед и добива такива размери спрямо инфантилното му тяло, че отдалеч прилича на един огромен, мислещ фалос.

– Лошо време. По-лошо е от вчера, когато цял ден плиска дъжд и накрая взе че се стъмни, а днес изобщо не се съмна – отбелязва тя, облегнала брада върху ясно изразените ребра на гръдния му кош, докато подрязва с нож орловите си нокти и ги събира старателно на купчинка във вдлъбнатината на хлътналия му навътре пъп.

– За какво ти са? – изрича той, превъзмогнал не без усилие напрежението на отеклото си от възбуда тяло.

– Това са моите знаци. Когато някой ден умра, по тях ще разберат колко дълго съм живяла, както правим ние, щом намерим корубата на костенурката.

Жената прибира чевръсто с пръсти отрязаните нокти. Отваря капака на една зарита в земята ракла. Пуска ги внимателно вътре, като че ли ръси семена, след което го привиква похотливо с жест.

– Ела да ти покажа нещо!

– Не мога.

– Защо не можеш, синко?

– Не мога да си вдигна члена. Достъпен е единствено за мене.

– Лошо момче си ти! – отвръща тя иронично и му се заканва разбиращо с пръст.

Лежат заедно един до друг и слушат как ръми дъждът. Жената държи в ръце дебела книга с дървени корици, подвързана с кожа и прелиства последователно страниците ѝ от пергамент. Момчето се мъчи да заспи, но шумът от нейните движения му пречи, кара го да се чувства неспокоен, изнервен допълнително от дългото безсъние. Плъзга по инерция ръката си по нейните загладени бедра, но тя ги притиска и го кара да разбере, че ѝ е неприятно.

– Недей, пречиш ми да чета!

– Но, лельо, ти не можеш да четеш!

– Именно затова, синко! – отговаря тя сърдито, като отмества ръката му оттам.

Почувства се унизен. Никога преди не бе го отблъсквала така, а ето че сега го стори. Направи го нарочно, за да го накара да изпита неудобство от това, че е станал мъж. Надига се, подобно на раздразнен звяр, комуто са отнели плячката. Иска да проумее нейната постъпка, но е твърде уморен от непрекъснатите блудства с тази жена, посветила го в тайната на сладостта от болката. Вече не можеше да спи, измъчван от желанието да я изпитва непрестанно. Открила му веднъж пътя на познанието, сега го остави сам да страда в света на свойте сънища.

Неусетно се пренася някъде далече, в измерения, които не познава и вижда отново онова хубаво момиче, което стои все така самотно върху кладата от лаврови венци. Тя е още там и го привлича със сияйната си красота, като звезда в нощта. Искаше да се приближи, да се докосне до лъчистата светлина, струяща от златистите ѝ къдри, но се препъва и пада в нейните нозе.

– Ти се върна – усмихва му се мило тя.

Изправя се несигурно. Застава на колене пред нея. Плахо вдига очи нагоре, търси да открие ясния ѝ поглед.

– Какво правиш върху тази клада?

– Мисля.

– За какво?

– Как да я запаля. Ако имаш огън, подпали я, или си върви!

– Не мога да извърша това – отвръща ѝ тревожно, преглъща жадно с пресъхналата си от вълнение уста.

– Защо?

– Защото те обичам.

Усеща познатите горещи тръпки, предхождащи пристъпа, породен от прилива на мъжка сила. Надига се на пръсти. Мъчи се да я докосне. Успява да я хване. Тя го моли през сълзи да си отиде, опитва се да се издигне, но той я държи здраво за прасците. Притегля я към себе си. Сурка грубо изящното ѝ тяло по лавровите клони. Запрята фееричната ѝ риза. Заголва нейните бляскащи бедра. Разтваря ги като крила и прониква в нея с мощта, набрала се неудържимо в недрата на исполинския му полов орган. Разкъсва я като с ятаган и когато се взира в очите ѝ, застинали от болката, разпознава в тях изродения образ на своето измъчено лице.

Тогава дочува как някъде до него пращят клоните в огъня, долавя топлината откъм изпънатите си назад крайници. Усеща в носа си миризмата на опърлено. Струва му се, че гори. Разтърква сънените си очи. Вижда в близък план стъпалата на жената да шарят боси по жарта.

– Какво правиш? – пита изумен.

– Гася огън, за да взема пепел. Ще я омеся с кал, за да я лепна по вратите. Така се плашат вълците, идващи, когато студът скове реката.

– Но тази къща е без врати!?

– Как, не ги ли виждаш, залостила съм ги здраво, защото те са вече близо. Долавям миризмата на онзи единак, който е стигнал тук преди всички.

Отправила взор към небето, жената танцува върху тлеещия огън. Петите ѝ разравят гневно парещите въглени. Хвърчат искри. Дими земята. Нозете ѝ се движат в плетеница и сякаш изписват мимолетно с бързите си стъпки някакви тайнствени, сакрални знаци. Тя се издига бавно от топлината, подобна на жрица принесла тялото си в жертва.

Изпитал режеща празнина в стомаха си, той вика с всичка сила, за да преодолее бариерата на нейната мистерия:

– Гладен съм!

Струва му се, че не го чува, увлечена в своята левитация, затова се изненадва, когато тя му отговаря през завесата от дим:

– Свали си от тавана змии, защото трупът на бика се разложи – гласът ѝ звучи приглушено, като че ли всеки миг може да изчезне.

Присяга се и смъква от тавана едно от влечугите, висящи над главата му. Поглежда с погнуса сухото, превърнало се на чироз тяло и забива хищно в него острите си зъби.

– Ти не си ли гладна? – пита, за да разсее неприятното усещане, че се храни с влечуго.

– Аз се храня с тебе, синко – изрича го с непознат за него тътнещ глас.

Различава ясно зловещата ѝ фигура насред кръга от огън. Опърлена, покрита със сажди, обвита в дим, стои и гледа втрещено с искрящи пламъци в очите. Ужасен от страшния ѝ вид, отстъпва заднишком назад, но краката му, омекнали в коленете от уплаха, се подгъват и той се свлича вцепенен надолу. Изпитва рязка болка в края на гръбнака. Извива се като червей настрани и пипнешком обарва болезненото място. Установява, че му е израснала опашка.

– Спа ли с нея? – чува строгия ѝ глас.

Стреснат, той забравя мигом свойта болка.

– Не разбирам твойте думи.

– Питам за самодивата от твоя сън.

– Аз мислех, че това е само сън!

– Какво ѝ стори?

– Изнасилих я.

– Защо ѝ причини такава болка?

– Защото я обичам.

След това признание тя се вцепенява, чертите на лицето ѝ постепенно се смекчават и придобиват онзи тъжен вид на измамена жена, готова да прости неговата изневяра въпреки гнева, предизвикан от накърнените ѝ чувства. В името на любовта, която е подтискала, прикривайки я чрез развратните си страсти.

– Ако я обичаш истински, не би могъл да я докоснеш с пръст!

– А какво да правя с мъжката си сила?

– Аз нали съм с теб.

– Но тогава тя ще си отиде!

– Толкова по-добре. Значи не е била достойна за твоята любов – тя го милва нежно по косата и той се отпуща примирено в нейните обятия.

Оплели своите тела в любовна примка, те лежат изтерзани от взаимната игра през дългата дъждовна нощ. Не могат да се разчленят един от друг, затова само потреперват от студа и по този начин отцепват малко залепналата им от влага кожа. Опитват се да се раздвижат, но нощта, останала на място под тежестта на пороя, който носи, ги притиска плътно към земята. Ослушват се. Чуват как дъждът отвън се плиска и се стича надолу към реката, където жабите се бяха настанили върху корубите на удавените костенурки. Жената лениво прокарва ръката си по гръбнака му, за да го стопли, наранявайки го с острите си нокти, но той остава все така угрижен, без дори да реагира на нейната милувка.

– Не мисли за нея! Любовта е само болка, синко.

– Не мога. Тя ми каза нещо, което никога не ще забравя.

– Какво?

– Че съм от тези, дето се родили по погрешка.

– Копеле? Не… Ти си мой син и дете на дявола.

– Затова ли ми расте опашка, мамо?

Лежи, опрял брадичка в подножието на нейните гърди, зареял поглед във върховете на зърната им. Вижда как изведнъж те се свиват и остават в това неадекватно положение.

– Не вярвай на моите брътвежи.

– Ти се обяви за моя майка, а сега ми казваш нещо друго.

– Мога ли да погледна твоята опашка? – казва плахо тя и плъзга ръката си надолу, опипвайки с пръсти косматия израстък. – Колко е красива! – въздъхва и я изтегля внимателно в свита шепа, като се разсмива с гръмкия си глас.

– Престани с този смях! Кажи ми кой съм аз!

– Знам само онова, което виждам.

Влагата се стели изпод мрака, забулила като мантия прогизналите им тела, покрити с мухъл. Разяжда месата им отвътре, превръща ги в мърша, която се разлага бавно и ги слива в една дифузна маса.

– Чудя се какво харесвам в теб. Теб самата или онова, което криеш между бедрата?

– Не ставай глупав. Нали знаеш, че това е всичко, което притежавам – отвръща тя с глас, който сякаш идва изпод земята.

Притиска главата му надолу към корема си. Бузата му хлътва в меката ѝ плът. Ухото му се вслушва в анатомичната ѝ целокупност, за да долови стоновете на сърцето ѝ. Струва му се, че дочува нещо като тътен. Изцежда цялата си слюнка и облизва нежно малкия отвор, наречен пъп. Отново се заслушва, но този път дочува само глухо клокнене отвътре. Поглежда я, да прецени дали няма нещо против да я целуне, но тя прилича на онемяла статуя, застинала безжизнено с отворени уста. Мисли си, че може би е мъртва, съдейки по безизразния ѝ поглед, отправен към отвъдното, затова се надига и я пита как е.

– Мечтая – отвръща тя.

– За какво?

– Да умра красива.

– А пък аз – да умра красиво.

Щом изрича тези думи, два снопа лъчиста светлина се появяват в нощта и го заслепяват. Учудва се откъде ли идват. Не се е мръкнало, а мракът е станал непрогледен. Присвил очи, той търси източника на фестониращата светлина в тъмнината. Различава пред себе си тялото на котката, която го гледа изпитателно с диамантените си очи. Пуска ръката си към нея, опипва меката ѝ бяла козина, настръхнала от неговия допир. Не бяга. Оставя се да обгърне врата ѝ с пръсти. Прави опит да я придърпа към своето тяло, но тя забива зъби дълбоко в плътта му и се мъчи да отмъкне ръката му навън. Той се сурва, теглен от животинската ѝ сила и усеща как тече водата измежду ребрата на набъбналия му гръден кош.

– Реката ще ни отнесе! – отправя зов към заспалата жена.

– Не се бой. Дъждът е спрял.

Оглежда се и вижда, че наистина слънцето изгрява зад нейния издаден като било хълбок.

Тръгна след реката. Тя се свиваше като костенурка в собственото си корито, от което бе излязла, за да повлече след себе си света. Момчето се боеше, че може да изгуби нейните следи и по този начин да отреже пътя си за връщане назад, към своето минало. Затова тичаше подире ѝ, затънал до колене в калта, с надеждата, че реката ще се укроти, като замре на място. Тя обаче все повече му се изплъзваше и се губеше в недрата на земята. Воден от стъпките на жабите, той пълзеше в тинята, оплетен в изтръгнати стъбла на водни линии и коренища. Влачеше се като червей, за да стигне там, откъдето беше тръгнал, но вече със самочувствието на мъж, опознал страданието на телесната си същност. Правеше отчаяни усилия да се измъкне от калта, пърхаше с крайници като настъпена стоножка, но така само затъваше безапелационно в собствения си отпечатък, спечен от горещите лъчи на окъпаното слънце. Глината постепенно образуваше около него форма, подобна на черупка и превръщаше гъбясалото тяло в чироз, залят от някакво подобие на магма.

Някой къртеше земята, образувала кора върху неговия гръб. Отлюпваше цели късове наведнъж и по този начин му причиняваше остра болка при отделянето на тези щитове, сраснали се с косматата му кожа.

Престори се, че не диша. Чувстваше се добре в този калъп, излят по мярка и сега не искаше да излиза от собствената си черупка. Вярно, горната част на клетото му тяло се бе спарушила в своеобразна възглавница срещу безмилостните слънчеви лъчи, но отдолу, където се намираха меките му части, имаше прохладна влага, охлаждаща приятно целия обездвижен организъм. Беше му удобно тук, потънал в тинята до гуша. Почиваше си пълноценно, докато чакаше реката да прелее и да отнесе трупа му у дома, а ето че сега нечии ръце го хващат изпод кръста и го изтеглят мощно от земята, като че ли бе някое растение.

Щом очите му привикнаха със светлината, видя, че го държи широкоплещест мъж с едър кокал, който го наблюдаваше със свитите си като пори, безизразни очи. Лицето му, цялото осеяно с бръчки, бе покрито от побеляла четинеста брада, скриваща масивната му долна челюст и белезите от рани по врата.

Пое си въздух трудно, но успя да го попита със зъкърнелия си глас, наподобяващ чупене на кости:

– Къде ме носиш?

– Вкъщи.

– Защо?

– Аз съм твой баща.

– Нима ме изрови от пръстта, за да ме погубиш?

– С времето човек започва да обича тези, които мрази и да мрази тези, които е обичал.

– Няма ли да ме убиеш?

Мъжът поклати отрицателно глава, без да каже нищо и притисна нежно в скута си неговата мумия.

– Не те разбирам, татко.

– Ти си мойта съвест, сине!

Коментари