Сексуални персони – изкуство и декаданс от Нефертити до Емили Дикинсън

Камий Палиа

Секс и насилие или природа и изкуство

В началото бе природата. В основата на която и срещу която се формираха представите ни за Бог. Природата остана висшия нравствен проблем. Няма да успеем да разберем що е секс или пол, докато не уточним отношението си към природата. Сексът е подчинен на природата. Сексът е природното в човека.

Обществото е изкуствена защитна система срещу природната сила. Без общество ние бихме били подмятани от неистовите вълни на природата. Обществото е система от унаследени програми за намаляване на нашата унизителна пасивност пред природата. Ние можем да променим тези програми бавно или изведнъж, но каквато и да е било промяна в обществото не може да промени природата. Човекът не е сред любимците на природата. Ние сме един от множеството видове, върху които природата проявява силата си. Природата си има свой „дневен ред“, което ние едва ли подозираме.

Човешкият живот започва в безредие и страх. Религията възниква сред обичаите на населението, за да намали наказателните „кодекси“. Малко са местата, където населението понася жеги или се сковава от студ.

Цивилизованият човек не признава пред себе си реалната си зависимост от природата. Вниманието и вярата му са насочени към великолепието на културата и утешенията на религията, но само един жест от природата и всичко е в развалини. Пожари, наводнения, мълнии, бури, урагани, вулкани, земетресения – навсякъде, по всяко време. Бедствията застигат и добрите, и лошите. Цивилизованият живот изисква момент на илюзии. Идеята за върховната благосклонност на природата и Бога е най-мощния спасителен механизъм на човека. Без нея културата би олицетворявала страх и отчаяние.

Сексуалността и еротизмът са сложно вплетени елементи в природата и културата. Феминистите твърде улесняват проблема за половото разделение, като го свеждат до проблем на обществено споразумение: пренаредба в обществената стълбица, елиминиране на половите неравноправия, уточняване ролите на половете и щастието и хармонията ще се възцарят. Тук феминизмът, като всички либерални движения от миналите две столетия е наследник на Русо. „Общественият договор“ (1762) започва така: „Човекът е роден свободен, а навсякъде е окован във вериги“. Поставяйки добродетелната природа на романтизма срещу корумпираното общество, Русо направлява прогресивната вълна в културата на XIX в., за която реформите в обществото са начина за постигане на земния рай. Тези балони на надеждата бяха спукани от злото на двете световни войни. Но русоистите се преродиха в поствоенното движение от 60-те, от което води началото си съвременният феминизъм. Русо отхвърля християнската песимистична нагласа за първороден грях, за човека, омърсен по рождение, предразположен към зло. Идеите на Русо за вродената човешка доброта доведоха до обществен строй, превърнал се в етика на Американските социални служби, наказателните кодекси и поведенческите терапии. Според нея агресията, насилието, престъплението произтичат от обществените лишения – бедност, лоша семейна среда. По такъв начин се обвинява насилието на порнографията и чрез самодоволен кръговрат от доводи, обяснява изблиците на садизъм като бич срещу самия него. Но насилието и садизмът са се проявявали често в историята, във всички култури в даден момент от развитието им.

Тази книга заема гледната точка на Сад – най-нечетения значителен автор в западната литература. Работата на Сад е всестранна сатирична критика на Русо, написана в десетилетието след първия и неуспешен русоиски експеримент – Френската революция, който съвсем не завърши с политически рай, а с адското Царство на терора. Сад е по-скоро последовател на Хобс, отколкото на Лок. Агресията идва от природата, това Ницше го нарича воля за власт. Според Сад, връщането „назад към природата“ (повелята на романтиците, която все още прониква културата ни от сексуалните съвети до рекламите за овесени ядки) ще означава свобода за насилието и страстта. Аз подкрепям това. Обществото не е престъпник, а сила, която възпрепятства престъплението. Когато обществения контрол е намален, вродената човешка грубост избухва. Насилник се създава не от лошото обществено влияние, а от липсата на адекватни обществени условия. Феминистите, в желанието си да обяснят разпределението на силите по пол, застават срещу природата. Полът е сила. Самоличността е сила. В живота на запад няма безсмислени взаимоотношения. Всеки убива, за да живее. Природният универсален закон, че „от развалините се ражда“ важи и за съзнанието, и за материята. Последователят на Ницше Фройд добавя: „личността е конфликтна“. Всяко поколение оре с ралото си върху костите на мъртвите.

Съвременните либерали страдат от неразрешими противоречия. Те издигат индивидуализма и свободата и в радикалността си стигат до обвинения на социалния ред в деспотизъм. От друга страна, очакват от правителството да разпредели благата поравно за всички, подвиг, достижим единствено чрез засилване на властта и бюрокрацията. С други думи, либерализмът назовава правителството тираничен баща и същевременно изисква то да се държи като майка Тереза. Феминизмът наследява тези противоречия. Той вижда всяка йерархия като подтисническа, като обществена измислица; всичко отрицателно за жената е мъжка лъжа, създадена, за да постави жената на мястото и. Феминизмът прескочи изконната си мисия за политическо равноправие на жените и стигна до там да отрича случайността, непредвидимостта, като я нарече ограничаване на човека от природата или съдбата.

Сексуална свобода, сексуално освобождение. Съвременна заблуда. Ние сме йерархически животни. Събаряйки една йерархическа стълбица, построяваме нова, дори по-неприятна от предишната. Йерархията в природата си има своя алтернатива в обществото. В природата първичната сила е закон и следователно оцеляват най-здравите. В обществото слабите са под закрила. Обществото е лихата ни защита срещу природата. Когато престижът на държавата и религията е нисък, хората са свободни, но те не понасят тази свобода и търсят други зависимости, като наркотиците и депресиите. Според мен, където сексуалната свобода е търсена или постигната, садо-мазохизмът няма да закъснее. Романтизмът неизменно се превръща в декадентство. Природата е строг надзирател. Тя е чука и наковалнята за индивида. Истинската свобода е да умреш от земя, въздух, вода и огън.

Сексът е далеч по-тъмна сила от това, което прокламират феминистите. Поведенческите секстерапии проповядват, че е възможен безгреховен, невинен секс. Но сексът винаги е бил обгърнат в табута, независимо от културата. Сексът е допирната точка на човека с природата, в която моралът и добрите намерения се превръщат в първични импулси. Аз наричам това пресечна точка. Тази пресечна точка е тайнственият кръстопът на Хеката, където всичко се връща обратно през нощта. Еротизмът е царство, населявано от духове, това е мястото извън границите на приличието, което е едновременно проклето и мечтано.

Тази книга показва до каква степен културата е насочена срещу най-съкровените ни желания. Интеграцията на човешкото тяло и съзнание е сериозен проблем, който не се решава чрез освежителен секс или увеличаване гражданските права на жените. Въплъщението, ограничаването на съзнанието от материята е насилие срещу въображението. По същия начин свиреп е полът, който не ние сме си избрали, а ни е наложен от природата. Нашата физика е източникът на мъки, тялото ни е дървото на природата, върху което Блейк иска да ни разпъне.

Сексът е демоничен. Този термин, присъстващ в учението на романтиците от последните 25 години, идва от гръцкото daimon (δαίμων), което означава дух с по-ниска божественост от олимпийските богове. Изгнаникът Едип става сянка в Колон. Думата придобива значение на пазител на човека-сянка. Християнството измества значението на думата от дух/божество в демон/сатана. Гръцките духове не са били зли, най-малкото са едновременно зли и добри, като самата природа, която те населявали. Подсъзнанието при Фройд е демоничното царство. През деня ние сме обществени създания, нощем слизаме в света на сънищата, където властва природата, беззаконието, сексът, жестокостта, метаморфозата. Денят е изместен от демоничната нощ. Миг след миг нощта и еротизмът обхващат въображението, погубват добродетелните ни желания и подредби, обгръщат предмети и хора в тайнствена аура и ние правим открития през очите на художника.

Призрачната същност на секса се съдържа в брилянтната теория на Фройд за „семейния роман“. Във всеки от нас се таят кръвосмесителни белези на сексуални лица, които ние носим от люлката до гроба и които определят кого и как да обичаме и мразим. Всяка среща с приятел или враг, всеки сблъсък или почит пред авторитет носи перверзните черти на семейния роман. Любовта е претъпкан театър, както Харолд Блум отбелязва: „Ние не можем да обгърнем един човек (сексуално или не) без да обгърнем нейния или неговия семеен роман“.1

Ние все още не знаем почти нищо за мистерията около cathexis, либидото. Свободната воля в секса и емоцията действа доста слабо. Както знаят поетите, влюбването е неразумно.

Сексът като изкуство е наситен със символи. Според семейния роман при възрастните сексът винаги е израз, ритуално повторение на избледнели в съзнанието ни реални неща. Съвършен човешки еротизъм е невъзможен. Някъде дълбоко във всички семейни романи съществуват насилието и враждата, самоунищожителните желания на подсъзнателното. Децата са отрочета на разюздания егоизъм и воля, защото те идват директно от природата, като враждебен намек за неморалност. Ние таим непрестанно сатанинската си воля. Повечето хора я прикриват със заучени поведенчески модели и я срещат само в сънищата си, които бързо забравят на сутринта. Волята за власт е вродена, но сексуалният „текст“ на семейния роман се заучава. Човешките същества са единствените създания, при които съзнателното и животинските инстинкти са така тясно свързани. В живота на запад не съществува чисто физически или свободен от напрежение сексуален сблъсък. Всяко привличане, всяко докосване, всеки оргазъм е постигнат с участието на психиката.

Търсенето на свободата чрез секса е обречено на провал. В секса, в принудата и в древния закон за необходимостта.

Сексуалните лица от семейния роман са заличени от при-ливната сила на забравата, движението назад към първичното унищожение, което Ференци сравнява с океан. Оргазмът е господство, капитулация или успех. Природата не зачита човешката самоличност. Затова толкова много мъже се обръщат или изчезват, след като са правили секс, защото са усетили унищожаването на дяволското. Западната любов е заместител на космическата реалност. Тя е защитен механизъм пред необузданите и необуздаемите сили. Подобно на ранните религии, тя е начин за контрол на първичния ни страх.

Сексът не може да бъде разбран, защото природата е неразбираема. Науката е метод за логическо обяснение на природните процеси. Като формулира материалността на природните сили и открива начина за предсказването им, човекът намалява тревогата си, свързана с космоса. Но природата нарушава собствените си правила, когато си пожелае. Науката не може да предотврати дори мълния. Западната наука следва Аполоническото съзнание: надежда, че чрез наименованията и класификациите, прастарата нощ може да бъде разгромена.

На запад наличието на име и лице носят значение за формата. Там отстояват дискретната същност на нещата. Да назовеш, значи да познаваш, да познаваш, значи да владееш. Ще ви демонстрирам как величието на запада произлиза вследствие на тази заблуда. Народите от Далечния изток никога не са заставали срещу природата така. Закон е послушанието, а не конфронтацията. В основата на будизма лежи връзката и хармонията с реалността. Физиците на ХХ в. се връщат към постулатите на Хераклит, че цялата материя е в движение. С други думи, нещата не съществуват, а само енергията. Но това твърдение не се приема с въображение, защото отхвърля западните интелектуални и нравствени достижения.

Западният човек знае онова, което вижда. Рецептивните връзки са в основата на нашата култура и благодарение на тях е титаничният ни принос към изкуството. Сред природата ние виждаме, индентифицираме, назоваваме, разпознаваме. Това апотропно разпознаване е щитът ни срещу страха. Разпознаването е ритуално познание, принудително повторение. Казваме, че природата е красива. Но това естетическо изявление, несподеляно от всеки е друга защитна форма, за съжаление неадекватна към природната многообразна цялост. Красотата на природата се ограничава в тънката обвивка на глобуса, в която се гушим. Разкъсайте тази пелена и дяволската грозота на природата ще изригне.

Да приемаме само красивото е Аполоническа стратегия. Листата и цветята, птиците и хълмовете са като легенда, с която онагледяваме познатото. Онова което забравяме като се наслаждаваме на природата е адското (chthonian), което означава земното – „обитаващо ада“ – на земните недра, не на повърхността. Джейн Харисън използва термина за предшестващите старогръцката митология религии, и аз подменям с него дионисиевите чествания, символ на вулгарни удоволствия. Дионисиевото не е пикник. Това е адът, сляпото упование на подземната сила, мрака и тинята, на които Аполон не се поддава. Това е обезобразяващата бруталност на биологията и геологията, кръвопролития и загуби заради Дарвин, мизерията и покварата, които трябва да заличим от съзнанието си, за да запазим Аполоническата си почтеност като личности. Западната наука и естетика са опит да придадат на този ужас поносима форма.

Демонизмът на адската природа се цензурира от запада. Съвременните хуманисти превърнаха „трагичната страна на живота“ в основа на сериозни разсъждения. Те заклеймиха смъртността и летежа на времето като основни литературни теми. Отново съзирам бягство и дори сантименталност в това. Трагичната страна от живота само отчасти отговаря на действителността. Това е рефлексия на борбата на запада срещу неразбирането на природата, обусловена от грешките на либерализма, който в романтическата си философска същност е по-скоро наследник на русоиста „ърдсуърт, отколкото на демоничния Колридж.

Трагедията е най-разпространения литературен род на запад. До края на XIX в. той е непознат в Япония. Волята на запада, заставайки срещу природата, е да драматизира неизбежния си провал като общочовешки, какъвто той не е. Парадокс в историята на литературата е зараждането на трагедията от празненствата, посветени на Дионисий. Смъртта на главния герой напомня на жертвоприношение на животни и дори на ритуали за принасяне на хора в жертва. Неслучайно трагедията, както ние я познаваме датира от Аполоническия V век на атинското величие, чиято велика творба „Орестия“ на Есхил е празник, посветен на разгрома срещу адските сили. Драмата по време на Дионисиевите празници, като преминава от ритуал към „мимикрия“, т.е. от действие към шоу е насочена срещу Дионисий. Аристотелевото „жал и страх“ е прекършено обещание, молитва за визии без ужас.

Само няколко гръцки трагедии съответстват на варварския коментар на съвременните хуманисти. Дори в V век, както ще видим, сатиричен отговор на Аполоническия театър идва в по-късните пиеси на Еврипид. Проблемите за точната оценка на гръцката трагедия идват не само от загубата на 3/4 от оригиналната творба, но и от липсата на една цяла оцеляла сатирична пиеса, което всъщност е финалът на класическата трилогия – цинична карикатура. Винаги в гръцката трагедия комедията има последна дума. Съвременната критика издигна викторианската и протестантската сериозност над атеистичната култура, която все още ограничава ученията на хуманистите. Парадокс е, че одобрението на свирепата адска действителност води не до тъга, а до хумор. Оттук странният смях на Сад; остроумията му приемат и най-невероятните жестокости. Защото животът не е трагедия, а комедия. Комедиите, родени от сблъсъка между Аполон и Дионисий. Природата винаги събаря подпорите на най-помпозните ни идеи.

Трагичните главни героини са рядкост. Трагедията е мъжки образец на възходи и падения, скрита диаграма на драматични и сексуални върхове. Климакс е друга инвенция на запада. Традиционните източни истории са пъстри хоризонтални инцидентни повествования, с малко напрежение или предусещане за финала. Пример за острите вертикални върхове на западните повествования, които напомнят оркестрова музика е „Едип цар“ на Софокъл, чиито моменти на максимално напрежение Аристотел нарича „перипетия“, преобръщане. Западният драматичен връх е плод на съревнованието между мъжки воли. Чрез действие към самоличност. Действието е пътя за бягство от природата, но всяко действие се връща към първоизточника, природата. От люлката до гроба. Едип, опитвайки се да избяга от майка си, се хвърля в обятията и. Западното повествование е мистериозна история, процес на открития. Но това, което откриваме е непоносимо, затова всички открития водят до депресия.

Най-известните жени в трагедията – Медея и Федра на Еврипид, Шекспировите Клеопатра и лейди Макбет, Федра на Расин – преобразяват жанра чрез подривните си връзки с мъжкото действие. Трагичната жена е с по-нисък морал от мъжа. Нейната сила за власт е необоснована. Действията и са под адската закрила. Проводник на ирационалното, те улесняват нашествието на примитивната сила в жанра, в който това е забранено с раждането му. Трагедията е западната машина за изследване и пречистване на мъжката воля. Трудността при добавянето на женски главен образ идва не от мъжките предразсъдъци, а от вроденото сексуално поведение. Жената вкарва неприкрита жестокост в трагедията, защото самата тя е проблемът, който жанрът се опитва да разреши. Трагедията участва в мъжко състезание, състезание, създадено да отскубне победата от челюстите на разгрома. Не случайният избор, случайното действие или дори самата смърт са в основата на общочовешката дилема. Най-сериозното предизвикателство за надеждите и мечтите ни е отвратителният ни биологичен часовник, който си върви в нас, и без нас, ежеминутно, ежедневно. Съзнанието е жалък остатък на плътската си обвивка, чийто нужди и оплаквания разсъдъкът ни вече не може да търпи или усилва. Това е адската драма, която няма кулминации, а само безкраен кръговрат, цикъл след цикъл. Микрокосмосът е огледало на макрокосмоса. Свободната воля е мъртвородена в червените кръвни телца; няма никаква свободна воля в природата. Нашият избор пристига до нас преопакован за специална доставка, моделиран от нечии други ръце.

Негостоприемството на трагедията към жените произтича от негостоприемството на природата към мъжете. В предисторията отъждествяването на жената с природата е било доста разпространено. По време на първобитнообщинния строй, когато хората тясно са зависели от природата, жената е била на почит като иманентен източник на размножаване. С развитието на културата, търговията и занаятите човекът започва сам да произвежда повече, което го „освобождава“ от зависимостта му от природата – капризите на времето или неудобствата на релефа. Със всяка отстъпка на природата ролята на жената намалява значимостта си. Будистките култури запазват значението на жената, дълго след като западът го отхвърля. Мъжко и женско, китайските янг и инг, са уравновесени взаимнопроникващи сили в човека и в природата, на която обществото е в подчинение. Този модел на пасивно съгласие е с корени в Индия, земя на внезапности, където ураганът може да заличи 50 000 души за една нощ. Индийската богиня на природата Кали е създател и разрушител, засажда пръчки с едната ръка, а с другата реже гърла. Тя е дамата, обградена с черепи. Нравствената двойнственост на Великите богини-майки „за удобство“ е забравена от американските феминисти. Не можем да докоснем острия бръснач на природата, без да пролеем кръв.

От самото начало западната култура избягва женствеността. Последното мощно западно общество с почит към женската сила беше минойския Крит. И от значение е, че то се разпадна и не възкръсна повече. Непосредствената причина за разпадането -земетресение, глад или нашествие – не е от значение. Изводът е, че култът към женското не е гаранция за културна мощ или жизненост. Това което оцеля, това, което преодоля обстоятелствата и се насочи към Европа, е микенската военна култура, достигнала до нас с Омир. Мъжката воля за власт: микенци от юг и дорийци от север ще се обединят в аполоническа Атина, от която тръгва гръко-римската нишка на западната култура. И аполоническите и юдео-християнските отношения са трансцендентални, т.е. търсят да преодолеят или надминат природата. Класицизмът на гръцката литература е аполоническо постижение, юдейството, баща на християнството е най-мощният протест срещу природата. Според Стария завет Бог Отец създава природата и разделя нещата на мъжки и женски, след като заявява мъжеството си. Юдео-християнството, както гръцката почит пред олимпийските богове, е култ към небето. Това е напреднал стадий на историята на религията, която религия навсякъде е започнала с култ към земята, благоговение към плодородната природа.

Еволюцията на култа от земята към небето премести жената в неизвестно царство. Мистериозните и живототворящи сили и приликата на заоблените и гърди, коремче и бедра със земните контури я направиха модел на ранния символизъм. Жената стана модел за фигури на Великата майка, които се правеха с раждането на всяка религия повсеместно. Но култът към майката не означаваше обществена свобода за жената. Напротив, култовите промени са абсолютно ограничени от собственото си символично значение. Всеки тотем живее в табута.

Жената бе идол заради магическия си корем. Тя сякаш се надуваше и раждаше по свои собствени закони. Открай време жената е някакво тайнствено създание. Мъжът я уважаваше, но и се страхуваше от нея. Изплют от черния и търбух, тя би го погълнала отново. Като се съюзиха, мъжете създадоха културата на отбрана срещу женската природа. Култът към небето е най-изтънчената стъпка от този процес, защото промяната на творческото място от земята към небето е промяна от магическия корем към магическата глава. И от тази защитена магическа глава произлиза ослепителното великолепие на мъжката цивилизация, която въздигна жената със себе си. Езикът и логиката, които днешната жена използва, за да напада патриархалната култура, бяха създадени от мъжа.

И така, половете се обвързани с дългове в една комедия в хода на историята. Мъжът, отблъснат от дълга към материалната майка, създава алтернативна реалност – хетеровселена, за да се залъгва, че е свободен. Жената, първоначално доволна от протекцията на мъжа, но след това подпалена от желание за своя илюзорна свобода, нахлува в мъжките системи-светове, подтиска дълга си към него и му открадва световете. Чрез магическата глава тя би отрекла, че някога е имало проблем между пола и природата. Тя е наследила стреса от влиянието.

Най-тревожният момент от тази историческа дискусия е самоопределението на жената с природата. Било ли е някога така? Вярно ли е сега? Повечето феминисти биха отрекли, но аз мисля, че това самоопределение не е мит, а реалност. Всички философски течения, науки, изкуства, спортове, политика са създадени от мъжете. Но от Прометеевия конфликтен закон жената има право да граби това, което иска и да се състезава с мъжа в неговите неща. И въпреки това има граница за онова, което може да променя в себе си и в отношението на мъжа към нея. Всяко човешко същество трябва да се бори с природата. Но по-голямата тежест пада върху единия пол. С повече късмет това няма да понижи женските постижения, които са всъщност дейността в създадения от мъжа обществен строй. Но може би ще намали еротизма, който е един въображаем живот в сексуално пространство, което може да покрие общественото пространство, но не е равнозначно на него.

Природните цикли са женските цикли. Биологичната женственост е в непрекъснато повтарящи се цикли, краят на единия е начало на другия. В централната позиция на жената е стабилността на самоличността и. Тя няма нужда да става, а само да бъде. Тази и централност е голяма пречка за мъжа, чието любопитство към същността и тя блокира. Той трябва да се превърне в независимо същество, тогава ще се освободи от нея. Ако той не успее, просто ще падне обратно при нея. Повторното обединение с майката е вой на сирена, нахлуващ в нашето въображение. Някога е било състезание, но сега е борба. Мъглявите спомени от живота преди тежкото разделяне на раждането са може би източникът на аркадийските фантазии, на изгубения златен век. Западната идея за пробивното движение на теорията в бъдещето, прогресивността на предсказания процес на второто пришествие е формулирана от мъжа. Сигурна съм, на никоя жена не би и дошла подобна идея за намесване в собствения и природен цикъл, който ужасява мъжете. Еволюцията или апокалипсисът са в списъка на мъжките желания за щастлив изход, фалически връх. Жената не мечтае за абстрактно или историческо бягство от природния цикъл, защото тя е този цикъл. Сексуалната и зрялост представлява женитба за луната – последователен растеж и намаляване с лунните фази. Луна, месец, менструация: една и съща дума, един и същи свят. Древните знаели, че жената е обвързана с природния календар, ангажимент, който тя не може да отхвърли. Гръцкият модел на раздвоение на свободната воля е мъжка трагедия, тъй като жената никога не се е заблуждавала (поне доскоро), че съществува свободна воля. Тя знае, че свободната воля е илюзия, след като жената не е свободна. Тя няма избор, само примирение. Дали желае майчинството или не, природата назрява у нея с бруталния безспирен ритъм на жизнедаряващия закон. Менструалният цикъл е часовник с аларма, който не може да бъде спрян, докато природата не го пожелае.

Женските репродуктивни органи са много по-сложни от мъжките и все още не са добре изучени. Всичко може да тръгне зле или да причини объркване, тръгвайки добре. Западната жена е силно зависима от тялото си: биологичният нормалитет здраве – болести е нарушен. Спори се дали дисменореята не е болест на цивилизацията, след като жените от племенните култури са имали малко менструални оплаквания. Но в племенния живот жената е имала разширена и събирателна самоличност – племенните религии почитали и се подчинявали на природата. Точно в напредналото западно общество, което се опитва да подобри или превъзмогне природата и което държи на индивидуализма и личната реализация, ужасяващите факти за положението на жената шокират с болезнената си яснота. Колкото повече жената се стреми към лична изява и автономност, толкова повече се развива фантазията и, все по-жестока става борбата и с природата, всъщност с упоритите закони на собственото и тяло. И все повече ще я наказва природата:! не смей да бъдеш свободна, защото твоето тяло не ти принадлежи!

Женското тяло е адска машина и е безразлично към духа, който го населява. Биологически то има една мисия – бременността, която можем цял живот да забавяме. Природата се грижи винаги за вида и никога за индивида: унизителните размери на този биологически факт са най-вече изстрадани от жените, които заради това имат много повече мъдрост и реална представа за нещата от мъжете. Женското тяло е море, контролирано от месечните вълнения на луната. Лениви и неизползвани, нейните мастни тъкани са изпълнени с вода и изведнъж се прочистват при хормоналния прилив. Оттокът е нашето връщане към растителността, подобно бозайниците. Бременността е израз на установения характер на женската сексуалност. Тялото и същността на бременната жена се управляват от адската сила, която е извън контрола на жената. При желаната бременност това е щастлива саможертва. Но при нежеланата, свързана с изнасилване или невнимание, е ужас. Такива злочести жени гледат направо в сърцето на природната тъма. Защото плодът е доброкачествен тумор, вампир, който краде, за да живее. Така нареченото чудо на раждането е природният начин да се погрижи за нея.

Всеки месец женската воля е разгромявана. Някога менструацията се е наричала Проклятието, съотнесено към прогонването от Градината, когато жената е обречена на непоносими болки, заради Евиния грях. Повечето ранни култури са приковавали жената по време на менструацията с ритуални ограничения. Ортодоксалните юдейски жени все още се пречистват от менструалната нечистота в mikveh, обредната баня. Жените носят символично теглото на мъжкото несъвършенство, природната му основа. Менструалната кръв е петното, знакът на първородния грях, мръсотията, което абсурдната религия трябва да отмие от мъжа. Дали този извод е просто страх, просто женообраза. Или е възможно да има нещо тайнствено около менструалната кръв и оправдаването на всички табута около нея? Аз бих поспорила, че не менструалната кръв е тази, която тревожи въображението – безспирно, като червения поток – а по-скоро белтъкът в кръвта, маточните парчета лигавица, плацентната медуза на женското море. Това е адската основа, от която се развиваме. Ние имаме развиващо се отвращение към тинята, основата на нашия биологически произход. Женската участ е ежемесечен сблъсък с пропастта на времето и съществото, пропастта, която е самата жена.

Библията е в пламъци, заради превръщането на жената в провал на мъжката вселенска драма. Господ не полага мъжки предател, змията е неговият враг, но все пак в „Битие“ омразата към жената не стига толкова далеч. Библията се отбранява от истинския божи опонент, адската природа. Змията не е извън Ева, а вътре в нея. Ева е градината и змията. Антони Стор казва за вещиците: „На най-примитивно ниво всички майки са фалически“.2 Дяволът е жена. Съвременните еманципирани движения отхвърлят моделите, които спъват женския обществен напредък и отричат демонизма на размножаването. Природата е змийска, легло от преплетени лозници, пълзящи и лазещи, пробивни дебели пръсти на нов органичен живот, който Уърдсуърт ни учеше да наричаме красив. Биолозите твърдят, че най-старата част от висшата ни нервна система е като на влечугите: човешки мозък – убиец, оцелял от древните ери. Аз твърдя, че предменструалната жена, склонна към сприхавост и гняв, чува сигнали от остатъците на влечуго в мозъка. В нея мъжката потенциална перверзност е демонстрирана. Целият ад се освобождава, адът на земната природа, който съвременните хуманисти отричат и подтискат. Във всяка предменструална жена, която се бори с темперамента си, култът към небето отново повежда война с култа към земята.

Правилна е митологичната идентификация на жената с природата. Мъжкият принос към размножаването е моментен и преходен. Зачеването е момент от времето, някакъв наш фалически връх на действие, от който мъжкарят се срива обратно безполезен. Бременната жена е демонична, дяволски цялостна. За онтологичното и съществуване тя не се нуждае от никого и от нищо. Аз вярвам, че бременната жена, носеща 9 месеца своето създание е модел на абсолютен солипсизъм и че всички нарцистични обвинения срещу жената са просто още един мит. Източникът е мъжката обвързаност и патриархалност определен от ужасяващия го страх от женската власт, от нейната непроницаемост и архетипна преданост към адската природа. Женското тяло е лабиринт за мъжа. Градина с високи стени, средновековна hortus conclusus, в която природата работи с демоничните си средства. Жената е изначалният производител, истинският първи двигател. Тя превръща изхвърленото в обширна сетивна мрежа и същество, реещо се на змиевидна пъпна връв, с която жената връзва всеки мъж.

Споровете на феминистите, че женският прототип е политически мотивиран от фалша на мъжете са твърде опростени. Отвращението към жените е на рационална основа: отвращението е отговор на грубостта на размножителната природа. Разумът и логиката са владение на Аполон, главният бог в култовете на небето. Аполон е хладен и рязък, самоотцепил се от природата чрез суперхуманната си чистота. Аз ще покажа, че западната личност и постижения, за добро или лошо, са подчинени на Аполон. Главният опонент на Аполон е Дионисий, господар на адските закони на възпроизвеждащата женственост. Както ще видим Дионисиевата природа е течна, митично блато, с прототип кроткото езеро в утробата.

Трябва да попитаме дали тъждеството на мъжкото и женското в източния символизъм е ефикасно за културата, както е йерархията на половете на запад. Коя система е по-благодат-на за жената? Западната наука и индустрия освободиха жените от робски труд и опасност. Машини вършат къщната работа. Хапчета против забременяване. Раждането вече не е фатално. И аполоническата линия на западния рационализъм постигна съвременната агресивна жена, която може да мисли като мъж и да пише противни книги. Напрежението и антагонизмът на западните метафизици разви външните човешки сили. Голяма част от западната култура изкривява реалността. Но реалността трябва да се изкривява; това са творчески деформации. Будисткиото познание за природата не е точно нито спрямо нея, нито спрямо човешкия потенциал. Аполоническото ни отведе до звездите.

Демоничните първообрази на жените, изпълващи митологията доказват неконтролируемата им близост до природата. Почти ненакърнени, традициите им преминават от праисторическите идоли през литературата и изкуството до модерното кино. Основният образ е този на фаталната жена, жената, фатална за мъжа. Колкото повече природата е отблъсквана от запада, толкова по-често фаталната жена се появява – отново взрив на подтисканото. Тя е огледало на западната нечиста съвест към природата. Тя е нравствената двойнственост на природата, отмъстителната луна, която проблясва в сантименталната мъгла на надеждата.

Феминизмът отхвърля образа на жената-вамп като комикс и щампа. Ако някога тя е съществувала, тя просто е била жертва на обществото, прибягнала до разрушителната женска злост, защото няма достъп до политическа власт. Фаталната жена е кариеристка, енергиите и невротично се превръщат в будоар. С такива средства и демистификация феминизмът се самообяснява. Сексуалността е мъгляво царство на противоречия и двусмислия. То невинаги може да бъде разбрано от обществените формации, които го обсъждат, като феминизма, наследник на утилитаризма от XIX в. Мистерията завинаги ще остане объркан спътник на любовта и изкуството. Еротизмът е мистика; mai е аурата от емоции и въображение около секса. Той не може да бъде уточнен от модели на обществено или нравствено поведение или от десни или леви политически системи. Природният фашизъм е по-велик от обществения. Ние трябва да се научим да приемаме демоничната нестабилност на сексуалните отношения.

Фаталната жена е една от най-обожаваните сексуални личности. Тя не е илюзия, а екстраполация на биологичните реалности в жената, която остава константна. Северноамериканският индиански мит за зъбатата вагина (vagina dentata) е ужасяващо директно описание на женската сила и мъжкия страх. Метафорично дори вагината има скрити зъби, така че мъжкарят да излиза по-слаб, отколкото е влязъл. Основният механизъм при зачеването изисква действие от мъжа, но нищо повече от пасивен прием от жената. Сексът, като по-скоро природна, отколкото социална сделка, е изтощение за мъжа и енергийна цялост за жената. При сношаването с жената всеки мъж изживява опасността от физическа или духовна кастрация. Любовта е средството, чрез което мъжът приспива сексуалния си страх. Потенциалният вампир в жената не е социално отклонение, а развитие на майчините инстинкти, за които природата я е оборудвала изцяло и точно. За мъжа всяко сношение е акт на връщане към майката и капитулация пред нея. За мъжа сексът е борба за самоличност. В секса мъжът е приклещен и отново освободен от зъбатата сила, която го е родила от женския природен дракон.

Фаталната жена е плод на мистичната връзка между жената и детето. Според съвременните изследвания сексът и размножаването са медицински, научно и интелектуално „управляеми“. Ако продължим да човъркаме социалния механизъм достатъчно дълго, всяка трудност ще изчезне. Между другото броят на разводите расте. Бракът по сметка, въпреки несправедливостта, увеличава хаоса на либидото. Когато престижът на брака е нисък, целия отвратителен демонизъм на сексуалния инстинкт излиза наяве. Индивидуализмът, неограниченото от обществото его, води до унищожителна сервилност пред ограниченията на природата. Всяка пътека от Русо води към Сад. Мистиката на раждането ни от човешка майка е един от дяволските облаци, които не можем да разпръснем със скомни декларации за независимост. Аполон може да се отвърне от природата, но не може да я унищожи. Като емоционални и сексуални същества ние извървяваме пълен кръг. Старостта е второ детство, в което се връщат предишни спомени. Охладени, безсъзнателните пациенти на всякаква възраст автоматично се връщат към зародиша си и се нуждаят от акушери. Ние сме обвързани към собственото си раждане с непоклатимия апарат на сетивната ни памет.

Русоистите, както и феминистите, вярват във върховната добродетел на човешките емоции. Логически жената-вамп няма място в такава система. В моето виждане за неморалността и инстинктивния живот аз следвам Фройд, Ницше и Сад. На дадено ниво любовта е битка, бой с призраци. Ние сме само за нещо, бидейки срещу нещо. Хората, които вярват, че са имали приятно, случайно, незадължаващо сексуално общуване било с приятели, съпрузи или непознати, блокират съзнанието си за дейността на психодинамиката, както блокират и враждебния си сблъсък с живота-мечта.

Семейният роман действа през цялото време. Фаталната жена е изтънчената част на женския нарцисизъм, двойнствената женска същност, завършена от раждането на детето или превръщането на партньора или любовника в дете.

Майките могат да бъдат твърде опасни за синовете си. Политическите и небесно-култовите кули на мъжете са насочени срещу майката. Тя е Медуза, в която Фройд вижда кастриращите и кастрирани женски полови хормони. Но змийската коса на Медуза е също виещата се растителност на природата. Ужасяващата и гримаса е мъжкият страх от женския смях. Тази, която дава живот, възпира свободата. Затова съм съгласна със Сад, че имаме право да осуетяваме природните размножителни импулси чрез содомия или аборт. Мъжката хомосексуалност е може би най-смелият опит за разправа с фаталната жена или природата. Като се извръща от майката на Медуза, дали от ужас или ненавист към нея, мъжката хомосексуалност е един от най-големите фалшификатори на западната самоличност. Но, разбира, се природата е спечелила, както винаги става, като превръща болестта във владетел на безразборния секс.

Постоянното присъствие на жената-вамп е част от теглото на еротизма, под който потъват етика и религия. Еротизмът е цепнатината в обществото, през която нахлува адската природа. Фаталната жена се появява като Медуза, като фригидна нимфа, зад което се крие блясъкът на Аполоновото величие. Студената и недостъпност мами, очарова и руши. Тя не е невротичка, а по-скоро психопатка. Тя притежава неморална безчувственост, кротко безразличие към чуждата болка, която тя насърчава и безстрастно наблюдава като оценка за собствената си мощ. Мистиката на фаталната жена не може точно да се отнесе към мъжкия език. Дълго ще говоря за красивото момче, една от най-шокиращите сексуални личности на запад. Въпреки че опасността от homme fatal, въплътен в днешния момчешки мъжки мошеник, е, че той ще изчезне, ще се оплете в други любови, в други територии. Той е безделник, каубой, моряк. А опасността от фаталната жена е, че тя остава, тиха, спокойна, парализираща. Оставането и е духовно тегло, вездесъщата Мона Лиза на Уолтър Патър, която задушава историята. Тя е бодлив символ на перверзията в секса. Тя ще боде.

В тази глава ние се движим към теорията на красотата. Вярвам, че естетическото чувство, като всичко така далечно, е бягство от земните недра. То е заместител на една реалност с друга, аналог на смяната на култа към земята с култ към небето. Ференци говори за подмяна на животинския нос с човешкото око заради изправянето на стойката ни. Окото е безкомпромисно в оценките си. То решава какво и защо вижда. Всеки наш поглед е колкото изключване, толкова и включване. Ние подбираме, изказваме мнение и подчертаваме. Нашият идеал за красота е ограничена представа, неприложима към подземния метаморфен свят, апокалиптичното царство на адската жестокост. Ние избираме да не забелязваме насилието във всекидневието си. Всеки път когато казваме, че природата е красива, ние казваме молитва за низа ни от тревоги.

Хладната красота на фаталната жена е друго прикритие за адската грозота. Женските животни обикновено са по-грозни от мъжките. Простите пера на птицата-майка са камуфлажни, предпазват гнездото от хищниците. Мъжките птици са празник за окото с цветове и багри, които привличат женските, печелят съревнования и които отвличат вниманието от гнездото. При хората мъжките ритуални костюми също са прекалени, за пръв път жената се превръща в обект на щедра красота. Защо? Жената е божествена не само за да се повиши цената и, както марксизмът би го изтълкувал, но и да повиши самочувствието и, че е желана. Съзнанието е направило от всички ни мошеници. Животните не изпитват сексуален страх, защото нямат разум. Те действат по пътя на чистата биология. Разсъдъкът, който дава на хората възможност да се адаптират и развиват като вид, безкрайно усложнява функциите на физиката им. Ние виждаме твърде много, така че трябва строго да ограничим погледа си. Желанието отвсякъде е обградено с тревога и вълнение. Красотата, екстаз за окото, ни опиянява и ни кара да действаме. Красотата е нашата аполоническа ревизия на хтоничното. Според Дарвин природата е спектакъл между похитители и похитени. Всички фази на размножаването са подчинени на апетита: половото сношение, от целувката до проникването, се състои от движения, контролирани единствено от грубостта и консумативната воля. Дългата бременност на жената и продължителното детство на отрочето, което не може да се грижи само за себе си през първите 7 години, водят до агония на психологическата зависимост, която е доживотен товар за мъжа. Мъжът оправдано се страхува да не бъде погълнат от жената, която е „пълномощник“ на природата.

Репресията е еволюционно адаптиране, което ни позволява да действаме под натиска на развилнялото се съзнание. Защото онова, което съзнаваме, може да ни доведе до лудост. Според грубия мъжки жаргон женските гениталии са „дупка“ или „цепка“. Според Фройд Медуза превръща мъжете в камък, защото от пръв поглед момчето мисли женските гениталии за рана, от която е отсечен пенисът. А това всъщност е рана, от която с насилие е изтръгнато отрочето: пъпната връв е въже, закотвено между спасителни те за обществото противоположности. Половата необходимост връща мъжа обратно към кървавата сцена, но той не може да я приеме без погнуса. Той прикрива това чрез евфемизмите любов и красота. Колкото по-зле отгледан е той – ще рече зле приобщен – толкова по-животинско е усещането му за секса и по-вулгарен езикът му. Циничният грубиян не е продукт на сексуалността на обществото, а на липсата на общество. Защото природата е по-цинична от всички ни.

Женският постепенен напредък в обществото не е пътят от мита към истината, а от мита към новия мит. Възходът на рационалната, индустриална жена може да настоява за забрава на неприятните прототипни реалности. Ференци отбелязва: „Периодичните пулсации на женската сексуалност (пубертет, менструации, бременности и родилни мъки, климактериум) изискват много по-силни репресии от женската страна отколкото при мъжете“3 В спора си с мъжкото общество феминизмът трябва да потули месечното доказателство за женското превъзходство чрез адската природа. Менструацията и раждането са в противовес с красотата и формата. Естетически погледнато, те са зрелища на ужасяваща мизерия. Съвременните болници и хартиени превръзки отдалечиха и хигиенизираха тези примитивни мистерии, точно както се случи и със смъртта, която се считаше за изтощително семейно събитие. Ужасният жребий бе сметен под чергата: страхопочитанието и терорът са нашия жребий.

Женските полови органи с подобието си на рана символизират жестокостта на адската природа. От естетическа гледна точка те са огнени на цвят, капризни по форма, архитектурно разхвърляни. Мъжките гениталии, от друга страна, въпреки еластичната си промяна, също навлизат в огненочервената гама (в спомените на героинята на Силвия Плат – „като шия и стомах на пуйка“) и имат рационален математически дизайн. Това не е абсолютна добродетел, въпреки че може да се приеме като потвърждение на мъжкото несъответствие с реалността. Естетиката свършва с началото на секса. Уилсън Найт заявява: „Всяка физическа любов е по свой начин победа над физически хормони и нагони“4.

Сексът е разпуснат и неугледен, както Фройд го нарича –„връщане към детската многообразна перверзност, див галоп на флуидите в телата“. Свети Августин казва: „Ние се раждаме между урината и фекалиите“. Тази, насочена срещу жените, гледна точка на женската греховна поява от детеродния канал, е близо до земната истина. Но дефекацията, еднаква за двата пола, е закодирана в комедии на Аристофан, Рабле, Поуп и Джойс. Отделянето е намирало място във високата култура. Менструацията и раждането са твърде груби за културата. Грозотата им е изместила статуса на жената като обект на секс, чиято красота е безкрайно дискутирана и преобразявана. Женската красота е компромис с нейния опасен прототип. Тя дарява окото с успокояващата илюзия за интелектуален контрол над природата.

Обяснението ми за мъжката власт над изкуството, науката и политиката, което е неоспорим факт, се основава на аналогията между сексуалната физиология и естетиката. Аз ще настоявам, че всяко културно постижение е проекция, обръщане към Аполоническата абстракция и че мъжете са анатомически предназначени да са проекционен апарат. Но, както при Едип, предназначението може да се превърне в проклятие.

Как познаваме света и как той ни познава: това са модели на сексуална биография и сексуална география. Онова, което нахлува в съзнанието е предварително моделирано от духовните сетива. Съзнанието е пленник на тялото. Не съществува идеална обективност. Всяка мисъл е и емоционално натоварена. Едва ли имаме време и енергия да го изследваме, но всеки случаен избор, от цвета на четката за зъби до избор на менюто, се прави със закодирано значение във вътрешната драма на живота ни. В изтощението си ние прекъсваме тази психическа пренаситеност. Царството на цифрите, кристалната математика на аполоническата изчистеност е сътворена рано от западния мъж като защита пред блудкавата емоционалност и острото безредие в жената и природата. Жените, които се издигат в точните науки, избират системата, създадена от мъжете за надмощие над природата. Цифрата е най-настойчив и най-нечовешки омиротворител – мъжка мечта и надежда за обективност. Тя е, за да „номерира“ как той, а сега и тя, се отдръпват в уплах от адската кал на любовта и омразата в семейния роман.

Дори и сега мъжете по-често от жените защитават логическото превъзходство над емоцията. Комичното е, че това се случва в моментите на емоционален хаос, който може би сами са предизвикали и са безпомощни пред тях. Художниците и актьорите от мъжки пол са поели отговорността да запазят емоционалната магистрала отворена за жените, нахлуващи в мъжкото царство. Всеки мъж носи вътрешна женска територия, управлявана от майка му, от която той не може да се откъсне напълно. С възникването на романтизма, изкуството и учението за изкуството се превърнаха в начини за проучване на подтисканите емоции на запада, въпреки че са обречени на провал в самия си зародиш. Поезията е връзка между тялото и съзнанието. Всяка идея в поезията има корени в емоцията. Всяка дума е пулс на тялото. Многообразието на интерпретации на стиха е огледало на буреносната неудържимост на емоцията, направлявана от волята на природата. Емоцията е хаос. Всяка доброкачествена емоция има и негативна страна. Така полетът от емоция към цифра е една сериозна стратегия на аполоническия Запад в дългата му борба с Дионисий.

Емоцията е страст, сбор на еротизъм и агресия. Любовта и омразата не са противоположности: просто повече страст и по-малко страст – количествена, не качествена разлика. Да живеем в любов и мир е едно от основните противоречия на християнството, абсолютно невъзможно и антиприродно. От романтизма насам, лаици и интелектуалци се оплакват от църковните забрани над секса, но това е само кадър от войната между християнството и езическата природа. Само светецът може да спазва християнския канон за любовта. И светците са безмилостни в ограниченията: те трябва да забравят огромна част от реалността, реалността на сексуалната личност и на природата.

Любовта към всички означава хлад към нещо или някого. Дори Христос, нека си спомним, бе несъстоятелно груб към майка си в Кана.

Адското изобилие на емоции е проблем за мъжа. Мъжът трябва да води борба с това множество, което населява жената и природата. Той добива самоличност само ако разгони демоничния облик, който иначе би го погълнал: майката – любов, която със същия успех можем да наричаме майката – омраза. Майка – любов, майка – ненавист, към или от нея, един огромен конгломерат от природна сила. Политическото равноправие на жените не е от особено значение в този емоционален смут, който е над политиката, извън схемите на обществения живот. Докато всички бебета не започнат да се раждат в епруветки, битката между майка и син няма да престане. Но в тоталитарното бъдеще, което ще отнеме размножаването от майчините ръце, ще престане да съществува тръпката и изкуството. Мъжете ще се превърнат в машини, които не изпитват болка или удоволствие. Въображението има цена, която плащаме всеки ден. Няма бягство от биологичните вериги, които ни свързват.

Какво е дала природата на мъжа, за да се защитава от жената? Тук стигаме до източника на мъжките културни постижения, който следва неотстъпно личната му анатомия. Нашия физически живот издига основните метафори на възприятието, които са доста различни за различните полове. Тук няма равенство. Мъжът е сексуално категоризиран. Генетически той е обречен на праволинейност, фокус, цел, точност. Той трябва да се научи на целенасоченост. Без цел уринирането и еякулацията свършват с инфантилно замърсяване на личността и средата. Женският еротизъм е разпръснат из цялото тяло. Желанието на жената за предварителна игра остава основна точка на разминаването между половете. В концентрирането на мъжките полови органи е заложено ограничаване, но и интензитет. Той е жертва на неуправляеми възходи и падения. Мъжката сексуалност е вродена маниакална депресия. Мъжете са в непрекъснато състояние на сексуална тревожност и живеят на остриетата на хормоните си. В секса, както и в живота, те са извън – извън себе си и тялото си. Дори в утробата. Всеки зародиш става женски, ако не се взриви от мъжки хормон, продуциран, по сигнал, от тестисите. Затова преди раждането мъжкия е вече извън женската. Но да си извън значи да си изстрелян от центъра на живота. Мъжете знаят, че са сексуални изгнаници. Те се скитат по земята в търсене на задоволство, молещи и презиращи и никога удовлетворени. Няма нищо за завиждане в това изтерзано движение.

Мъжката полова основа е концентрация и изхвърляне. Природата е концентрирала гениталиите на мъжа, за да му е по-лесно да преодолее страха. Мъжът достига жената в изблик на спазматична концентрация. Това му създава илюзия за временен контрол върху прототипа на мистерията, в която е въвлечен. Дава му смелост да се измъкне. За разлика от жената при мъжа сексът е метафизичен. Жените не разрешават проблемите си чрез секс. Физически и психологически те са самостоятелни. Те могат да си поставят цели, но не се нуждаят от това. Те управляват спокойно собствените си тела, докато мъжете са извън равновесие. Мъжете трябва да имат, преследват, ухажват и грабят. Гълъби в тревата, уви: в тези паркови ритуали можем да усетим комичния патос от секса. Често забелязваме мъжкия гълъб да прави отчаяни настъпления към женската, но тя отново и отново му обръща гръб и безцеремонно се оттегля. Чрез концентрация и постоянство той може и да успее. Природата го е благословила с осъзнаване на собственото си абсурдно положение. Целеустремеността му е и дар, и тегло. При хората, сексуалната концентрация е мъжкият инструмент за събиране и насилствена подредба на адския емоционален хаос и енергия, които аз отъждествявам с жената и природата. В секса мъжът пропада в пропастта, от която непрекъснато се пази. Той прави пътуване до небитието и обратно.

Чрез концентрация към проникване в отделното. Мъжката проекция на ерекцията и еакулацията е същност на всички културни концепции – от изкуството и философията до фантазията, халюцинацията и манията. Жените са идеализирани по-малко в историята, не защото са били възпряни от мъжете, а защото са нямали нужда от концепции, за да съществуват. Оставям отворен въпроса за умствените разлики. Идеализацията и сексуалната мания са продукти на една и съща част от мъжкия мозък. Фетишизмът, например, практикуван от мъжете, както повечето сексуални переверзии, е типична идеализация или символично действие. Това обяснява и мъжката доста по-широка подкрепа на порнографията.

Ерекцията е мисъл, а оргазмът – акт на въображение. Мъжът трябва да заклейми сексуалния си авторитет пред жената, която е сянката на майка му и всички жени. Провалът и унижението дебнат непрекъснато. Никоя жена не трябва да доказва женствеността си по безмилостния начин, по който това се очаква от мъжа. Той трябва да се представи добре, иначе шоуто не може да продължи. Обществените условия нямат връзка тук. Некадърникът си е некадърник! По ирония сексуалният успех винаги все пак завършва със спад на щастието. Всяко мъжко проникване е временно и трябва да се подновява непрекъснато и внимателно. Мъжете влизат с триумф, но излизат в немощ. Сексуалният акт е безмилостно олицетворение на кривата на историята. Мъжката връзка е защитно общество. Културата е желязната подкрепа завинаги за застрашеното му личностно изхвърляне.

Концентрацията и изхвърлянето са точно изявени в уринирането, едно от мъжките анатомически най-ефикасни категории. Според Фройд примитивният мъж се перчел със способността си да изхвърля огън с урината. Странно нещо с което да се гордееш, но със сигурност извън възможностите на жената, което би опърлила слабините си, ако опита. Мъжкото уриниране наистина е някакво постижение, абстрактна дъга. Жената просто намокря земята, на която е стъпила. Мъжкото уриниране е някаква форма на коментар. Може да е приятелски, ако е споделен, но по-често е агресивен, както рокзвездите от 60-те го правеха върху обществени сгради. Да пикаем върху нещо значи да го критикуваш, Джон Уейн уринира върху обувките на киселия директор пред целия персонал. Това е един вид себеизразяване, което жените никога няма да овладеят. Мъжкото куче маркира територията си, оставяйки грубия си подпис на всяко листо и храстче. Жените, като кучките, са привързани към земята клекнали. Няма изхвърляне над границите на личността. Пространството е обозначено по правата на клекналите.

Тромавият солипсистичен характер на женската физиология е досадно-очевиден на спортни състезания и рок концерти, където 50 жени чакат на опашка за тоалетната, докато приятелите им – мъже си вдигат и свалят циповете (във всякакъв смисъл) и през това време се оглеждат наоколо и въртят очи. Фройдистката представа за завистта към пениса се доказва твърде добре в случая, когато излизащият от бара мъж радостно се облекчава в нощните алеи, докато нежната му партньорка се пръска от яд. Но тази компактност или изолация на мъжките полови органи има и тъмна страна. Това може да доведе до разделяне на секс и емоция, изкушения, безразборност и болести. Съвременният мъжки хомосексуалист, например, търси екстаз сред хаоса на обществената тоалетна, може би най-малко еротичното място на земята за жената. Мъжките образи на концентрация и изхвърляне са ехо на тялото и съзнанието. Без тях мъжът би бил безпомощен пред женската сила. Без тях жената щеше отдавна да е претопила в себе си всички същества. Нямаше да има култура, система, йерархически пирамиди. Земният култ щеше да се смени с небесния, ако съзнанието можеше изобщо да избегне материята. Колкото повече съвременната жена мисли с аполоническа чистота, толкова по-силно тя участва в историческата изолация на собствения си пол. Политическото равноправие за жените, желано и необходимо, каквото е, няма да намали ужасяващото разминаване между половете, чието начало и край са заключени в тялото. Половете винаги ще се разтърсват от стихийни моменти на привличане и отблъскване.

Андрогинното, издигано от феминистите като омиротвори-телен план за сексуална утопия, е плод по-скоро на съзерцателен отколкото на активен живот. То е древна привилегия на светци, шамани и артисти. Феминистите го политизираха като оръжие срещу мъжествените принципи. Разшифровано значението му сега е, че мъжете трябва да са като жените, а жените могат да бъдат като който си пожелаят. Андрогинното е заличаване на мъжката концентрация и изхвърляне, чиято агресивна енергия се среща навсякъде по улиците. За щастие хомосексуалистите от всички социални нива, са запазили култа към мъжествеността, благодарение на което то никога няма да загуби естетическата си давност. Неслучайно високите върхове на западната култура са постигнати от мъже хомосексуалисти – класическа Атина и Ренесанса, Флоренция и Лондон. Мъжката концентрация и изхвърляне е себеутвърждаване, водещо до високите върхове на аполоническата концепция.

Ако сексуалната философия доставя модела ни за живеене в този свят, коя тогава е женската основна линия? Мистерията, скритото? Карен Хорни говори за момичешката невъзможност да види половите си органи и момчешката способност да ги съзре като източник на „субективизмът на жената и обективизмът на мъжа“5. Аз перифразирам това, за да поставя другаде ударението: мъжката илюзия, че обективизмът е възможен заради възможността на мъжа да види гениталиите си. И второ, тази илюзия е защитен механизъм срещу тревогата от неспособността да види утробата. Жените са реалисти повече от маниаците заради подхранването на своята двойнственост, която са осъзнали благодарение на немощта да изучат тялото си. Жените приемат ограничената си информираност като естествено състояние, велика човешка истина, чието осъзнаване отнема цял живот на мъжа.

Непоносимата женска прикритост на тялото е причина за поведението на мъжете спрямо жените. Какво има вътре? Изпитва ли тя оргазъм? Това моето дете ли е? Кой е истинският ми баща? Мистерия обвива женската сексуалност. Тази мистерия е основната причина за веригите, които мъжете поставят на жените. Само заключвайки жена си в харем, пазен от евнуси, той може да е сигурен, че нейният син е и негов. Това, че вижда половите си органи е източникът на желание за научни доказателства, тестове, валидности. По този начин се надява да разбули висшата мистерия, адското си рождение. Жената е забулена. Свирепото разкъсване на булото е мотивът на изнасилвачите, убийците, ритуалната традиция на Джак Изкормвача например. Раздирането на матката на жертвата при Изкормвача има точен паралел в ритуалните обредности на южноафриканските племена. Сексуалните престъпления се извършват от мъже, никога от жени, защото тези престъпления са концептуални атаки върху недостижимата вездесъщност на жената и природата. В тялото на всяка жена има клетки от архаичната нощ, в която спира всяко познание. Това е дълбокото значение на стриптийза, сакрален танц с езически произход, който, както и проституцията, е заклеймен от християнството. Еротичният танц на мъже не може да се сравнява с женския, защото голата жена носи последното прикритие зад адската тъма на тялото си, от която идваме.

Женското тяло е секретно, сакрално пространство. Теменос, или ритуалното средище, гръцката дума, която ще използвам при дискусията за изкуството. В белязаното място от женското тяло природата оперира с най-тъмните си механизми. Всяка жена е светица, която пази чистотата на дяволската мистерия. Девствеността е различна категория за половете. Момчето, когато става мъж, търси опитност. Пенисът е като око или ръка, удължение, търсещо отвъдното. Момичето е запечатан съд, който се троши със сила. Женското тяло е прототипът на всички свещени пространства – от пещерата до храма и църквата. Утробата е забуленото, най-свещено от свещените, невероятен проблем, както ще видим, за сексуалните полемисти като Уйлям Блейк, който се стреми да изчисти вината и тайните в секса. Забраните върху женското тяло са забраните, които тегнат над магийното светилище. Жената е буквално свръхестествена, което означава скрита. Тези тайнствени значения не могат да се променят, а само да се подтиснат, докато отново не избухнат в културно-то съзнание. Политическото равноправие ще доведе до успех само в политиката. То е безпомощно пред първообраза. Убий въображението, приспи мозъка, кастрирай и оперирай: тогава половете ще се уеднаквят. Дотогава трябва да живеем и мечтаем сред демоничния хаос на природата.

Всичко свято и неприкосновено провокира профанщината и насилието. Всяко престъпление, което може да бъде извършено, ще бъде. Изнасилването е модел на природна агресия, контролирана само от социални споразумения. Най-наивната съвременна концепция на феминистите е, че изнасилването е насилствено, а не сексуално престъпление, че е просто сила, замаскирана в секс. Но сексът е сила, и всяка сила е унаследена агресия. Изнасилването е борбата на мъжката мощ срещу женската. То е точно толкова непростимо, колкото убийството или което и да е друго похищение на човешките права. Обществото е женската защита от изнасилване, а не, според абсурдните твърдения на някои феминисти, причината за насилието. Изнасилването е сексуалният израз на волята за власт, която природата е вдъхнала във всеки от нас, а цивилизацията възпира. Затова изнасилвачът е мъж с по-скоро малка, отколкото голяма социализация. Световно доказателство за това е, че където общественият контрол е отслабен, във военно време или сред тълпата, дори цивилизовани мъже са обхванати от варварски настроения, едно от които е изнасилването.

Загубата на девствеността за момичето винаги е някаква форма на насилие над светостта, атака върху нейната собственост и самоличност. Но природата твори от насилието и разрухата. Всеобщата жестокост в света е детераждането с шокиращата си болка и горест. Природата дарява мъжа с поток от доминантни хормони, за да пробие с тях парализиращата мистерия на жената. И без това родителната и мощ е твърде крайна. Похот и агресия са смесени в мъжките хормони. Този, който се съмнява в това, вероятно не е прекарвал достатъчно време около коне. Жребците са така опасни, че трябва да се държат затворени зад решетки; веднъж скопени, стават кротки като агънце. Хормоналното отчаяние при хората не е така свирепо, но е доста по-страшно от русоистките представи. Повече тестостерон – по-силно либидо. По-доминиращ мъж – по-голям принос към генетичния ход. Дори на микроскопично ниво мъжката плодовитост е функция на големия брой сперматозоиди и тяхната подвижност, неуморимо движение, което увеличава шансовете за оплождане. Сперматозоидите са миниатюрни взривове, а яйцеклетката – солидна цитадела. Слабите и пасивни сперматозоиди просто седят около нея като умрели патици. Природата възнаграждава енергийността и агресията.

Профанщината и насилието са част от перверзията в секса, който по принцип не се подчинява на либералните добродетелни теории. Всеки опит за морално или политически коректно сексуално поведение, ще е неуспешен, заради демоничния природен закон. Ужасни неща се случват във всеки час от всеки ден. Феминизмът, олекотявайки проблема, изцяло изпуска похотта на кръвта в изнасилването, радостта от безумие и разруха. Естетиката и еротиката на злото само по себе си изостряне на сетивата в грубост и мъчение, са документирани от Сад, Бодлер и Юисманс. Жените са по-неспособни на такива фантазии, защото физическата им екипировка за сексуално насилие е недостатъчна. Те не познават изкушението за насилствена инвазия в сакралността на другото тяло.

Познанието ни за тези фантазии е разширено от порнографията, и затова тя трябва да се насърчава и така, чрез информиране на обществеността, да се постигне съзнателното им ограничаване. Въображението не може и не трябва да се контролира. Порнографията ни разкрива сърцето на демоничната природа, чиито вечни сили действат извън обществените конвенции. Порнографията не може да се отдели от изкуството: двете неща взаимно проникват едно в друго много по-силно, отколкото критиците признават. Джофри Хартман е прав в твърдението си, че: „Голямото изкуство винаги е обградено със сестрите си – богохулството и порнографията“6 „Хамлет“, мащабната западна творба, е изпълнена с разврат. Историческите престъпници от Нерон и Калигула до Хитлер не са се нуждаели от порнография, за да стимулират изтънчената си, страховита изобретателност. Демоничният човешки мозък е предостатъчен.

 

Превод от английски: Ива Коцева

 

БЕЛЕЖКИ

1 „Тревогата от влиянието: теория на поезията“ (New York, 1973, 94)

2 „Сексуални отклонения“ (Хармъндуърт, Мидълсекс, 1964, 63)

3 „Аналитичен преглед на психоневрозите“, 1908 в „Принос към теорията и техниката на психоанализата“, издадена от Дж. Рикман (New York, 1926)

4 „Женитбата на Лорд Байрон“ (Лондон, 1957)

5 „За произхода на комплекса за кастрация в жената“ (Международен преглед на психоанализата, брой 5/1924)

6 „Извън формализма: литературни есета 19581970“ (New Haven, 1970)

Коментари