* * *
Не ме отегчава
чуждото
щастие.
Чуждото щастие
не тежи.
Моето нещастие
не ме отегчава,
моето нещастие не тежи.
Тежи ми
липсата на щастие,
неоформено
от различни мебели,
неоформено
с мрачни удобства.
Защо не се завърнеш ти,
защо не се завърнеш ти,
о, щастие,
вървяло под оловните облаци,
вървяло в мрак.
Защо не се завърнеш,
щастие,
на първата река,
която ний преграждаме,
на първия тунел,
пробит във взривове
и силикоза.
Защо не се завърнеш,
щастие,
на всеки изкоп
или със всеки разговор,
или със всеки гняв,
или с неконструктивния
живот,
откриван
в твоето
завръщане.
О, щастие,
защо не се завърнеш
при хората,
останали
със нищото.
* * *
Ако загинеш,
ах, ако загинеш,
ти ще загубиш
своите мечти.
Смъртта е глупава,
недей загива
без своите мечти.
Убий мечтите си,
за да се върнеш,
и в улиците
ти ще срещнеш
някоя мечта,
убила всички срещи.
Ти не тъгувай,
просто целуни
паважа след
големите ѝ стъпки.
Ти просто
целуни
нощта
или деня.
Ти просто
целуни
една агония.
* * *
Снегът е сребърен,
снегът умира
в клепачите
и устните.
Снегът умира
не като сребро,
снегът умира
във вашето безсъние,
в цървулите,
продънени от походи.
Снегът умира
в празните паласки,
в паласките,
изпълнени със сняг –
вий ровите
и пръстите са ледени,
и пръстите,
преровили паласките,
умират,
умират без последната
възможност
на изстрела,
последен
заличил
жестокостта
на всяко отчаяние.
* * *
Загубено е всичко
и отиде
загубеното някъде
далеч.
Загубено бе нещо
много хубаво
и никой си не дава
вече сметка
какво загубихме,
кое бе толкова
обичано и хубаво,
оставило ни вечно
във скръбта.
О, третостепенна
и жалка скръб.
О, третостепенна
и жалка загуба.
Умирай,
не скърби.
Ти нямаш нищо.
Дори и да скърбиш,
ти нямаш нищо
освен вероятността
за скръб.
* * *
Вероятност означава
скръб,
Съгласен съм, дори
съм длъжен
да отговарям
за улиците
с хората доволни
и за ветровете,
осъществили хората
доволни.
За топлите легла
с доволни хора.
О, конфитюрите.
О, мохера,
невъобразимите
транзистори
и телевизори –
цялото магнетофонно
щастие,
заради което,
без да съм съгласен,
аз отговарям.
Просто съм съгласен
да отговарям
с несъгласие.
Да съществувам
във всичко, означаващо
еснафщина,
със всичко,
означаващо скръбта.
Казваха някога –
сърцето вземи,
тъгата вземи,
самотата вземи.
Казваха някога – последната
пачка патрони вземи,
но скръбта остави ми
на мен.
Но скръбта в твоя
пулс ускорен,
но скръбта, обкръжила
с черни сенки очите ти,
но скръбта остави.
Казваха – последния дъх
ми вземи.
* * *
Вероятно,
навярно,
сигурно
с тъмнината ще идва
страхът.
Съвсем сигурно аз ще се
връщам,
без да зная накъде и защо.
Само моята скръб
отговорно
ще върви заедно с мен,
без да знае къде и защо,
но с безкрайната
скръбна увереност
на една вероятност,
означаваща скръб.
* * *
Може би
други улици
трябва да има.
Може би
друг състав на кръвта,
пулсът би трябвало
да е друг;
задължената самота
на самотния поет
да е друга.
Може би целият свят
би трябвало
да е някак си друг.
Целият свят може би
не съчувства
на нашата
близост,
несрещната моя,
в случайния,
в съчинения
мой свят на случайност
и заливи.
* * *
Светът за нас
бе твоят дъх,
бе моят дъх,
бе просто кръг
неправилен.
Бе простото редуване
на гледане
в студените прозорци
на трамвая,
в неправилния жалък
кръг, отнел
с дъха ти,
с моя дъх
света, принадлежащ
на всички хора.
Тези стихотворения на Иван Пейчев са една малка част от книгата с негови творби, която подготвя за печат издателство „Народна култура“. Стихотворенията са непубликувани до момента и са написани в гр. Калофер през 1972 година. (Бел. ред. бележката е от 1995.)
Марияна Фъркова