Против Върховното Същество

Нима не е пронизващо, скъпи приятелю, да виждаш как абсурдната догма за безсмъртието на душата скоро ще бъде отново наложена, и то чрез конвулсивното разрастване на смъртността на тялото? Не виждате ли тук ужасното отмъщение на това, което не съществува, над това, което съществува? Безсмъртната илюзорна душа се засища с тела! Каква чудовищна психична суета! Какъв невежествен нарцисизъм в обожание на нищото! Вечността, поднесена от трупове в кош – отсам торсовете, оттам главите! Да, да: отсам човекът, оттатък гражданинът! И общи ями с вар за всички, равенство и братство на магмата, която вече няма име в никой език! Онази вечер един актьор ми каза: „Ако утре поставим „Мохамед“ на Волтер, всички ще си помислят за днешното положение. Ще забранят пиесата, а и на нас няма да ни се размине“. Волтер забранен в Париж! Успехът от 1778 не ще е задълго в тази непоследователна страна. Но аз провиждам и продължението: наложени насила малоумни пиеси, блудкави романчета, стоки за оглупяване, масов кретенизъм и конформизъм, скопени по рождение писатели, царство на щраусите. Какъв срам, каква мъка, каква ненавист към мисълта, какви окови! Писахте ми, че сега в Рим сте изложен на враждебността и преследванията на емигрантите, както преди на революционерите (и най-вече на техните съпруги, нали?). Не се учудвам. Те не се отличават едни от други. Фанатизмът ги обединява във вечната троица на глупостта, невежеството и предразсъдъка. Какво казва по въпроса вашият Казанова? Виждали ли сте го пак? Не пише ли мемоарите си? А вашите напредват ли? Пишете, пишете, трябва свидетелството на разума да се чуе пред бъдните векове. „Какви бъдни векове? Няма вече бъдеще! – мърморят те. – Никой няма да ни съди!“ О, не, ще съди, мерзавци, дори ако разпрострете варварството дотам, че някой ден никой вече да не знае да чете и пише! Все неколцина ще останат. Те ще пресекат с едничката сила на музиката мрака на смъртта. „Не ни трябва вече музика!…“ О, Италия, чуваш ли това кощунство! Апропо, чували ли сте нещо ново за онзи Моцарт, когото срещнахме у Грим? Вярно ли е, че е съчинил „Дон Жуан“? Хубаво ли е? Ето още една опера, която тук и сега би предизвикала само подигравки. Сякаш че става дума за изображение на безчинствата и оргиите на един дегенерирал аристократ. При това – атеист, единственото му и неизкупимо голямо престъпление!

Казано накратко, Върховното Същество иска да си подбере тела и да ги гради, така да се каже, из основи. Това е опит за пресяване. Може би някой ден ще съумее да си ги изготвя всякакви, да ги произвежда без памет, без минало, невежествени, готови да се подчинят незабавно на железния му глас. Колкото до мен самия, виждам съдбата си в цялата ѝ яснота: след като ме охулят, затворят, ограбят и превърнат в безотговорен шут, ще се опитат да ме представят за луд. Ще ме прехвърлят от затвора в лудницата, освен ако преди това не ми пуснат кръвта. Разбира се, за своя безопасност се погрижих да разиграя един патриотарски номер. Добре щяхте да ми се посмеете, ако бяхте чули как в Секцията на пиките (ама че име!) държа речи, въодушевени като речите на останалите граждани!¹ Гръмогласно се отричам от произхода си, няма по-голям републиканец от мене, преигравам, знам, че е безсмислено. Фаталните знаци на моя ранг са изписани на челото ми. Понасят ме. Докога? Замъкът ми в Ла Кост вече е бил разграбен. Старата история с марсилските проститутки скришом върви по петите ми и е ясно, че в наши дни проститутката получава много повече внимание и уважение от доблестния мъж. Дори ме предупредиха, че в дома ми се провеждали сеанси на „национални четения“. Там разни поети били рецитирали своите стихове – колкото плоски, толкова и неразбираеми. Екзалтирани невежи си въобразяват, че са заели мястото ми. Това е част от ебертистката програма², която, както вече ви бях споменал, се състои в това да се доведе езикът до деградация, да се размъти, оскоти, видиоти, за да стане наближаващата тирания още по-неминуема. Общуваме си с утробни звуци, галиматията царува. Непрестанната и демократична употреба на израза „еба ти“ например очевидно предсказва забраната на действието чрез злоупотреба с думата. Постоянно ще повтаряме неприличности, за да сторим невъзможно осъществяването им. Знаете, че не понасям сквернословието. То е средновековна швабска болест, би рекъл Волтер, и си мисля за неговото пророчество: „Има времена, в които безнаказано се вършат най-дръзките неща; а има и други, в които най-обикновените и безобидни работи стават опасни и престъпни“. Стигнахме до това второ действие на пиесата. Пълчища дребни чиновничета скоро ще дойдат да оглеждат с подозрение всичко най-обикновено, всичко най-безобидно. Нация, в която жените спокойно си плетат и клюкарствуват в подножието на ешафода – както селянките не спират да си перат прането, докато се коли прасето – тази нация няма повече накъде да отива в обожанието на робството. Видиотява-нето винаги и навсякъде подготвя догмата; неспособната на чувства диващина ще бъде новият цимент, който ще я скрепи. Ето какво деизмът, дори ироничен, на хитроумния философ от Ферне не е могъл да предвиди.

Един изключително тъп якобинец възкликна онзи ден: „Толерантността? Тя не е за навсякъде!“ Имах неблагоразумието да отвърна: „Именно, гражданино, и тъкмо затова я обичаме!“ Той ме изгледа зло: „Вие сте за философски бордей?“ „Защо не – му отговорих, – пет яки момичета тъкмо пристигнаха вчера от Авиньон; намират се в Маре, искате ли да ви заведа?“ Опитвах се да разведря атмосферата, виждах, че предложението го съблазнява, но той пак захвана назидателните си речи. В действителност въпросните пет момичета бяха до една грозни и глупави, но затова пък много опитни. Трябва да се задоволяваме с това, което имаме на разположение.

Друго любопитно нещо е сегашната мода на хороскопи и ясновидства. И най-нищожният шарлатанин си създава име за броени седмици. Калиостровците са в изобилие, графовете Сен-Жермен³ брой нямат, селските ясновидци с лопата да ги ринеш. Наскоро арестуваха един италианец, а с него половин дузина безумни мистички. Той си служел с тях като с оракули и ги карал да разказват публично виденията си. Уж случайно, той твърдял, че чрез тях влизал в общуване с Върховното Същество. То разкривало пред бедните изпаднали в транс момичета своите представи за бъдещето, желанията си, гнева си, проектите си за закони. Много се шушукаше около този случай. Но понеже бяха замесени влиятелни членове на Комитета за Обществено Спасение, скандалът се потули. Италианецът, нов Мойсей на Синай, изчезна в момента, когато се канеше да представи списък на истинските божи избраници. Казват, че Неподкупният не пожелал това чудо. Друг един мистик, дребно хитро човече с разядено от пороци лице, се обяви за Орфей. Нищо чудно за нашата сцена на объркани глави. Той обикаля насам-натам, бърбори, бръщолеви, въргаля се в клевети, разпростира се по вестниците, пробутва си стиховете на всеки, който плаща, хитрува, спекулира, пак бърбори, пак бръщолеви, разправя, че бил превъплъщение на Омир, на Вергилий, на Данте, на Петрарка, пак декламира с невъзмутим апломб злобните си стихове на безумец – с две думи, понеже живее в Кламар, му викат „Орфей от Кламар“. В тези времена на масови загуби на тела, съчетани с безсмъртие на душата, номерът с превъплъщението е добре пресметнат. Появиха се множество превъплътени. Единият бил довереник на Изида, другият – на Атон. Забележете: никой превъплътен не пада по-ниско. Жените, естествено, до една са били жрици или свещени проститутки – така си представят кандидатурите за храма на Върховното Същество. Що се отнася до Орфей от Кламар, любовта му към хората няма граници. И понеже, както се полага на един истински савойски викарий, той ненавижда всяка проза, която не прилича на „Елоиза“, мога да разчитам на осигурен донос срещу мен.

Дори и самата философия, както и можеше да се очаква, е под подозрение. Започват да я обявяват за излишество, прекомерно свързано с Ancien regine, лукс за благородници, забавление за безделници. Всичко трябва да бъде тържество, обединение, колективен химн, всеобщо развлечение. Ще пеем, ще шествуваме, ще крещим. Ентусиазмът е всекидневно задължение. Театрите са закрити, тъй като действителността се е превърнала в театър. Сякаш живеем върху огромен екран от лъжи. Прекалено изтънчените актьори и актриси отдавна са или арестувани, или избягали. На тяхно място се перчат няколко автомата от мъжки или женски пол, едновременно елементарни и свръхнадути. Най-прочута в момента е една общопризната епилептичка. Тя излиза на сцената тежка, раз-чорлена, неописуема; тя изригва текста си като бълнуване на обладана от демон; понякога ти се струва, че ще рухне на земята и ще избълва цяла кофа змии; тя е Горгона, тя е Медуза, тя страда, тя стене, тя тържествува. Тълпата е в екстаз. Лошо се пише на онзи, който посмее да я критикува! Все едно, че е оскърбил цялата нация. Дори обикновената сдържаност в оценката се приравнява към светотатство. Щом възникне, всички са в транс. Щом запее „Пастирке, прибери си белите овчици“, публиката се облива в сълзи. Репертоарът ѝ неизменно е борбата на доброто срещу злото. Подразбира се, че и нея Върховното Същество я спохожда нощем. Сутрин от него ѝ остават стигмати. Обичайният ѝ партньор, мършав, подвижен корсиканец, е роднина на някакъв военен с голямо бъдеще. Той е и автор на един много слаб роман, излязъл преди десет години, „Дяволът в салона“. Сега се опитва да ни накара да забравим това бездарно, нескопосно, непристойно четиво и успява. Ето това е прочутата двойка. Но къде изчезнаха, ще попитате, нашите мелодични певици, нашите леконравни танцьорки, нашите прелестни блудници, нашите порочни чаровници? Няма ги! Изпариха се! Отлетяха! Вече не се мяркат след убийството на Марат – толкова станахме добродетелни след тази банска злополука. Давид, следвайки обичая си, извлече от нея платно в античен стил с очевидното намерение да го превърне в мъченик на вярата. Впрочем стотици граждани си правят сега вечерната молитва пред портрета на Робеспиер, поставен на мястото на кръста. Разказват, че и сам Дантон, когато го предупредили, че е в опасност, отвърнал: „Няма да посмеят, аз съм ковчегът със скрижали“. Сансон⁴ прибавя към това кратък сух коментар: „Мисля, че греши. Сега има само един ковчег със скрижали – гилотината“. Благочестиви картинки! Молитви! Скрижали! Колко още ще паднем? Колко още ще трае тази юридическа Вартоломеева нощ?

Вярно е, драги ми кардинале, че ужаси и престъпления са се извършвали във всички времена, и знаете, че с тях подхранвах своите романи, за да разкрия, пръв в историята, специфичния им нерв. Ако не бях аз – не се страхувам да го заявя – хората все още щяха да се въргалят в тинята на страстите и да изпитват от това удоволствие, без да го осъзнават. Осъзнаването, изчисляването – тук е всичко. Върховното Същество се намесва едва тогава, когато се уморим да смятаме и започнем да си правим сметки без проверка, на око, лъжлива алгебра. Аз проникнах в тайнството и не очаквам за това нито особено разбиране, нито пък признателност; напротив. Не е изключено утре да ме арестуват, да изземат ръкописите ми и да ги превърнат в пепел. Все някои от тях ще съм спасил, но каква полза от това за нещата, които ще бъдат унищожени. Казват, че кръвта, просмукваща се през талпите под гилотината, служела посред бял ден за храна на кучетата. Тя се съсирва прекалено бързо, за да попие в земята, и, разлагайки се, се превръща в зараза, простряла се по целия площад. Според свидетелите народът танцувал карманьола край Дървото на свободата и машината за убийства, без изобщо да го е грижа за отнасяните оттам трупове. Никога не сме се отнасяли с такова пренебрежение към живеенето; безгрижието понякога достига такива крайности, че ставаме свидетели на неописуеми сцени. Например Жозеф Шопен, хусар, 23-годишен, продължил да пуши под ножа и главата, и лулата паднали заедно в коша. Затворниците искат само едно: да се свърши по-скоро, Сансон го потвърждава: „Можах да свикна с ужаса, който внушаваме, но много по-мъчно е да привикнеш да водиш към гилотината хора, готови да ти кажат „Благодаря“. И още: „Действително, като ги погледнеш, всички – съдии, осъдени, подсъдими, ще си кажеш, че всички те са болни от една болест, която можем да наречем „опиянение от смъртта“. Всичко това, разбира се, се съпровожда от непоносима вулгарност, която е и белегът на жестокостта, слята с фанатизма, но и още нещо, невидяно преди. Вийет, член на революционния трибунал, нямал търпение да отиде в ресторанта, а обвинителната сесия се проточвала; той станал и извикал: „Обвиняемите са двойно уличени, защото е време да обядвам, а те заговорничат срещу моя стомах“. Не се учудвайте да научите, че по улиците жените често биват най-настървени, особено когато осъдени на смърт жени са красиви. Тук те стават неудържими. Тези тротоарни харпии замерят с камъни, кал и изпражнения каруците на смъртниците, често изпълнени със съвсем млади и очарователни момичета. Те им крещят обидни думи, та чак мъжете изглеждат смутени. Твърдостта, проявена от осъдените докато пътуват, ни най-малко не затрогва гражданите, тя ги дразни, както червеното дразни бика. Понякога тази твърдост е потресаваща: например дьо Монжурден и дьо Куртоне отивали на смърт, без да престанат да се смеят и шегуват. Този Монжурден беше майор в батальона в Сен-Лазар. Той прекарал последните си минути в съчиняване на песничка, чийто последен куплет преписвам тук за вас:

През цял Париж в последен път

родината ме изпроводи;

в очакване на мойта смърт

ликува весело народът.

Но щом ми иска гибелта,

за да постигне свободата,

туй значи, че не аз, а тя,

тълпата, губи си главата.

Такива смъртници, които с жирондистките си песни си слагат главата в кошницата в буквален смисъл, плашат палача, жандармерията и дори трибунала, както и онези, които стоят зад гърба му. Те объркват народа. Те представляват със своите постоянни подигравки най-голямото оскърбление за бъдещия култ. При все че тъкмо това поведение е най-достойно за нашата смелост, нашия език и вкус. В него долавям музиката, която сме изгубили, спомнете си онзи концерт в Тюйлери с двамата прекрасни цигулари, изпълняващи парчета на г-н дьо Сент Коломб, „Бурята“, „Донесеният“… Безпокоя се много за моя издател, който е луд по подобни развлечения. Нямам новини от него, надявам се, че е прибрал на сигурно място няколко екземпляра от позорната „Жюстин“, на която, естествено, за нищо на света не бих признал, че съм автор.⁵

И така, това е днес Париж, това е царството на кланетата. От известния Септември насам всичко е подчинено на ритуала на убийствата. Вече не става дума за промушени за едното нищо тела, за смазани с цепеници глави, за съсечени или заклани хора, а за една непрекъсната процесия на причестяване пред олтара на идеята-брадва, светилището на посичащото Небитие. Показването на главите пред публиката странно напомня ритуала на излагане на причастието. Битието и нищото са вечен отзвук едно на друго – такъв е Законът на терора, Назиданието. Прочее, скоро ще видите как тази първоначална кланица ще бъде забравена, за да отстъпи място на потиснатост, меланхолия, повтарящ се кошмар, безсилие, смут, притеснение, тревожност, бълнуване, чувство за вина, болезненост, чернота. Тя ще е осигурила принципа на отчаянието. С него ще си служат ту като с плашило и камшик („стой мирно!“), ту като с морков („напред!“). Християните са се клали в течение на векове, ние ще се справим по-успешно чрез контролирано кръвопускане. Стихове, още по-вдъхновени от тези на Орфея от Кламар, ще прикриват тези разнопосочни движения. Те ще казват например: „Тъмен облак е покрил висините на Съществото“. Несъмнено! И не случайно! След кадрила⁶ на лакоми за мръвки лъжливи божества ще имаме налице бог-скелет. Осъдените крещят: Да живее кралят! Или пък: Да живее републиката! Тълпата отвръща: Да живее нацията! Сухият звук на ножа отсича: Да живее Върховното Същество! Ама аз не искам ни крал, ни република! Не искам нация! Не искам и Върховното Същество! Нямам намерение да ръкопляскам на този карнавал! На тоя Йехова от картон, от трици, или по-скоро от стомана! Тая възхвала на плъшите душици! Равенство ли? Добре. Но ще ви припомня какво пише Волтер по въпроса в своя „Философски речник“: „Всеки човек има правото да се чувствува напълно равен на другите хора; от тук не следва, че готвачът на някой кардинал трябва да заповяда на господаря си да му сготви“. Не искам да казват „да живее“ в смисъл на „смърт“! Нито пък да викат „ние!“, за да кажат „да живее смъртта!“ Орфеят от Кламар сега декламира наляво и надясно последното си стихотворение, започващо с думите: „Умряха те благоговейно за своята родина“. Ама аз и родина не искам! Литературата няма родина, и аз нямам какво да губя, освен веригите си! Що се отнася до думата „благоговейно“, подсмивайте ѝ се, докато си четете бревиария. От лозунга „Свобода или смърт“ ни остана само смъртта. Що се отнася до братството, скъпи ми братко, (Аллах да ви пази!) там сме наясно: подозирай брат си както себе си, не говори дори със себе си, за да не те чуе брат ти, стените са пълни с братски уши, готови да те пратят на лятна почивка в пъкъла. Някой си Карие съвсем по братски бил организирал прекрасни представления по Лоара: извършват се всякакъв вид удавяния и това се нарича „водна камера“. Знаете ли какво е „републиканска сватба“? Мъж и жена имат удоволствието да се запознаят в продължително и смразяващо удушване. Друг един, Журдан, обичал да подвиква на изтезаваните в сюблимния момент: „Иди да спиш с любовницата си!“ Признайте, че чувствеността е достигнала голям напредък: вече не си възбуждаме въображението чрез смъртта, а се любим насила направо с нея. Старият Бог изискваше да се плодим и да му принасяме жертви. Новият е решил да премахне секса и да го замести с непрестанно унищожение. Той наистина е бог на мъртвите. Старият беше същият, но поне се преструваше, че е бог на живите. Ще кажете: така поне се внася яснота… Знам ли.

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ ОТ ПРЕВОДАЧА

„Това неиздавано и изключително любопитно писмо на Божествения Маркиз е било поверено от Аполинер на Морис Ен, а по-късно от последния – на Жилбер Лели. Той от своя страна го предаде малко преди смъртта си с изискването да го публикуваме едва през 1989 година по случай двестагодишнината от Френската революция.“

Така започва своя предговор издателят на писмото на маркиз дьо Сад „Против Върховното Същество“, пропуснал впрочем да отбележи своето име. Той се позовава на авторитета на двамата най-известни изследователи на Сад – М. Ен, автор на монография за личността и творчеството на Божествения Маркиз, и на Ж. Лели, снабдил с предговор други негови неиздавани писма, излезли през 1954 г. под заглавие „Господин N 6“ (интересен факт за отбелязване: към момента на излизане на тази книга Ж. Лели би трябвало да е разполагал и с настоящото писмо, но не споменава за него. Хм, хм.) Споменава се и предполагаемият адресат на писмото – кардинал дьо Берни, по това време изгнаник в Рим, и се прави предположение за датирането на този текст – 7 декември 1793, навечерието на поредния арест на Сад; това последно обстоятелство като че ли придава някаква допълнителна стойност на текста. Или поне – особен допълнителен привкус…

Единственият коментар към това издание, който ще си позволи преводачът, е да внесе името на автора в квадратни скоби, за да загатне за своите съмнения. Читателят е този, който си запазва правото да чете XVIII век или да чете XX век и да сравни резултатите, тъй като, както е добре известно, написаното от Сервантес и написаното от Пиер Менар не е едно и също.

Превод от френски: Доротея Табакова

Коментари